Гарабед Папазян наблюдаваше през стъклената врата на ателието си мъжа на отсрещния тротоар. Имаше навика да не гледа клиентите в работилницата си, но оттатък витрината минувачите все още не бяха клиенти. Мъжът на средна възраст отвън беше добре облечен. Повече от половин час стоеше там. Очевидно изпитваше колебания. „Обзалагам се, че ми носи за продажба някое старо семейно бижу. Закъсал е горкият, но сърце не му дава да се раздели с брошката на баба. Накрая ще влезе. Накрая всички влизат...” – мислеше си арменецът. И не сгреши. Месинговите звънчета в работилницата известиха влизането на клиент. Арменецът заби съсредоточен поглед в златната халка, върху която гравираше надпис от вътрешната ѝ страна. Влезлият тактично се изкашля.

   - Слушам – без да вдига поглед, рече Гаро.

   - Добър ден! Може ли да оцените това? – мъжът остави един диамант на тезгяха.

   Гаро демонстративно сложи памучните ръкавици и едва тогава взе камъка. Не му бяха нужни повече от две секунди, за да си помисли „Диамант номер осем”. Грешеше. Беше номер девет, но правилно бе разпознал, че този камък е един от онези от огърлицата, която беше направил преди два месеца. Ден, след като я беше предал на клиента, същият се върна и остави визитка с телефон. Обяви огърлицата за открадната и обеща щедро възнаграждение, ако цялата или части от нея се появят при арменеца, и той му се обади максимално бързо с информация за приносителя. Както вече отбелязахме, Гарабед Папазян дължеше своя просперитет на умеенето си да мълчи. Затова след тръгването на Черното Яке визитката бързо се озова в компанията на обелка от банан и употребявана салфетка за нос в кошчето за отпадъци.

   - Цирконий – хладнокръвно реагира арменецът - Добре обработен. Деветдесет лева.

   - Бъркате ме с някого! Не съм идиот! Това е първокласен диамант. Върнете ми го! Явно трябва да пътувам до София. Тук никой не е виждал диаманти през живота си...

   - Чакайте малко! – нещо в стомаха на Гаро потрепера. Това можеше да е сделката на живота му. Нямаше намерение да я изпуска. Включи UV лампата и поднесе камъка под нея. Дълго го въртя. Не, че научаваше нещо повече, но клиентът трябваше да остане с такова впечатление.

   - Сгрешил съм. Моля за извинение! Прав сте, не виждам много диаманти тук. Може би хиляда лева.

   - Глупости! Дори не го премерихте на везната! Струва поне пет хиляди евро!

   - Е, чак пък толкова... Виждам, имате познания. Добре, слушайте! Аз също знам нещичко. Например, че този камък е от една открадната огърлица с още четиринадесет диаманта. Знам също, че е издирвана... Мога да ви дам за този четири хиляди лева, а ако ми продадете всичките ще получите по пет хиляди на брой! Това е последното ми предложение! – Гаро преглътна тихо, а му се стори, че е толкова шумно, все едно пуска водата от тоалетното казанче. Обявената сума беше само около една трета от действителната стойност на камъните. Лесно щеше да ги пласира вън от страната. Имаше братовчеди златари и в Англия, и в Белгия, и във Франция. Пръснати, никой нямаше да може да разбере произхода на диамантите. Все още можеше да е сделката на живота му.

   - Не знам... – Ивайло се колебаеше. Предложението бе примамливо. Знаеше, че без доказан произход, това бе максимумът, който можеше да получи. Но не беше сигурен дали постъпва правилно. Още повече когато разбра, че огърлицата е открадната. Не беше възпитан да задържа намереното. От друга страна, ако занесеше бижуто в полицията, какво щеше да обясни? Че някаква сврака го е донесла в двора му? Абсурд! Никой нямаше да му повярва. Най-много да го арестуват като заподозрян! А може би арменецът го беше излъгал, че колието е откраднато, за да го сплаши? Все едно! Това бижу не беше заделяно от залъка на някой отруден пенсионер. Който можеше да си го позволи, можеше и да се раздели с него, без да прави трагедия от това! Още повече, че вероятно то бе застраховано и че собственикът му щеше да си получи сумата по застраховката. Той и майка му имаха по-голяма нужда от парите, които му даваше арменецът, отколкото бившият собственик от огърлицата...

   - Бижуто бе откраднато по Коледа. През март изплатиха застраховката на собственичката. Така че, ако изпитвате угризения... – сякаш Гаро бе прочел мислите на клиента. Не го лъжеше. Говореше за гривната на съпругата на френския посланик.

   - Добре... Приемам... Ще задържа един от камъните. За спомен… Както и златото.

