"Човек, който е избирал, губил, рискувал, стрелял
и носил рани, преборил се и с Реда, и с Хаоса -
за такъв човек страшно вече няма."
В. Мутафчиева
- Мамо, какво е това хайдутин? – малкия Гошко седеше на земята, гледаше майка си право в очите, а в неговите горяха въгленчетата на любопитството.
Тя го вдигна, сложи го на коленете си и го целуна по главата.
- Хайдутите, мамо, са били силни и храбри българи, защитници на народа в едни черни и тежки времена по нашите земи.
- А от какво са го защитавали? – прекъсна я Гошко нетърпеливо.
- Ти си малък и още не знаеш, но нашия народ не винаги е живял мирно и спокойно. Имало е време, много дълго време, в което нашите предци са били поробени от чужд народ, който е искал да ги подчини на своята вяра. В онези времена са се случвали много лоши неща.
- Ще ми разкажеш ли? – попита отново Гошко, а в очите му въгленчетата вече бяха станали пламъчета.
- Да ти разкажа, сине, но историите за тогава са много страшни – каза тихо майка му и го погали по бузата.
- Нищо, аз вече не съм толкова малък – каза Гошко сериозно, изпъна се като войник и ококори маслиново черните си очи в очакване – а и татко вече ми е разказвал за робството.
Майка му се усмихна нежно.
- Слушай тогава, ще ти разкажа историята на твоя пра-пра дядо, Димо Кехая. Той бил добър и работлив човек, имал жена на име Бояна и две момчета. Георги бил на шест години, също като теб, а батко му Танас на дванадесет. Живеели високо в планината и се борели с живота. Робството вече тегнело над народа ни от много, много години. Хората страдали от непрестанната тирания на поробителите. Много българи били загубили живота си, защото не искали да предадат вярата си. Други вече не искали да търпят жестокостите и започнали да надигат глави. Мъжете оставяли дом и семейство, събирали дружини и отивали в планини и гори, където кроели планове, а после отмъщавали на тираните.
- А защо са оставяли домовете си – отново нетърпеливо попита Гошко – защо не са се събирали в някоя къща?
Майка му се засмя.
- Ще разбереш като чуеш историята до край. Слушай…
… Димо Кехая беше запретнал ръкави и цепеше дърва в двора. Малката, каменна къща беше стаена до сами гората нейде из Родопите. Жена му Бояна беше приседнала до кладенеца и кърпеше зимните дрехи. Пролетта настъпваше плахо. Толкова високо в планината все още имаше сняг, но слънцето вече беше станало по-топло и галеше нежно лицето ѝ. Тя шиеше бавно и от време на време хвърляше поглед към малкия Георги, който си играеше с кучето. Танас беше слязъл до селото да види как са роднините след тежката зима.
Димо и Бояна се знаеха от малки, тя беше сираче и живееше у чичови си. Роднините ѝ бяха добри хора, но и те имаха четири деца, а в онези времена голямо семейство преживяваше трудно. Димо и брат му Горан бяха единствените оживели деца на Мара и Георги. И двамата бяха добри и работливи, но Горан все търчеше с момчетата по баирите. Луда глава беше и все си патеше. Димо пък все се гнетеше от хорската мъка често се навърташе около Боянини с нещо да помогне. Годините минаваха и първите младежки трепети полазиха в сърцата и на двамата, и когато Димо поиска Бояна за жена тя му пристана на драго сърце, а и роднините не бяха против. Димо толкова я обичаше, че реши сам да съгради дом високо в планината, колкото може по-далеч от набезите на поробителя. Тринайсет години живяха почти спокойно, почти като отшелници до тоя проклет ден, в който Танас влетя в двора със страшната вест.
Кучето се отскубна от ръцете на Георги и хукна към портата. Димо остави брадвата и се изправи да почине малко, взе менчето с водата и погледна след кучето. Бояна се убоде на иглата и прехапвайки устни погледна към портата точно, когато Танас връхлиташе през нея запъхтян и разгърден. Останал без сили той падна на колене в средата на двора и извика с пресипнал глас.
- Тате, утрепали са чичо…
Димо изпусна менчето и се хвърли към сина си. Сграбчи го за раменете и го разтърси с все сила.
- Що думаш, бре сине, как тъй са го утрепали, кой го е утрепал?...
Бояна изтича към Георги, който стоеше безмълвно и тихо плачеше. Притисна го до себе си и притихна.
- Али Ага, тате – каза Танас с пресъхнала уста – вчера се отприщил пътят към селото и тая сган веднага довтасала. Тръгнали от къща на къща да си търсят „своето“. Тежка зима беше на хората не им останало почти нищо и чичо не могъл да утрае. Напсувал Агата и оня с един замах го съсякъл.
Танас спря да си поеме дъх, а Димо го гледаше обезумял.
