Денят на Майката Природа
-Добро утро деца! – госпожица Ийгъл премина леко към центъра на стаята, сякаш не стъпваше, а се носеше по въздуха като птицата. Децата бяха насядали удобно в кръг около нея и я гледаха с очакване. - Днес е най-специалният за нас ден от годината. Помните ли защо?
- ДА! – дружно отговори класа – Днес празнуваме Деня на Майката Природа.
- Точно така, деца. На този ден отправяме нашата благодарност към Майката природа, за това че ни закриля и ни храни, за това че въпреки всичко извършено от нашите предци, тя продължава да се грижи за нас и ни приема за свои чеда. А родителите ви казвали ли са ви какво правим на този ден?
- На този ден ставаме рано и си измиваме очите с роса. После се обличаме в бели дрехи и поднасяме цветя на Великото дърво - Чита изстреля последните думи, за да не я превари някой от класа и остана без дъх, поради което последва звучно вдишване. Госпожица Ийгъл се усмихна радушно на постъпката на малката Чита и си помисли колко много и отива името.
- Много добре Чита! Внимавай с дишането, никой не те гони – майчински посъветва госпожица Ийгъл – не забравяйте, че е изключително важно да дишаме равномерно и дълбоко.
- Но аз със сигурност дишах дълбоко госпожице! – изчурулика Чита.
- Да, да Чита, не се притеснявай. Не те укорявам, просто съм загрижена за вас.
- А мама ми казва,че на този ден говорим за глупостта на Разумния човек – каза едва доловимо Рино. Две големи кафеви очи се бяха отправили към госпожица Ийгъл. В тях се четеше примесено чувство на вълнение, надежда че е успял да каже нещо правилно и в същото време притеснение да не се изложи. Госпожица Ийгъл протегна ръка и погали рошавата глава на Рино, а той я погледна с благоговение.
- Точно така Рино! Това е много важна и неизменна част от честването на този ден. Но за това ще поговорим малко по-късно. Искам първо да попитам дали знаете с какво Великото дърво е спечелило името си и защо то е толкова важно за нас. – Настъпи тишина и малките човечета започнаха да се споглеждат едно-друго, опитвайки се да намерят подсказка от съучениците си. – Добре – продължи г-ца Ийгъл – аз ще ви разкажа. Преди 330 години, когато човечеството почти унищожава всичко живо на Земята, това дърво е било на около хиляда години. Тогава единствено около него е съществувал баланс и се е намирала чиста питейна вода. Великото дърво било лъчът надежда за нашите предци, които успяват да построят предпазен щит около 50000 кв.км замя, които и до ден днешен са наш дом. В близост до Великото дърво всичко виреело така, сякаш никога не е имало ядрена война. Малко по малко животът започнал да се възстановява, благодарение на което днес имаме тези тучни ливади и богати житни класове. И тук стигаме до глупостта на разумния човек.
- Но госпожице Ийгъл, как може човек да е разумен, а в същото време и глупав?!? Нищо не разбирам – навъсено каза Рино.
- То е ясно - направил е някаква глупост - припряно каза Лео.
- Но тук става дума за много хора, а не само за един. Как така всички ще вършат глупости...
- Успокойте се деца. Сега ще ви обясня. Нашите предци гордо са се наричали Хомосапиенс или разумен човек, но действията им далеч не били разумни. Разхищавали храна и ресурси, така сякаш всеки момент животът ще свърши. Грабили от Майката природа, изсичали горите ѝ, а на тяхно място изливали бетон, изсмуквали нефт от недрата ѝ и го превръщали в гориво за превозните им средства, пластмаса и каквото може още да си помислите. Бълвали отровни газове в атмосферата и залисани в стремежите си сякаш не забелязвали как природата се задъхва. Изваждали тонове риба от океаните всеки ден и рушали коралови рифове, без да им мигне окото, с единствена цел да притежават още и още.
- Госпожице, какво е това коралов риф? – попита недоумяващо Долфин.
