Лежах в леглото си и гледах тавана, мазилката се бе поолющила на места и дупките образуваха странни форми. Беше горещо, адски горещо. Но какво друго може да е времето в Куба? Особено през лятото. Въртях се в леглото, чаршафите се увиваха около мен, досадни колкото жегата, не ме оставяха да заспя. Вместо това изучавах хотелската стая – тапетите бяха избелели и скъсани, креслото, поставено срещу двете легла, сякаш играеше ролята на надзирател. Завесите, поставени на вратата към терасата, не помръдваха, избелели и немощни, те пропускаха слънчевата светлина без да са в състояние да ù се противопоставят. Съжалих ги, съжалих и себе си и се обърнах на другата страна към източника на цялото това неудобство.

 Писателката спеше по гръб, необезпокоявана нито от горещината, нито от затаената миризма на прах и застояло. Беше ме довела тук без обяснение, беше се влюбила в нещастната стая и бе настояла да останем точно в нея. Служителите на хотела ù предложиха друга, много по-чиста и нова, но Писателката настоя да останем в тази. Почти веднага, след като ни донесоха куфарите, тя се хвърли на  леглото и заспа. Преди това намери време само да ме предупреди да стоя в стаята, защото е сиеста и нищо не работи.

 Остави ме да се оплаквам и заспа. Бях кисел и недоволен. И не можех да заспя.

 Прокарах ръка по избелелите тапети. Спомени, спомени, спомени. Любов, изневяра, щастие, нещастие. Чужди чувства. А свържех ли ги с нея, ставаха близки. Вратата бе попила потта от голите гърбове на момичетата, които се бяха опирали на нея, търсейки праг на страстта си. Страст, желание, копнежи. Какво се случваше? Тя ли беше тази, която ръководеше живота ми... Нещастните протрити завеси. Страх, срам, несигурност. Тя бе всмукала свободата и независимостта ми и ме бе научила да преглъщам несгодите с чаша горещ шоколад. Тя бе вдигнала завесата на чудесата, след нея всичко, което се случваше, си беше в реда на нещата. Креслото вдигна облак прах, когато седнах в него. Колко ли сълзи бе попило това кресло? Дали щеше да му стигне тапицерията, за да попие още толкова? Погалих го. Любовите ми ме бяха напуснали. Всичките седем. А дори не бях забелязал. Дали не трябваше да пролея по една сълза за всяка от тях, а после и за себе си? Тя ли щеше да ме научи, че истинската любов не се дели на седем, а събира седемте в един човек?

 Лицето ù беше на милиметри от моето и въпреки това не ме усещаше. Не мигна дори. Наистина спеше. Наведох се още малко и целунах устните ù. Бяха с вкус на надежди и меки като мечти.

- Бебел, Бебел... – прошепнах ù.

Как ти отива това име.

Тя отново не помръдна, изправих се, взех си ключовете и излязох, за да потърся спасение в безлюдната Хавана.