- Тате, има и още – продължи Танас тихо – Али Ага наредил да съберат цялото село на мегдана, на хората си казал да завържат чичо на големия чинар, а на селяните, че пак ще се върне след три дни и ако някой посмее да го свали и погребе ще подпали къщата му и ще избие целия му род.
Танас млъкна. Бояна стискаше Георги и двамата плачеха безмълвно. Димо се изправи бавно, сякаш цялата земя се беше стоварила върху му. Снегът до нозете му се оцвети в червено от кръвта дето се стичаше от стиснатите му в юмруци длани. Вдигна Димо поглед към небето и нададе такъв вик, че кучето се скри в плевнята, а птиците по дърветата излетяха вкупом. После хукна към зимника. Бояна се спусна към Танас, който се беше свлякъл изтощен и безпомощен и ридаеше в дланите си. Георги припълзя до тях и тримата останаха прегърнати в мъката си.
Слънцето отиваше на заник, когато Димо излезе от зимника. Бояна го погледна и скочи на крака. На кръста на мъжа ѝ беше препасан силяхлък със затъкнати в него два пищова и ятаган, а на рамото му висеше пушка бойлия. Погледът му беше мътен, а ръцете увити в кенарени кърпи.
Бояна закри лицето си с ръце, после се спусна към него и се хвърли на гърдите му.
- Какво правиш, Димо? И тебе ли искаш да затрият?
Димо леко я отблъсна от себе си.
- Остави ме, Бояно. Луд бях да мисля, че можем да се скрием от тая чума. Щом не мога да избягам от нея, ще я стигна и сам ще я затрия.
Бояна го заблъска с юмруци по гърдите.
- Не отивай, Димо, на кой ме оставяш с две невръстни деца?
- Тук сте на сигурно, Бояно. Пътя се вижда от далеч. Ако видите някой да идва тичайте в гората и се скрийте на онова място, дето само ние го знаем. Аз няма да се бавя, до дни ще се върна.
После я отдръпна от себе си, прегърна момчетата и тръгна към селото без да се обръща.
Бояна се свлече на земята и зарови ръце в кървавия сняг…
… На третия ден от как Димо замина, привечер Танас тайно слезе в селото. Нямаше вест от баща му. От далеч видя пушека, който се издигаше над къщите. Сърцето му спря за миг. После видя, че гори само една къща. Хукна на долу по баира. Когато стигна на близо сълзите сами тръгнаха от очите му. Гореше къщата на баба му и дядо му. Затича на там. Цареше смут и неразбория. Мъже викаха и опитваха да угасят огъня, жените плачеха и се вайкаха. Танас се промъкна в суматохата и дръпна попа в сянката на съседната къща.
- Отче – каза Танас и целуна ръката му – какво става тук?
Дядо Матейко се прекръсти и го погледна с такава мъка в очите, че на Танас му се сви сърцето.
- Стана тя, каквато стана – каза отчето с пресипнал глас – Преди три дни баща ти слезе в селото, научил за брата си. Като черен облак се спусна към чинара, съсече въжетата и прегърна тялото на Горан. Страшна гледка беше, момче, като самотен вълк виеше брат за брата си. После ме помоли да го погребем. Казах му какво е рекъл Агата, но той само ме погледна и понесе тялото към гробището. Сам изкопа гроба. Оплаках ме го, а после баща ти тръгна от къща на къща дружина да сбира, за брата си да мъсти.
Дядо Матейко спря и преглътна с мъка.
- Къде е сега тате? – попита Танас шепнешком.
- Не знам, синко. С десетина от най-лудите глави на селото, все приятели на Горан, тръгнаха към планината, от тогава не съм ги виждал.
Танас погледна към горящата къща.
- А де са баба и дядо?
Дядо Матейко се свлече на колене, погледна към небето и се прекръсти.
- Вътре са, синко, в огъня останаха.
Танас залитна и се подпря на каменния зид.
- Кой стори това, отче?
- Върна се днес Агата, както бе рекъл и като видя празния чинар озверя. Сбра цялото село и рече, че ако не кажем кой се е осмелил да погази думите му цялото село ще пламне. Всички мълчахме докато Агата нареди на спахиите си да палят на ред. Не издържа дядо ти, излезе на пред и рече, че той е свалил и погребал сина си. После стана страшно. Вързаха го и го влачиха до къщата, затвориха ги с баба ти вътре и я подпалиха. Другото и сам го виждаш.
Танас седеше на земята облян в сълзи и не можеше да помръдне. Дядо Матейко стана с мъка, помогна на момчето да се изправи и рече:
- Върви, синко, тук вече нищо не ти остана. Иди вкъщи, вземи майка си и брат си и се скрийте някъде. Али Ага има хора на всякъде. Много скоро ще разбере, че баща ти е сбрал дружина и го търси. Ще дойде и на вас да посегне. Върви, спаси семейството си. Ние тук ще се оправим някак.