- Кораловите рифове миличък са били колонии от корали, които са били дом на голяма част от морските обитатели. А коралът сам по себе си бил вид морски мешест организъм, като някои от тях отделяли калций, за да си образуват предпазен скелет. Там се хранили и са се крили от нападатели много морски обитатели. Там са се размножавали и умирали, за да нахранят друг обитател и така до безкрай, докато човекът не сложил край. Кораловите рифове освен това давали храна и на хората, а също спирали и вълните от големите бури. А не на последно място давали и кислород на Земята. Освен това били изключително красиви, с разнообразни цветове и форми, като приказни същества. Нека ви покажа холограма на коралов риф, в цветущо здраве. – Г-ца Ийгъл пусна холограмата и всички деца разтвориха широко очи и ахнаха пред прекрасната картина. Някои от коралите ефирно се полюшваха от течението, докато безбой червени, жълти, шарени и сини рибки плуваха около тях. В далечината се виждаше морска костенурка, която похапваше с бавни и премерени движения от друг твърд корал.
- Госпжице, искате да кажете, че вече няма такива коралови рифове – навъсено отбеляза Лео - и това заради нашите предци? Много ме е яд на тях! Искам да ги набия! – продължи Лео, а г-ца Ийгъл се усмихна топло на искрената детска реакция.
- Да Лео, тези коралови рифове вече не съществуват. Нашите специалисти се опитват да възродят някои видове, но всичко става много бавно, понеже водата все още е неблагоприятна за живот. Количеството на въглеродния окис е доста по-високо от нормалните стойности за живот на тези корали. Някои от тях са успели да се приспособят, но по данните , които имаме са доста малко като видово разнообразие и недостатъчно за балансирана еко система. Отделно радиоактивните дъждове са дали своето и допълнително утежняват положението. Да не забравяме и за милионите тонове пластмаса, които с времето са се превърнали в микрочастици, които са обхванали всички океани.
- Г-це Ийгъл, за какво им е била тази пластмаса? Какво всъщност е това?
- Елате с мен деца. Нека се разходим. По-добре е да видите с очите си.
Всичко излязоха от класната стая и се насочиха към задния двор. Не далеч се виждаше тунел, осветен с отвори на тавана, през които проникваше естествена светлина от слънцето. Пред очите на всички се откриха ясно различими пластове в земята.
- Какво ви прави впечатление? – попита г-ца Ийгъл
- На 10 сантиметра от повърхността има дебел шарен слой – отвърна Чита с блеснал поглед.
- Точно така Чита. А какво ще кажете за пласта под него.
- Той е кафяв, като този над шарения пласт – отговори Беър
- Да, Беър!
- Но какво значи всичко това г-це Ийгъл – попита Рино, като любопитството напираше в него.
- Най-горният слой е образуван след ядрената война. Шареният слой е образуван по времето на нашите предци. Всички тези шарении са натрупвани с години боклуци - пластмасови бутилки за еднократна употреба, обвивки, играчки, четки за зъби, бижута, торбички и още много други пособия и предмети. А белите петна, които се виждат на места са костите на измрели животни и хора.
- Г-це Ийгъл, защо в другите пластове няма такива шарени пластмаси? - попита Долфин
- Защото хората в тези периоди са живеели по-природосъобразно и всичко се е разграждало до получаването на плодороден почвен слой. А пластмасата се разгражда за хиляди години.
- Но хората не са ли знаели това? Как така са ползвали бутилки за еднократна употреба? Не са ли имали други? Що за безумие? – изстреля Долфин.
- Знаели са естествено, но жаждата за пари и власт се е оказала по-силна.
- Какво са парите г-це? Звъучи като нещо страшно – каза Рино и застина в очакване.
- Парите са били разменно средство.
- Но защо тогава са се оказали толкова пагубни? Да не са били напревени от нещо отровно? - попита Лео
Госпожица Ийгъл се засмя и обясни.
- Не, Лео, не са били направени от нищо отровно, но са отравяли душите на хората.
- Но как е възможно това? – учудено запита Беър, като се почесваше по главата, сякаш това действие щеше да помогне за намиране на отговора.
- Хората по онова време са вярвали, че колкото повече пари притежаваш, толкова по-добре ще живееш. Но когато парите станели самоцел, човек забравял за природата и за ближните си. Единствено оставал ламтежът за още и още.
- И това ги е правило щастливи? – попита Рино невярващо
- Това е най-парадоксалното за жалост. Това ги правило щастливи за много кратко. Оказало се, че парите отдалечават човека от същината му и те усещали все по-голяма празнота в сърцата си, въпреки , че физическите им нужди били презадоволени. Неразбиращи къде се корени проблема, те търсели още нещо материално, което уж щяло да им даде така желаното щастие, а то всъщност е вътре в нас самите.
