Джонатан вървеше по пътеката към фабриката. В нея бе прекарал почти целия си живот, най-малкото тази част от него, която беше съзнателна. Баща му беше работил там и Джонатан беше израснал покрай всичките машинарии, които бяха живота на баща му. След това го беше наследил. Докато палеше втората цигара за деня, Джонатан зърна едно малко цветче. То сякаш го гледаше и той се спря. Загледа се в цветчето, имаше нещо твърде красиво в него, беше лилаво, с четири венчелистчета, изглеждаше сякаш усмивка на малко момиченце, току-що яло къпини. Поне това видя Джонатан. Понечи да го откъсне, но щом протегна ръка, осъзна нещо-това цветче трябваше да остане там, това беше неговият живот. Джонатан продължи по пътя си замислен. Вглеждаше се дълбоко в себе си и в своя живот и мислеше дали всъщност беше негов или на баща му. След няколко секунди се обеди, че е пропилял цялото си време и му се прииска да избяга, да живее, да познае истинския живот, неговия. Повървя още малко и скоро събра смелост. Макар четиридесет и седем годишен, Джонатан реши, че трябва да направи нещо истинско, поне веднъж, твърде голяма дупка бе отворило прекрасното цвете. Той се върна, този път с усмивка, а не с изражението, сякаш залепнало на лицето му от тридесет години. Намери цветчето, погледа го петнайсетина минути, след това се наведе и го целуна леко, погали го и му благодари. Джонатан за първи път наистина виждаше красотата на света.
Така започва историята на един може би твърде пълен живот, макар и кратък...
След случката с цветето, Джонатан се прибра вкъщи. Мъдростта на годините си взимаше своето и той реши да обмисли решението си и какво ще прави, но разбуденият живот у него не му позволи да размишлява дълго, защото копнееше да се рапростре из цялото същество на този мъж. Затова той просто помисли къде да отиде. И това не трая дълго, реши просто да отиде на гарата и да хване първия влак. Джонатан взе парите, които бе събирал 30 години, за да си купи кола, нов, по-голям апартамент и още други всъщност безполезни неща, за които до преди тази сутрин си мислеше, че мечтае. Захвърли дрехите си за работа, облече любимите си и тръгна по улиците с част от седемте хиляди долара, които беше събрал. Отиде до един магазин за дрехи, които бяха втора ръка. Отдавна там гледаше едни стари изтъркани дънки и искаше да си ги купи. Днес нищо не го спираше, вече беше свободен. Купи ги, пак оттам си взе и раница, такава каквато имаше дядо му и Джонатан я гледаше със захлас, когато беше малък и ходеха двамата на разходки из близките гори. После отиде и си купи обувки и няколко ризи. Обичаше ризи, а работата му във фабриката не му позволяваше да облича. Прибра се и започна да приготвя багажа си, направи си няколко сандвича, приготви си 3 книги и нареди всичко на леглото. Седна и гледаше с наслада тази картина от новия си живот. Изпуши 3-4 цигари и изпи една бутилка от любимата си бира, да, бирата, щеше да я забрави. Взе 4 и ги сложи и тях. Запали нова цигара и започна да си представя всички пътища, които щеше да измине. Приготви раницата си и излезе с нея, разхождаше се целия следобед из града, усмивката сякаш беше залепнала на лицето му. Той беше щастлив, мечтаеше. Прибра се към 22:15 изпуши още няколко цигари докато слушаше любимата си опера. Легна си и се усмихна още повече - утре го чакаше най-прекрасният ден от живота му. Заспа с тази усмивка и тя не слезе от лицето му през цялата нощ, дори в сънищата си копнееше за този ден и този нов живот, а той започваше, само да дойде сутринта...
Джонатан умря...
© Виктор Todos los derechos reservados