С натежали крака Танас бавно тръгна обратно към дома…
… Бояна трескаво сбираше дрехи и храна в три бохчи. Изкара овцете от дама и заедно с децата и кучето тръгна към онова място, дето само тя и Димо го знаеха. Скриха се там и зачакаха вест от него. Минаха дузина дни, но вест така и не идеше. Танас на два пъти слиза до селото. По мръкнало тайно отиваше до параклиса да пита Дядо Матейко има ли хабер от баща му. Нямаше. Чуваха се само хорски приказки за нова хайдушка дружина дето вършеела из околията и големи золуми правела на Али Ага и спахиите му. Агата от дни не бил стъпвал в селото. Друго гайле имал сега на главата. Като бясно куче обикалял да дири Димо Кехая. Награда за главата му давал. Спахиите му вилнеели из селата, грабели и тормозели хората за назидание.
Мина се още време. Пролетта разцъфваше в планината. Все още нямаше хабер от Димо. Ама хората говореха и разказваха как дружината му вардела из проходите, причаквали керваните на Агата, нападали ги и взимали ограбеното. После по тъмни доби слизали в селата и връщали откраднатото на хората. Беше рекъл, че дорде не затрие Али Ага няма да миряса. Такива вести носеше Танас, кога идеше от Дядо Матейко. Докато един ден не донесе лош хабер.
Пролетта преваляше, идеше лятото, усилно време и много работа чакаше хората, а чичото на Бояна беше легнал на смъртен одър. През годините три от децата му се бяха споминали, а сега жена му щеше да остане сама с единствената им дъщеря Рада. Взе си Бояна децата, напусна скривалището и се върна в къщата, дето беше израсла.
Чичо ѝ лежеше на одъра бял като платно, леля ѝ се беше свила до него като бездомно куче, а малката Рада плачеше в скута на майка си. След три дни го погребаха. Бояна и децата останаха да помагат на вдовицата.
Преди Петровден Бояна отиде на реката да се изкъпе и да избели няколко ката платно. С разпуснати коси и само по риза, запретната над коленете, Бояна приличаше на самодива. Така я видя Али Ага. Възседнал врания си кон той нагази във водата.
- Добра среща, Бояно – каза Агата като потриваше самодоволно брадата си. От разправии с мъжа ти не ми остана време да дойда да те видя.
Бояна не трепна. Изправи се и само пусна ръбовете на ризата.
- От де знаеш коя съм, Ага? – попита тя предизвикателно.
- Знам аз, всичко знам. В тая околия нищо не става без моето знание и дозволение. Само мъжа ти не ме зачита, а и тебе добре беше скрил. Добре, че имам хора на всякъде та ми донесоха, че си се върнала, а сега ще си поговорим.
Агата скочи от коня и застана лице в лице с Бояна. Приближи се на един дъх разстояние и вече с не толкова благ тон попита:
- Къде е мъжа ти, Бояно?
Бояна го гледаше право в очите.
- Не знам, Ага. От как затри Горан очите не съм му виждала. Остави ме и хукна за главата ти.
Бояна видя лудите пламъци, които се разгоряха в очите му. Той я хвана грубо за косата и я дръпна назад, така че да оголи врата ѝ. Извади рязко ятагана, допря го до бялата кожа на шията и изсъска в ухото ѝ
- Главата ми иска значи. Да беше дошъл, сам щях да му я предложа, а той се крие по чукарите. Е, сега на крака ще ми дойде.
Али Ага блъсна Бояна на земята и се хвърли върху ѝ. С един замах разкъса ризата на гърдите. С една ръка я притискаше върху камъните, а с другата вдигаше полите, за да извърши пъкленото си дело.
Бояна се задушаваше под натиска, но не се предаваше. Мяташе се като обезумяла и дереше лицето на Агата. Това вливаше още повече ярост у него. Хвана ръцете ѝ и я удари през лицето с все сила. Светът пред очите ѝ се завъртя и тъкмо, когато щеше да изпадне в несвяст се чу изстрел. Али Ага застина. Погледна Бояна и през мъглата от сълзи тя видя как бесния пламък в очите му бавно угасна. Той се стовари върху ѝ и тя усети кака тялото ѝ се затопли от кръвта, която изтичаше през гърдите му…
… Рано предния ден Димо Кехая беше научил от съгледвачите си, че Али Ага е тръгнал към неговото село. Макар да не беше се връщал там от как погреба Горан винаги знаеше какво се случва там. Нарочно беше изтеглил дружината на далеч, та Агата да тръгне след него и да мирне селото поне за известно време. Редовно пращаше някой от хората си да наглеждат района и да му донасят ако надвисне опасност. Така беше разбрал, че Бояна се е върнала в родната си къща. Така разбра и че Али Ага е тръгнал натам. Остави четата да варди прохода и с петима от най-доверените си люде тръгна след него. Този ден беше чакал. Знаеше, че Агата е взел само дузина от главорезите си и щеше да пръсне половината из селото да вардят, а с другите щеше да отиде в конака. Сега му беше времето да вземе главата на изедника.
