Някои хора с присъствието си

оставят ярка диря в нашия живот

така, че дори когато ги няма,

спомените за тях живеят

някакъв свой живот,

който дори и да искаме

не можем да променим.

Нашият край е беден, може би най-бедният в България. Моето родно село Паволче не прави изключение, макар че напоследък няколко мафиотски тузове изкупиха евтино парцели и вдигнаха приказни дворци. През 60-те години обаче селото ни беше малка планинска махала от четиридесетина схлупени къщя, накацали по каменист хълм в подножието на дивите отвесни скали на връх Околчица. То бе населено с отрудени хорица без поминък и препитание. Една трета от тях ровеха каменистата и бедна земя под селото и садеха боб и картофи. Другата част пък развъждаха кози, които с хлопките си по цял ден огласяха района. Имаше и двама пастири, които в ранни зори повеждаха пъстрите кози стада нагоре към Йолковица и Патлейна. Те минаваха по разкаляните улички и подвиквайки подсещаха стопаните да изведат своята стока за паша.

През 63-та година ме бяха съкратили от врачанското автостопанство и чудейки се какво да правя реших да се върна на село. Дойде ми на ум да събирам козето мляко из селото и със старата магарешка каручка на баща ми и да го карам на пазара във Враца. Не беше много доходна тая работа, но поне имаше пари за хляб, захар и сол. След няколко такива слизания до града булката ме подсети да разширя асортимента с пресни яйца. Тя минаваше по съседките, купуваше евтинко яйца, а аз ги продавах заедно с козето мляко. Гражданите много обичаха пресни яйца и стоката ми се свършваше за няма час. При първото прекарване на яйцата обаче голяма част от тях се изпочупиха поради неопитността ми в транспортирането, но това е друга тема за разговор.

Сега искам да разкажа за Кара Кольо, оня родопчанина, който с гайдата си и необикновения си поминък внесе промяна в ежедневието на съселяните ми. Интересно нещо! Някои хора с действията си успяват да оставят ярка диря в живота ни, а когато вече ги няма, за тях винаги се разправят истории с повод и без повод. Такъв беше спомена ми за тоя корав родопски българин.

Зимата на същата тая 63-та година се случи снежна и мразовита. Някъде след Ивановден, привечер, се връщах с каручката от Враца. По пътя ме застигна снежна буря. Едва вървях през големите преспи. Магарето спираше, ревеше уплашено и не искаше да продължи. Криво-ляво стигнах първите къщи на селото и реших да се отбия в малката кръчмичка на дядо Петко, за да се постопля с една юска гряно вино и да се поразговоря със съселяни. Влязох. Вътре почти нямаше посетители. Двама възрастни мъже бяха седнали край масата до камината, бяха запалили цигари и тихо си говореха нещо. Познавахме се и аз без колебание седнах до тях. Дядо Петко донесе виното заедно с една чиния препечена сланина.

Тъкмо си казахме първите думи, когато чух пред входа на кръчмето да подрънват меко медени звънчета. Вратата се отвори и заедно с вихрушката от  сняг влезе едър набит човек, наметнат със сив козяв ямурлук, под който се забелязваше голяма везана торба. Той се огледа. Отметна качулката, изпръхтя шумно и помоли да седне до нас. Направихме му място.

Нямаше вид на местен човек. Лицето му възмургаво и небръснато се украсяваше от дълги мустаци с увиснали краища. Очите му бяха едри, кафяви с една огнена искрица в погледа. Усмихна се и два реда бели зъби блеснаха весело и кротко, сякаш току-що беше разказал смешен виц. Той подаде ръка за запознанство и всички я стиснахме с приятелско чувство.

- Кара Кольо ме викат. Не съм от вашия край. Ида чак от Родопа планина. Сам чиляк съм и стана трудно да се живее там. Имах къшла в Аврамови колиби на десетина километра на изток от Якоруда. Жената умря от зла болест. Не можа да ми роди деца. Аз се повъртях пък си рекох: „На север има повече хляб и повече чиляци. Тръгвай Кольо докато още имаш сили да вървиш“. Много турчоля се навъдиха по нашите места. Ломотят и нищо не им се разбира, а ако им се опреш ти вадят нож и те колят. Стига толкоз!

- Какъв занаят имаш, бе Кольо?

- Не съм земеделец, не садя тютюн. Обичам си впрегатните животни, а и те ме разбират лесно. Имам слабост към магаретата. Като минах през врачанския пазар спазарих три. Хей ги вързани отвън. Такава стока мисля да гледам. Не искат много паша, нямат претенции за удобства, абе малко дивичко е това животно. Видях, че до кръчмата има сайвант, та ще помоля дядо Петко да ги прибере на сушина, че навън е зла зима. Дали има стая да се преспи, а?