- А госпожице, вие казахте, че заради парите са произвеждали толкова много пластмасови изделия, но не разбирам как. Бихте ли обяснили? – запита Пума.
- Много добър въпрос, Пума. Ето как стояли нещата. За да се сдобият с повече пари, хората трябвало да продават повече стоки. А за да се купува тяхната стока трябвало тя да е на конкурентно ниска цена. Така пластмасовите изделия започнали да се произвеждат в невиждани размери. Те били освен евтини и здрави, еластични, лесни за обработка, непромукаеми и с редица други качества. Но притежавали един основен негатив, който хората, заслепени от парите, все неглижирали – пластмасовите изделия се разграждали с векове и освен това някои от тях изпускали вредни токсини. Но големите корпорации бълвали реклами, с които предизвиквали хората да купуват още и още. Внушавали им страх или пък нужда от нещо, превръщали ги в консуматори, без да мислят за последствията. Някои богати държави плащали на други бедни държави да им позволят да си изхвърлят боклуците на тяхна територия, като така си мислили, че ще се отърват от проблема. Други изхвърляли тонове отпадъци в морета и океани, като това че не ги виждат в домът си, сякаш не съществуват. И ето че разумния човек не разбирал най-важното, че всички сме свързани и ако изхвърляш боклук в двора на комшията ти той ще натрови почвата и в твоята градина и рано или късно ще зарине и теб. Не разбирали, че Земята е като човешки организъм и че ако имаш възпаление на палеца на крака и не го третираш на време, то може да натрови целия ти организъм и последствията да са пагубни. Така се и случило. Хората били толкова залисани в ежедневието си, че все не обръщали внимание на случващото се. Не обръщали внимание на сигналите на Майката природа.
- Но г-це Ийгъл, никой ли не е усещал болката и? Никой ли не виждал какво се случва? – попита Чита
- Разбира се, че имало и пробудени. Но за жалост не били достатъчно. Те се мъчили да вразумят властимащите и масите, но техният глас сякаш бил глас в пустиня. Големите корпорации, надушващи финансовите загуби, които застрашавали заради апела на пробудените започвали да лобират срещу тях. Изваждали данни за Земята от преди стотици, дори хиляди години и казвали, че промените в природата са напълно нормални. Не искали да секнат печалбите им. Не искали да влагат средства в природосъобразни начини на производство. За тях природосъобразно значило смърт за корпорациите. Богатите искали да си останат богати, а бедните били преуморени от работа за насъщния и нямали сили и желание да се борят с големите корпоративни чудовища. Масата хора чакали някой друг да оправи проблема и никой не искал да прозре, че отговорност носел всеки един.
- Как така госпожице? – запита Лео – Нали повечето хора не са били производители? Защо тогава да е тяхна отговорността.
- Да Лео, масата не са произвеждали, но са купували от тези производители. Реално всеки имал избор да купи нещо евтино и пластмасово или да го замени с нещо природосъобразно, което може да ползва многократно, стига да поддържа добре. Купувайки от грешния производител, ти го подкрепяш, правиш го силен. Хората не осъзнавали, че ако са обединени могат да поставят условия и на най-големия производител. Но така им било по-лесно. Всеки чакал някой друг да свърши работата. И постепенно се стигнало до пагубния край. Човечеството се умножавало, а ресурсите намалявали, рибата изчезвала, горите били изсечени, а с тях започнала да изчезва и питейната вода. Температурата се повишила с няколко градуса, което предизвикало поголомно измиране на кораловите рифове. Последвало разтапянето на полярния лед. Нивото на светония океан се вдигнало и заляло голяма част от сушата. Държавите започнали да се бият за малкото оставащи територи с жива природа и така започнала ядрената война. С нея човечеството за малко щело да заличи живота на Земята. Част от най-богатите хора се изместили да живеят на Марс, в специално пригодени космически станции, с надеждата да успеят да сътворят живот на тази съседна планета. Никой не е чувал нищо за тях от тогава. Някои говорят, че комета е ударила Марс и всички са загинали, а други, че неизвестна бактерия е покосила посевите им и те са умрели от глад. Останала само територията, на която и до днес живеем. Оцелелите пробудени се събрали тук и подбрали най-добрите учени, които успяли да намерят оцелели и с тяхна помощ построили предпазния щит. Така това райско кътче остава непокътнато от бушуващите навън бури и от радиационните дъждове и лъчения. Знаете ли кое е най-интересното в тази история деца?