   - Опасно е. Винаги съществува риск някой да го разпознае.

   - Не се безпокойте! Няма да го размахвам наляво и надясно.

   - Ваша воля. Ето ви четири хиляди. Останалите утре по обед, тук. Трябва да ги изтегля от трезор в София. Ако е от тукашна банка, има опасност да се разчуе...

   Толкова много думи арменецът не бе изричал пред всичките си клиенти през последната половин година. Но и не беше изкарал толкова пари от тях, колкото щеше да спечели сега. Струваше си усилието! Ивайло се пресегна, взе двете сини пачки и бързо напусна златарското ателие. Реши да не се прибира в Градец тази нощ. Можеше да отседне в хотел. Имаше да свърши толкова много неща. До утре на обяд трябваше да открие сметки поне в пет-шест различни банки. Страхуваше се да внесе биеща на очи огромна сума само в една. Щеше му се да купи и някаква дреха за подарък на майка си. Но най му се искаше да влезе в някоя от двете големи книжарници и да докосне книгите, които читалищната библиотека не можеше да си позволи със скромния си бюджет. Може би дори щеше да купи някое луксозно издание и да го подари на г-ца Дженева. Знаеше, че това ще я изненада, но и ще я зарадва изключително много. Ивайло се усмихна замечтано. Може би съвсем случайно, докато си мислеше за нея, ръката му се плъзна в джоба на панталона и напипа кърпичката с увитите в нея диаманти...

   В осем и половина от последния автобус от града слязоха неколцина работещи там. Ивайло не беше между тях. Мара Дженева стоеше на автогарата уплашена не на шега и не знаеше какво да направи. Иво никога не бе имал мобилен телефон, не можеше да му позвъни. Краката ѝ сами я понесоха към горния край на Градец, към къщата на изчезналия. По пътя, дали от спускащия се от планината хладен вятър, дали от нещо друго, но очите ѝ се насълзиха. Беше свикнала с присъствието на Иво, усещаше някаква сигурност, когато той беше в библиотеката. Понякога, когато той бе вглъбен в поредната книга, тя го гледаше така, както жена гледа своя любим. Но бързо тръсваше глава. Беше невъзможно! Знаеше, че е напълно нормален, но също така знаеше, че докато градът вярваше, че той е Боби, дори и намек за връзка помежду им би бил скандален. В очите на околните винаги щеше да изглежда, че тя се възползва от болестта му и от неспособността му да разсъждава. А и самият мъж с нищо не показваше, че я забелязва извън служебните ѝ задължения. И ето, че сега той беше намислил нещо страшно, а тя не можеше да го предотврати. Беше сигурна, че си е наумил да обере някоя банка. Всичко случило се през деня го потвърждаваше. Баща му, преди да почине, беше военен. Може би е имал оръжие вкъщи и Ивайло го е взел за обира? Бедността ли го бе докарала до това?! Ех, ако можеше да върне времето назад! Ако знаеше, че ще може да го спре, би му казала дори истината – че го харесва, и че е готова на всичко, само и само да не се качи на проклетия обеден автобус за града!... А може би вече се бе прибрал с колата на някой съсед и всичките ѝ притеснения бяха смешни и напразни?

   Когато стигна къщата на Иво, сълзите вече неудържимо се стичаха по страните ѝ. Постройката зад дървената ограда тънеше в тъмнина. Нямаше го!

   - Лельо Гино! Лельо Гино-о! Ехоо, тука ли сте, хора-а?

   Никой не ѝ отговори. Мара се досети, че жената е в черквата. Гина беше силно набожна и не пропускаше литургия, още повече през Светлата седмица. Младата жена унило се запъти към вкъщи. Нямаше смисъл да безпокои майката на Иво. Дори не можеха да го обявят за изчезнал, преди да са изтекли 24 часа от отпътуването му.

    Не мигна цяла нощ. Няколко пъти преглеждаше криминалните хроники в новинарските сайтове, но нямаше нищо за обир на банка. Часовете се нижеха безкрайно бавно. Когато съмна, отиде в библиотеката с подпухнали от плач очи. Не я свърташе на едно място. По някое време залепи бележка с надпис „Днес библиотеката няма да работи” на вратата, заключи и отиде на автогарата. Беше решила, че няма да мръдне от там, докато Ивайло не се завърне.