- Има къде, момче, за теб ще се намери. – обади се кръчмаря. Той излезе и прибра магаретата на завет в сайванта.

- Мисля си, ще се намери ли във ваше село някой да продава къшла за гледане на стока, горе в планината?

- Моята е запусната. – казах без колебание. Откакто умря баща ми рядко стъпвам там. В Царево ливаде се намира, навръх планината. Утре ще те заведа да я видиш. Не ти искам пари. Устройвай се и гледай стоката си спокойно.

Той ме погледна топло с благодарност.

- Утре ще мина по-късничко, че е зима и е тъмно, а ти си почини и се наспи добре.

Станах и си тръгнах, че трябваше да свърша и своята работа, а и булката щеше да се тревожи.

На сутринта облякох стария ямурлук, взех дългата козарска гега и тръгнах за кръчмата. Кара Кольо ме чакаше. Дядо Петко му бе сипал да закуси една паница пържен боб и той внимателно я отопваше с последните залъци хляб. Минахме през бакалията, за да купи най-нужното за живот в планината и хванахме Крушовския дол за нагоре. Вървеше се трудно. Преспите бяха дълбоки до кръста. Пъртина нямаше. Чудех се на тоя човек пък и на себе си. Къде ли бяхме тръгнали в това лошо време? Е, бях му обещал…

- Кольо искам да те предупредя, че балкана ни е пълен с вълци. Като застудее и идват чак от Берковско. Понякога слизат и тук в селото. Пастирите не изкарват стадата и всичко живо се крие до огъня.

- Няма страшно свикнал съм и на по-лоши условия. От вълци не се боя. Срещал съм се с тях по Раковица и Станков балкан многократно. Я виж тук! – каза той и отметна ямурлука. В ръката му блесна къса пушка с отрязана цев. Имам и дълъг нож, но не ми се е налагало да го ползвам. – Хайде хубавице! – подвикна той на гиздаво украсената магарица.

- Как мислиш да въдиш и да гледаш тая твоя стока? – запитах го любопитно.

- Тя не иска много гледане. Дори не търпи много да я връзваш. Важното е да се направи стадото, а после е лесно. Ходят си заедно, пасат заедно и от вълци не ги е страх. Вълците не харесват миризмата им, а ако се приближат ги посрещат с ритници и реване, та няма проблем. Трудно се събират и хващат обаче, защото бързо подивяват. Но си има чалъм и в това.

- Какъв чалъм? – попитах заинтересовано.

- Ние в нашия край им пеем една песен и те си идват сами.

- Песен?

- Да, чуй…

Кара Кольо бръкна в дълбоката везана торба, извади една сгъната гайда, наду я и като се окашля запя със силен мелодичен глас: „Девойко, мари хубава… девойко…“ Песента се понесе към скалите, огласи дефилето и потъна в заснежената букова гора. Животните зад нас зареваха на три гласа, сякаш някой ги бе подканял. Ревяха на всеки куплет и всяка извивка на мелодията. Беше истинско чудо. Родопчанинът бе омаял с песента си тези полудиви създания, бе сгрял душите им с хубавата си родопска песен.

- Чалъмът не е само в песента, Георги. – погледна ме той. Има си още нещо. В планината няма сол. Аз им я нося и когато я слагам да я ближат им свиря с гайдата и пея. Достатъчно е да ме чуят и веднага идват. Знаят, че ще има сол. – усмихна се той, сгъна гайдата и я пъхна обратно в торбата.

Заведох родопчанина на къшлата. Насякохме дърва, почистихме, запалихме огън. Той разтовари магаретата с торбите покупки, поседяхме малко на по глътка ракия и си тръгнах.

- Аз ще слизам през ден в селото. Запомних пътя. Ще търся да купя още стока, пари имам. Ще се виждаме, приятелю. И не се бой за мен, планинец съм и съм свикнал с тоя живот. – каза ми усмихнат на изпроводяк.

Стиснахме си ръце и се прибрах в селото. Мислех за него обаче. В люта зима да живее сам в планината сред вълци си е голяма смелост. Наистина трябва да е много корав тоя човек за да го върши.

През следващите дни се виждахме многократно. Беше ходил до Челопек, после се спуснал и до мездренските села оттатък Искър. Когато го съглеждах винаги водеше след себе си по няколко магарета. Разбрах за какво му са. В петъците повеждаше един магарешки керван за животинския пазар във Враца. Удивително бе, че стоката му вървеше на поразия. Купуваха я предимно селяни от врачанските села. Връщаше се с китно украсената магаричка, натоварена със храна и най-нужния инвентар за живот.