- Не – отвърнали дружно децата – кажете ни г-це Ийгъл.
- Най-интересното е, че преди гибелта на хората от 21ви век е имало и други развити цивилизации, които са изчезнали. Например историята за Великденските острови. За тях се вярва, че там е живяла цивилизация на полинезийци, която почти се е самоунищожила. Те се разделяли на Дългоухи и Късоухи, като късоухите обслужвали дългоухите. В един момент обаче късоухите възстанали поради глада, който настъпил в следствие на неразумното отношение към природата. Започнала ерозия на почвата и почти всички дървета изчезнали. Така те вече не можели да си строят канута и да се изхранват с риба. Не им останало нищо друго, освен да се втурнат в битка за оцеляване. Така всички дългоухи били избити, но това не решило проблемът им. Стигнали са дори до канибализъм. Следващият удар за цивилизацията идва при откриването на острова от френски мореплаватели. Непознат за местните вирус ги покосява и намалява драстично числеността им. След 1900 година, само стърчащите статуи Моаи напомняли за съществуването им.
- Лелееее – възкликна бавно Беър и тръсна невярващо голямата си глава – защо хората не са се учили от грешките им?
- Ето затова ние, потомците на пробудените, честваме Денят на Майката природа всяка година и на този ден винаги говорим за глупостта на разумния човек. Само така можем да сме сигурни, че никой няма да забрави миналото и няма да повторим грешките на предците ни.
- Никога няма да позволя да се случи това отново – каза уверено Лео, като стисна ръка в юмрук, сякаш беше готов да се бори с невидими врагове. Госпожица Ийгъл топло се усмихна и каза:
- Затова сме тук, Лео.
- Ще ги направя на пух и прах – извика Чита и размаха малките си юмручета.
- Не мисля, че това ще е нужно Чита. Докато живеем с благодарност и любов към Майката природа, докато всеки един от нас се грижи за нея и за околните, няма да се наложи да се стига до саморазправа. Хайде сега да се върнем в класната стая и да се приготвим за посаждането. Всеки отгледа ли си дръвче, както говорихме в началото на годината?
- Даа! -отвърна целия клас.
- А говорихте ли му всеки ден? Обгръщахте ли го с любов и грижа.
- Даа! – отново се чу детския хор.
- Браво деца! Значи денс ще засадим едни здрави дръвчета. Нали знаете защо е важно това?
- За да поддържаме баланса в природата – каза гордо Рино.
- Да, Рино! Но има и още нещо. С посаждането на нови дръвчета всяка година успяваме бавно, но сигурно да разширяваме защитената зона и Майката природа ще ни се отблагодари някой ден.
Децата се втурнаха в класната стая и всеки грабна дръвчето си. Госпожица Ийгъл ги прикани да седнат и да се успокоят.
- Деца, искам да ви попитам още нещо, преди да се отправим към гората. Кажете ми знаете ли какво значат имената ви?
- Моето значи Лъв -отговри Лео
- А моето носорог – плахо каза Рино
- Моето е Делфин – каза Долфин.
- А какво е общото между тях? – запита г-ца Ийгъл
- Ъъъ... сетих се! Всички те не съществуват вече – подскочи Чита, радостна от факта, че първа е достигнала до отговора.
- Точно така Чита. Пробудените са решили да кръщават всички новородени с имена на изчезнали животни. В тяхна памет и с надеждата, че някой ден ще успеят да ги възродят.
- Но г-це Ийгъл, аз не познавам друг човек с моето име... а аз познавам цялото село – каза с недоумение Рино при откритието, до което достигна детското му мозъче.
- Правилно Рино. Не се учудвай. Хиляди животински и растителни видове са изчезнали от лицето на земята. ДНК на някои от тях се съхраняват дълбоко замразени, като учените се надяват някой ден са ги възкресят.
- Г-це Ийгъл, защо не го направят още сега? Нямат ли нужната техника и знания? – попита обнадежден Долфин.
- Защото трябва да се пази баланса в природата. Той е крехък и всяко необмислено действие може да е пагубно. Някой ден защитената зона ще е достатъчно голяма, за да го направят. Но ще трябва да почакаме.
Някой ден, деца. Някой ден хората отново ще се наричат с човешки имена.
© Росица Рикова Todos los derechos reservados