   В пет следобед старата Сетра спря на автогарата в Градец, изпъшка уморено и отвори вратите си. Единственият, който слезе, бе Ивайло. Автобусът се поколеба, изпъшка още веднъж и потегли към селата над града. Оттеглянето му откри пред младия мъж поглед към единствената пейка на автогарата. На нея свита и прихлупила лице в скута си седеше госпожица Мара Дженева. Сърцето на мъжа задумка ожесточено. Нямаше го само ден, а сякаш не беше я виждал от седмици. Няколко откраднати от безвремието мига той се полюбува на онзи светъл кичур, който падаше над лицето ѝ. После се доближи тихо, извади луксозно опакован пакет от чантата си и прошепна:

   - Госпожице Дженева, това е за биб... това е подарък за Вас лично. Госпожице Дженева! Лошо ли Ви е?

   Жената не помръдваше. Ивайло я докосна нежно по рамото. Тя подскочи стреснато.

   - Иво! Иво! – изправи се и се хвърли на врата му – Ти се върна! Добре ли си, миличък? Всичко е наред, нали?! Къде изчезна?! Добре си, нали? Иво, Иво, Иво!... Да, знам всичко за теб!... Така ми липсваше!... О, Иво!...

    Прегръщаше го и целуваше. Не ѝ пукаше. Нека хората да си мислят каквото си искат! Важното беше, че той е жив и здрав, че е тук, че не е свършил някоя глупост, че не е арестуван или, не дай Боже, застрелян! Мъжът бе смутен от реакцията ѝ, но не се отдръпна. Напротив, след малко отвърна на прегръдките и целувките ѝ. Недалеч от тях някаква пенсионерка се бе спряла, зяпнала от изненада и набожно се кръстеше...

   Великден Мара и Иво посрещнаха уединени в дома мъжа. Майка му беше в черквата и щеше да се върне чак на зазоряване. Когато камбаните възвестиха празнично Възкресението, те си честитиха.

   - Христос воскресе!

   - Во истину воскресе!

   Целунаха се страстно. Иво подаде фруктиера, пълна с великденски яйца.

   - Избери си бияч! Внимателно избирай! Който победи, решава за къде ще пътуваме!

   Чукнаха се. Победи той.

   - Отиваме в Лондон. След седмица! – тържествено обяви Ивайло.

   - Защо чак там? Аз предпочитам Париж! Или Виена! – смееше се тя. Мислеше си, че се шегува. Но мъжът не се шегуваше.

   - Защото там е „Бейкър Стрийт“ 221, а и „Грийнуей Хаус” в Девъншир не е далече.

   - Какво?! Ти знаеш за…?! – гледаше го невярващо.

   - Разбира се, че знам за мечтите на уважаемата мис Мара… пардон – мис Марпъл! Какво си мислеше тя? Че само тя ме е наблюдавала през годините? А дали някога си е  задавала въпроса - Кой разместваше книгите на бабет Агата нарочно, само за да види как ги подреждаше ядосана?... И на Конан Дойл също!

   - Бе...

   - Е, хайде сега! На „бе“ ли ще си говорим?

   - Нееее! Глупчо! „Бе”! Бейкър Стрийт 221 Бе! Това е адресът – повдигна се на пръсти и го целуна – Во истину воскресе!

   До зазоряване повече не зачекнаха литературни теми. Имаха по-неотложно и по-приятно занимание.

   Ивайло посети още два пъти ателието на Гарабед Папазян. Първия път направи поръчката, а втория си получи годежния пръстен с последния диамант. Подари го на Мара на романтична вечеря в ресторанта на хотела в последната им вечер в Лондон. Там разказа и цялата истина за произхода на бижуто и за изчезването си в онзи ден. Пак там зададе и най-важния въпрос в живота си. Госпожица Дженева отговори с отривисто „Да!”

   На сутринта трябваше да отпътуват за Торки в Девъншир. Къщата на Агата Кристи в Галмптън бе на една крачка от там. Нощта бе дълга и сластна. Успаха се. По обяд камериерката на етажа тактично почука на вратата на хотелската им стая. Бе крайно време да освободят стаята. През открехнатата врата се показа разрошената глава на Мара.

   - Excuse me... – хвърли поглед върху баджа на камериерката – Excuse me, Miss Susan! Give us a few minutes, please!

   - Не си правете труда! Българка съм, като вас.

   - Ооо! Приятно ми е! Срещали ли сме се преди? Изглеждате ми позната – Мара вдигна ръка и се опита да подреди поне малко косата си. Един лъч от луничката над главата ѝ мина през камъка на пръста ѝ и безброй цветни петънца заиграха по стените на коридора. Камериерката изгледа пръстена с диаманта с малко завист и много тъга.

   - Едва ли… Може би сте ме виждала по телевизията... Някога бях... известна певица... Но няколко диаманта преобърнаха живота ми... – скри лицето с в шепи и се разрида. Обърна се и се затича по коридора към стаичката на камериерките...

Следва продължение