Някъде след Великден се видяхме в кръчмата на дядо Петко. Зарадва ми се, нали му бях помогнал да „хвърли корен“ в нашето село.

- Георги, – каза замислено – не се живее само, братко. Ще заскитам една седмица към Неврокопско да си търся жена. Няма начин. Ще ми се залепят устата от мълчание. Животните горе си се гледат сами. Щом оцеляха през зимата значи няма страшно. Никой не може да ги окраде, защото не може да ги хване. Не са вързани и си скиторят на воля.

И така, Кара Кольо изчезна от село не за една седмица а за цял месец. Една вечер се прибра, влезе в кръчмето на дядо Петко и навалицата вътре притихна. Всички знаеха къде е бил. След него пристъпяше една дребна женица, облечена с шарена носия. Беше мълчалива и кривогледа с едното око. Когато продумваше се чуваше тих звънък гласец, който галеше ухото. Вероятно Кольо я беше избрал не по хубост, а по глас.

- Македонка е моята булка. Калина й е името, а да знаете какви песни може да пее, да слушаш и да не се наслушаш. Я булка, я да попеем на тия мои приятели да те чуят.

Женицата се огледа стъписано и срамежливо. Хвана се за ръкава на мъжа си и не смееше да повдигне глава. Между другото родопчанинът извади гайдата, наду я и запя с кръшен глас познатата ми песен: „Девойко, мари хубава…“. В един миг дребната жена се отпусна, отвори уста и песента зазвуча на два гласа. Беше прекрасно. Песента омайваше слуха. Хората слушаха онемели и не смееха да мръднат. Чудно красива е тая песен, повярвайте ми, но още по-чудно хубаво пееха изпълнителите - Кольо и Калина. С тая песен съм запомнил тоя човек и колчем я чуя по радиото все за него се сещам.

Какво стана по-нататък, ще попитате? Стана нещо, което никой не бе предполагал, че ще стане…

Зимата на 65-та се оказа по-студена и люта от тази на 63-та. Кольо и жена му живееха в планината в моята къшла. Една сутрин в горния край на селото, там където започваше Крушовския дол, се разлаяха кучетата. Бях напълнил гюмовете с мляко и се канех да слизам към Враца. Така и не ми бе съдено да го направя. В януарска виделина съзрях малък впряг. Отпред вървеше Кара Кольо, а след него украсената магаричка теглеше едно набързо сковано двукрако скеле. В него лежеше нещо увито в нова черга. Кольо куцаше с единия крак и се подпираше на одялана тояга. След себе си оставяше ярко червена кървава диря. Наближи ме, спря, хвана се за главата и зарида тежко.

- Георги, отиде си малката ми Калина… Вълци я оръфаха… Не можах да я овардя, Георги… Ох боже-е-е… защо все с мен се случва това?

Прихванах го за рамене и го въведох у дома. Булката се разтича, повика комшийки и пренесоха жена му вътре.

Нещо се късаше в душата ми като гледах тоя човек. После… Стана така както става с всеки добър християнин. Поп Райко опя жената в новата черква и цялото село се изреди на погребението. Отиде си едно македонско цвете тръгнало да търси щастие с мъжка сила до себе си.

Кара Кольо продаде част от стоката си, а другата натири по гори и долища. На сбогуване се събрахме в старата кръчма на дядо Петко. Тоя път тя бе препълнена. Всички бяха насядали край масите. Стоеше прав само родопчанина. Стоеше, надуваше гайдата и пееше със силен ясен глас: „Девойко, мари хубава“. По брадясалите му бузи се стичаха едри бистри сълзи.

С тая песен се и разделихме. Повече нищо не чух за тоя човек. Дали беше отишъл по родния си край? Едва ли… По-скоро бе хванал за Неврокопско, там дето бе открил Калина. Беше ли срещнал друга сладкогласа македонка? Само Бог знае това…

От тогава вече не стъпих в бащината си къшла. Вероятно се е разрушила от времето и дъждовете. Дълго време селските пастири, като минаваха от там, срещаха подивяло стадо магарета. Щом видеха хора, животните побягваха шеметно и се изгубваха в буковите гори. Не позволяваха никой да ги приближи. Бяха се развъдили и скитореха чак към пасищата на Патлейна.

Чудно нещо, пастирите говореха със страх за онова място. Ако ги питаш защо, ще кажат кръстейки се, че от време на време чували да звучи родопска гайда. Извивала тъжно, за миг замлъквала и пак започвала. Заедно с нея чували и звучния глас на Кара Кольо да пее все оная хубава родопска песен: „Девойко, мари хубава“. Сякаш родопчанина отново бродел по нашите места, бродел и опявал погубената си македонка.