Димитър-Тодор, или Ди-то-бе-ро-де-ро-же-ми-де-ко-ву (първите две букви от всички имена и фамилии, които бях измислил, подобно на Пипи Дългото чорапче) – всъщност беше баба ми. Наричах я така, защото като малък имах приятел на име Тошко, с който намирах някаква визуална прилика. Бях глупаво дете и вместо „бабо“, виках и „Тоше“, „Тошко“, „Дито“ и дори я дразнех, като и казвах, че съм нейна майка, която е решила да и даде това име и тя трябва да го приеме, вместо да се сърди. It does not make any sense … ще си помислите, прочитайки тези редове ... но в главата на едно 6-годишно дете, какво друго може да съществува, освен щуротии? Баба живееше в съседния апартамент до нас и по цял ден, когато не бях на градина и после на училище, ме наглеждаше. Идваше през 10 минути да види дали не съм направил някоя беля и да ми даде да ям. Тук е мястото да кажа, че не беше от най-добрите готвачки: в боба, лещата и нахута слагаше по 5-10 зърна в цялата тенджера; с дядо бяха живели дълги години на село и до последно не изневериха на селския манталитет. Слагаха много чесън в „чорбичката“, а когато трябваше да се претопли яденето, „претопляне“ означаваше „завиране“. Винаги ядяха всичко горещо. Но пържените картофки, които ми правеше, до днес не мога да открия човек, който да направи точно такива. А най-много обичах докато ме хранеше в устата, да ми разказва приказката „Болен здрав носи“; неописуема наслада беше да си представям как от дупката в леда се вади риба (не помня сега точно сюжета, но имаше нещо подобно май). Трудно можеше да я види човек без плетка в ръце. Плетеше всичко: шушони, терлици, пуловери, шапки, ръкавици, шалове. От сутрин до вечер с изключение на времето, в което се хранеше или спеше, тя плетеше. Дори пред телевизора, гледайки новините, беше с плетка. Дядо пък до нея пушеше цигари една след друга като комин – до момента, в който не получи инсулт. Но за него ще стане повече дума в следващ разказ. Като малък много обичах да ядосвам и двамата. Сега разбирам, че на моменти съм прекалявал, карайки ги да крещят или плачат; дори се е случвало баба да ме пита „защо ме мразиш толкова“? Никога не съм я мразил, напротив, обичах я като моя втора майка. Но едно малко дете не осъзнава какво причинява на възрастните с думите и действията си. И тук, бабо мила, която няма да забравя, докато съм жив и се надявам, че един ден – там, някъде – ще се видим отново ... искам да те помоля: ПРОСТИ МИ! Дано където си сега си разбрала, че не съм те мразил никога ... въпреки че умря с тази мисъл. Преди години, преди масовото навлизане на компютрите и интернета, музика се купуваше от специализирани за това щандове; на нашия пазар имаше човек, който продава дискове и касети и аз му виках „тъжния“. Изражението на лицето му беше такова. Та от „тъжния“ си купувах много касетки, поп-фолк предимно и за „Тошко“ съчинявах различен текст. Така например от песента на Сашка Васева вместо „може ли да се забрави Георги, първият обичан мъж ...“, текстът стана „баба Мими каза, че с тати е правила секс вчерааа ...“; песента на Деси и Тони Стораро пък вместо „аз не зная как успя да ми вземеш любовта“ стана „маслобойна, да, да, да, се оказа ти сега ...“ (това, когато и течеше носът зимата); „има съдба, има съдбаа“ ... „ти се насраа, ти се насраа“... Взимах една ламаринена табла, думках отгоре с шишовете и за плетене и пеех; за мен това беше игра и забавление, но тя много се дразнеше и постоянно ме „пееше“ на нашите, които ми забраняваха (кой ли ги е слушал) да ходя в другия апартамент и да притеснявам възрастните ми баба и дядо, които искаха почивка. Водеше ме на градина, после на училище до 7-8 клас, когато започнах да ходя сам. Бях 10-ти, когато почина. За щастие, агонията и не продължи дълго, но като цяло забовяванията и бяха доста. Като млада убили баща и (моят прадядо) и вследствие на шока получи диабет. Беше претърпяла няколко операции, лежала бе в болница доста пъти. Малко преди да почине, беше с анемия, вследствие на което падна в тоалетната и си счупи става на крака – за смяната бяха необходими 2800 лв. Аз бях малък, без работа – ученик с малко спестявания, но помня, че дадох всичките си пари от касичката за бабчето. Майка ми и баща ми до ден днешен пред гости споменават за тази ми постъпка, при все че съм едно дете и винаги са ме смятали за егоист; не съвсем без основание, ако трябва да съм честен. Та, по време на операцията за смяната на ставата, баба получи белодробна емболия. Някакъв тромб /доколкото стигат познанията ми по медицина и спомените отпреди 11 години/ беше заседнал някъде по дихателните и пътища и тя спря да диша. Съвсем ясно помня думите на майка ми, когато се обадиха от болницата малко преди да дойде края: „то вече е ясно...трябва да видим и за ковчег“; запечатали са се в съзнанието ми, сякаш още ги чувам в главата си. Настръхвам, докато пиша тези редове. Баба още не си беше отишла окончателно от нас, а мислеха „за ковчег“. След погребението, на което не присъствах, защото и до ден днешен изпитвам ужас от отворени гробове, трупове, вкочанени трупове, думите на мама бяха „изпратихме баба Мими“ ... а на тати: „нямаш вече баба“ ... На следващия ден съучениците ми ме питаха как е баба ми: бях им споменал, че е в болница. Казах, че е починала, след което ми изказаха всички съболезнования. За съжаление дълги години след кончината аз не бях ходил на гроба и – беше много далеч, а и мен ме беше страх – едно от това какви чувства ще ме връхлетят, и второ – от самото гробище като място на смъртта. Все пак около 10 години след края на баба, се осмехил и отидох – сам. Попитах в администрацията и ми дадоха мястото и номера на гроба. Отидох, и като видях колко е запуснат, хванах се и сам изчистих бурените – поне това и дължах. Докато чистех, дойдоха двама цигани, които предложиха срещу 5 лева да го направят вместо мен – отказах. Исках сам да покажа на баба, че я обичам и че никога няма да я забравя. След като работата беше свършена, седнах на гроба, целунах снимката и казах: „Здравей, Тоше! Ето, че дойдох да се видим ...прости ми! Липсваш ми и те обичам. Ако можеш, дай ми някакъв знак, че си до мен и никога не си ме изоставяла, както пише в езотеричните книги ...“ Но отговор нямаше ...
© Янко Трендафилов Todos los derechos reservados