Насред поляната стоеше мъж с прошарена коса и носталгично лице. Очите му бяха угаснали - сякаш хиляди самотии се отразяваха в тях. Хората в града говореха, че би трябвало да е свикнал с липсата й, но той не успя. Как да приеме, че нея я
няма, когато детският образ-мечта все още изплуваше в сънищата му? Всяка заран първите лъчи на слънцето го връщаха към
нейната ласка, към онзи незабравим миг...
Никога не я беше винил - нито за пропиляното детство, нито за годините по сиропиталищата. Единствената мисъл, която го крепеше до последно, бе, че тя ще се върне. Дори като глава на семейство, той все още се държеше за тази надежда. Искрено вярваше, че появата на детето му ще я подтикне към разкаяние. Но и този блян бе жестоко потъпкан...
Спомни си, че като дете все повтаряше: "Ще дойде, ще видиш, ще дойде, защото ме обича". Приятелите му обикновено реагираха със смях, а учителите го прострелваха със съжаление. Въпреки това, с детска наивност той повтаряше думите като заклинание, изричаше ги и н ...