Между мен и Писателката се бе настанило едно мълчаливо неудобство, което с времето създаваше все по-дебела преграда помежду ни. Уви, никой от двама ни не се опита да я преодолее. Липсваше ми много, но всеки повод, който ми хрумнеше, за да я посетя, ми се струваше откровено глупав след шестмесечно отсъствие. Все  още чувствах, че онази вечер, когато ме покани у дома си, го бе направила пряко волята си. Но не можех да си обясня защо би постъпила по този начин? Струваше ми се просто безсмислено.

  Бях станал мрачен и вечно недоволен. Вече две от любовниците ми ме бяха напуснали по една и съща причина: “Не можеш да живееш без нея!” Реших, че е безмислено да споря с тях – ако ме обичаха искрено, както аз тях, щяха да се върнат.

  Излязох да се разходя в парка и завърших разходката си пред входната й врата. Влязох без да чукам, неуверено се запътих към хола и я открих там да реше дългите си коси с гребен от въздишки. Не се обърна да види кой е, изчака ме да седна и започна да разказва:

   - Когато бях на шестнадесет, приятелите на баща ми ме наричаха “момичето с невиждащите очи”. Това ми каза един бездомник, който живееше в квартала ми. Обикновено се правех, че не го забелязвам и го подминавах, но един ден – просто така, без да го познавам, без да се замисля дори  дали е опасно, отидох при него и започнах да му разказвам за свой проблем. Някакви тийнейджърски глупости. И той ме прекъсна на средата, очевидно незаинтересуван от това, което му споделям:

 - Знаеш ли, че приятелите на баща ти те наричат “момичето с невиждащите очи”? – нямах никаква  представа – Имат право. Хем гледаш към някого, хем виждаш през него. Сякаш него го няма. Това ги плаши. – Млъкнах за момент, за да събера мислите си и след това вместо отговор, започнах да му разказвам:

- Преди около половин година сънувах странен сън. Събудих се  в друг свят – различен от нашия. Свят-пустиня, в който вятърът бе изваял прекрасни дюни от сребърен пясък. Нямаше друго живо същество в този свят. Бях сама и той беше само за мен. Накъдето и да погледнех, виждах единствено безкрайни дюни. Но това не ме плашеше – напротив, чувствах се толкова спокойна и силна, разбираш ли? Да притежаваш цял свят! Само за теб! Това чувство опива безумно. Огледах се отново победоносно – това беше моят свят!

  И тогава видях следи от стъпки. Моите стъпки. Дори не се замислих, стъпвах в тях и следите изчезваха под краката ми. Пясъкът беше хладен и толкова мек, че всяка стъпка беше чисто удоволствие. По стъпалата ми бе полепнал сребърен прах и те блестяха на светлината на залязващото слънце.

  Мислех си, че денят е прекрасен, но нощта ме изуми. Всичко около мен блестеше в приказно сребристо. Погледнах ръцете си и те блестяха. А дъждът от падащи звезди ме остави без дъх. Бяха толкова много, че накрая се оказа, че нямам достатъчно желания за сбъдване. Продължих да вървя през цялата нощ, вървях и на другия ден – не изпитвах нито умора, нито жажда и глад. Те просто не съществуваха в моя свят. На залез слънце видях в далечината запален огън. Обзе ме несигурност – бях убедена, че съм единственото живо същество тук. Бях сигурна, че този свят е само мой. Не можеше да има друг човек. Дълго се колебах дали да се приближа. Реших, че трябва да видя натрапника, а и следите водеха към него, така че нямах избор. С нежелание продължих по стъпките си.

  Беше се смрачило, когато стигнах до огъня. На него се топлеше някакъв странник. Презрях го в ума си, та в този свят нямаше студ! Той наистина не принадлежеше на това място. Седнах до него без да го поздравя. Дори не го погледнах втори път. Не ме интересуваше дали под качулката се крие мъжко или женско лице. В един миг обаче се замислих – нима аз не бях за него натрапник? Смутих се и се загледах в огъня.  Зениците ми се превърнаха в пламъци от дългото вглеждане. Накрая не издържах и го погледнах – влюбихме се в същия миг. Нямахме нужда от думи, не и в този свят. Заспахме прегърнати.

  Събудих се от ласките му. Говореше ми на някакъв непознат език и нищо не разбирах. Не можех да отворя и очите си. Вслушах се по настоятелно в думите му и те ми се сториха смътно познати – като отдавна забравен език. Постепенно започнах да разбирам какво ми повтаря:

 - Не си като другите паднали звезди. Ти не изпълняваш желания, а само ги създаваш...

  - Когато отворих очите си, бях в собствената си стая. Нямаше и помен от приказния свят. Търсих го дълго навсякъде, вярвах, че съществува и че мога да го открия. Понякога успявах да се върна там в съня си, но винаги беше за кратко и някак напрегнато, защото все се притеснявах да не се събудя. Виждах и него, разбира се. Но не беше красиво като първия път и аз бях виновна за това. Постепенно се отказах да го търся, престанах да опитвам да се върна там в съня си, не исках да разваля красивия спомен. Винаги ще запазя надеждата, че един ден пак ще се съберем в нашия свят.

  - Останаха ми два “дара“ от онзи свят  - този сребърен кичур – Писателката раздели косата си, както беше с гръб към мен и ми показа съвсем тънък сребърен кичур зад ухото си. Наистина не беше от този свят.

 - Другият дар са пламъците в очите ми. В онзи свят бяха буйни пламъци, но в нашия едва тлеят и убиват живота в очите ми, затова и приятелите на баща ми са ме наричали така. Никога повече не видях бездомника след моето признание. Не знам дали точно то го е накарало да изчезне. – тя въздъхна.

 - Такъв е животът ни, изпълнен с въздишки – промълвих, неочаквано и за самия себе си и също въздъхнах.

 - Моля? Какво каза?

 - А, нищо...

 - Не изчезвай повече така, моля те – тя остави гребена си и ме погледна.

 В очите й кротко горяха сребърни пламъци.