Диаболично кресчендо

В малката  тъмна стая малкото момиченце бе коленичило до старото разкривено легло.

- Дядо, събуди се! Дядо... - каза Клара, милвайки с малката си ръчичка лицето на заспалия старец. - Оплетох кощничката за господина от Улица № 9 ... Дядо!  Деденце, ей сега тичам да му я занеса...

Дядото лежеше безмълвен и само от време на време от гърдите му изхвръкваше по едно тежко стенание.

- Колко е часът? - попита тихо старецът.

- Ех, ама и ти, дядо! Ние нямаме часовник.

- Няма ме...  Да ! Пък и за какво ни е часовник? Времето на бедните е ограничено...

Клара не го разбра съвсем,но се усмихна болезнено и изрече:

- Връщам се  бързичко. Чакай ме!

Клара целуна стареца по челото и се затича  към Улица № 9  със сивата къща,с огромната табелка, на която пишеше с големи букви  името на собственика - ГОСПОДИН ЧОРТОВ.

По пътя Клара си мислеше как с парите от кошницата ще купи хляб и лекарство за болния старец.Та той бе единственият и близък човек, откакто се помнеше.

В следвоенните години бе настанал глад.Децата трябваше да помагат за прехраната на семействата си. Войната съвсем  бе лишила децата от детство, а старците от право на спокойна смърт.

Зад стъклата на обеднелите им домове не надничаха вълшебни създания от красиви приказки, а гладът, мизерията и смъртта. Те се бяха превърнали в ежедневни спътници на човешкото битие. Заедно с дядо си, на мижавата светлина на свещта, в бедната стая плетяха кошници някога. Старецът се разболя и Клара сама пое прехраната  им. Плетеше кошниците  изкусно.

- Дядо, - казваше тя, винаги докато работеше- мога ли да напълня кошниците с добрина и да  ги раздавам на хората, без да им вземам пари.

Старецът я поглеждаше с умиление и безгласно си казваше: „Ех, дете, дете, живота си бих дал, за да имаш детство!Да не се налага да плетеш тези кошници..."

Клара  стигна до масивната порта на сивата къща и надигайки се на пръсти дръпна медната камбанка.Погледна табелката на портата и някак инстинктивно потръпна.                 

 - Що за име е това? Някак демонско... - мислено се запита Клара.

През тъничкия процеп на открехната врата се подадоха голям нос и малки жълтеникаво-зелени очи.

- Какво искаш? - попита грубо притежателката на жълтите очи. - Господинът  е на лов... Няма да се върне скоро...

- Донесох кошницата за господина. - каза тихичко Клара.

- Господинът  ми забрани да приемам просякини. Махай се! - изсъска отровно възрастната слугиня.

- Аз не съм... просякиня. - една сълзичка блесна в детските очи. - Напълних ви кошницата с доброта, а вие я отблъсквате...

- Момиченце, за каква доброта ми говориш? Бягай далеч с твоята  измислена доброта! На кого му е нужна, тя днес? Господинът презира добротата... От нея той ослепява...

Слугинята тръшна тежката врата пред лицето на детето. Клара стоеше все така неподвижна, взряна  в медната камбанка. Тръгна си нажалена. Разминаваше се с невесели сиви, приведени подобия на хора. Глухо в ушите и отекваха писъците на гладните деца, биещи се за парченце хляб. Плашеха я обезличените от времето човешки очи. Оглеждаше се в тях, сякаш бяха изпразнени витрини.

- Ех, дядо, деденце! - мислеше с мъка Клара за болния старец в разнебитения и дом.

***

Клара вървеше с наведена глава и по невнимание се сблъска с млада циганка с дете на ръце. Клара я погледна, сякаш, за да се извини. Видя, че бебето бе съвсем голичко, а ноемврийския вятър жулеше немилостиво телцето му.

- И ти ли като мен? -попита тихо Клара и свали зеления шал от раменете си. -Завий бебето,че е студено.

Циганката я погледна нежно и посегна да я погали по главата. Усмихна се и белна красивата и усмивка.

- Бог да те закриля, малката! Благодаря за добрината ти. - каза с благодарност циганката.

- Научих,че днес тя не е никому потребна. -каза с тъга Клара.

- За мен добрината ти струва повече от един живот. - каза младата жена и целуна малката бяла ръчичка. - Ти ли си изплела това? Прекрасна кошница. Но за богатите...

- Защо за богатите? Твоя е. Без това богатите нямат нужда от нея, нямат нужда от усърдието на едно малко дете,от болката на възрастния човек. Ние, сме си ние, на които отварят едва-едва тежките порти на домовете си.

Циганката се бе отдалечила. Клара бе останала да говори сякаш на себе си.В ръката и някой бе оставил малко кръстче.На малка хартийка до него пишеше „Вярвай!... Някой е по-силен от тежките богаташки порти..."

Клара хукна към вкъщи, където бе оставила болния старец... Върна се развълнувана от  срещата с двете жени - младата и възрастната... Сякаш на онази улица бе срещнала доброто и злото, съпричастността и апатията, живота и смъртта... Старецът не беше в къщи... Отдавна го нямаше там... Дали някой не бе ловувал, докато отсъстваше...