Късно през нощта Али Ага влезе в конака. Беше уморен. Уморен да преследва гяурина дето му тровеше живота, уморен да е все нащрек за набезите му, уморен… много уморен. Тръшна се на миндера и заспа с мисълта, че утре ще извади дявола на светло.
Призори Димо Кехая и другарите му седяха на скалата над селото и оглеждаха. Всичко беше спокойно. Селото едва се пробуждаше, когато видяха Бояна нарамила голяма бохча да излиза от къщата. Сърцето на Димо препусна като пощръклял кон. Бояна тръгна по пътя към реката, а Димо и хората му слязоха от скалата и по пътя над селото тръгнаха към конака. Тъкмо наближиха, кога портите се разтвориха. Али Ага излезе яхнал коня си, изкрещя на спахиите да го оставят сам и тръгна по дирите на Бояна. Беше я видял от чардака и пъклен план се всели в главата му. Димо остави другарите си да вардят конака и тръгна след Агата….
… Тялото на Али Ага се свлече на страна и Бояна пое дъх. Мъглата в очите ѝ се вдигна и тя видя лицето на Димо. От към селото се чу пукотевица. Димо грабна Бояна, метна я на коня и препусна към конака. Из уличките цареше суматоха. Чуваха се изстрели, глъчка, камбаната в параклиса биеше като обезумяла. Димо остави Бояна при Дядо Матейко и се спусна да помага на дружината.
Като чули изстрела откъм реката пръснатите из селото главорези хукнали на там. Другарите на Димо ги пресрещнали и настанала престрелка. Останалите се залостили зад високите зидове на конака. Като видели от чардака коня на Агата да връхлита в селото възседнат от смъртния враг на господаря им хвърлили оръжията и за започнали да се моля. Останали без главатар оцелелите се предали на Димо Кехая.
Великодушен бил воеоводата та им пожалил живота. Наредил да им свалят дрехите, оковал ги един за друг и ги проводил на юг хабер да пратят на Бея, че Димо кехая варди народа из тия земи и който посегне го чака съдбата на Али Ага…
… Гошко гледаше майка си с широко отворени очи. Тя го погали и попита:
- Разбра ли сега какво е това хайдутин?
- Да, мамо. Ама как свършва историята за Димо Кехая и имало ли е други като него?
Макар нощта да беше настъпила отдавна, огъня в очите на Гошко гореше подклаждан от любопитство и любознателност и тя продължи да разказва…
… Не царило дълго спокойствието в околията. Беят проводил цял табор войска да се справи с непокорните гяури. Но силна била дружината на Димо Кехая и все по-голяма ставала. Отде минел добро да стори повличал след себе си още хора дето не щяли да търпят повече тиранията. Завардили аскера в един проход и изтребили войската почти до крак. Който успял да се спаси бягал панически и от дето минел разправял, че в планината се е появил Шейтан де куршум не го лови и ятаган не го сече. Тръгнала легендата за дявола от уста на уста. Суеверни били тираните. Тия дето го знаели гледали да не му се изпречват на пътя, тия дето не били чували за него ако оживеели бягали далеч от планината и не се връщали повече. Тъй се нижели годините. Много добро сторил Димо Кехая. Много битки оставил зад гърба си. Много рани носело тялото му, но съдбата му дарила дълъг живот.
По онова време имало и други като него. Все славни юнаци бранели роди и родина. Много от тях загинали в бой, много ги погубили изедниците, много били предадени от най-близките си за шепа жълтици. Ала духът български не се сломява лесно. Предавал се от баща на син през вековете и на края дошло време народът ни да се освободи от ярема на робството…
… Пламъчетата в очите на малкия Гошко бавно затихваха. Майка му го вдигна на ръце и го занесе до леглото.
- А сега, юначе, е време да поспиш – каза тя нежно и го зави с мекото одеялце – а утре ще те заведа в музея да видиш пушката и ятагана на дядо ти. Те са се предавали от поколение на поколение, за да стигнат до нас. И те като легендата са тук да ни напомнят какво е било, за да не допускаме да се случи отново.
Гошко се прозя звучно, целуна майка си и почти веднага заспа.
Тази нощ сънищата му го отнесоха в далечните времена на хайдутите. В онази планина, в която Димо Кехая и дружината му бранели своята вяра и род, а Гошко никога нямаше да забрави тази вечер.
© Биляна Битолска Todos los derechos reservados
Това беше предизвикателство замислено като единичен разказ, но може да помисля и за друг