Той отпи от кафето си и стрелна поглед към следобедното слънце. Уморен беше, а трябваше да се връща на работа. Входът на старата сграда с ронеща се бяла фасада го зовеше. Последната глътка кафе му загорча. Докато се мръщеше, посегна към навитата на руло хартийка. Нямаше навика да чете подобни неща.
Все пак разви хартийката. На нея пишеше „Днес ще намериш любовта“.
Подсмихна се кисело. Вече бе прехвърлил петдесетте и изобщо не му беше до любов. След неуспешният брак, завършил с тежък развод преди повече от десет години, той не желаеше да нито да се обвързва, нито да изпитва силни чувства към представител на противоположния пол. Ергенският живот му харесваше. Смачка хартийката и я запрати в кофата за боклук.
Стана, плати си кафето и се отправи към работното си място.
Веднага бе връхлетян от вихрушка от информация. Неговият колега не спираше да говори за пациентката, приета за лечение преди около час.
– Довърши нещата – каза колегата му, аз влизам да оперирам.
– Добре.
– Запомни ли всичко?
– Запомних.
Той влезе в кабинета, който бе зад спешния кабинет. Смяташе да свърши работата възможно най-бързо и да се прибере да почива. Силите му бяха на привършване, защото от сутринта беше на крак.
На масата за прегледи лежеше жена на около двайсет години. Красива, дребничка жена. Облеклото й се състоеше от бял сутиен и розов памперс, ако второто въобще може да се брои за дреха. Краката й бяха осеяни със синини и подутини. Грозна гледка.
– Здравейте! Доктор Савов съм аз – каза бодро той. – Всичко е наред. Колегата се е погрижил добре за вас. Аз само ще довърша работата му.
Тя го гледаше уплашено с големите си кафяви очи. Бузите й бяха мокри от сълзи. Беше положила лявата си ръка на гърдите. Пръстите потреперваха.
– Боли ме – простена тя.
– Скоро болката ще намалее – усмихна се докторът. – Нали знаете, че не трябва да мърдате?
– Знам. – Брадичката й се разтресе.
– Няма страшно, госпожице. Най-лошото мина. Опитайте се да не мислите за нищо.
– Страх ме е. Какво ще стане с мен сега?
– Ще полежите в болницата и, предполагам, след около месец ще ви изпишем. Засега не се налага операция. Късметлийка сте.
– Имах толкова много планове…
– Важното е, че сте жива и че ще се възстановите напълно.
Въпреки окуражителните думи тя пророни сълзи. Жална гледка.
Тогава той осъзна, че харесва това момиче, което вероятно бе с трийсет години по-младо от него. Още повече, че то много приличаше на ученическата му любов.
Засрами се от себе си. Случвало му се бе да изпита симпатии към пациентка, но сега бе друго… Сега сякаш бе напът да се влюби.
Извърна се настрани и задиша дълбоко. „Дърт мръсник – каза си. – Да не си посмял да се заглеждаш по млади момичета.“ Само че тя бе полугола и той трябваше да работи по нея. Нямаше как да не я гледа.
Сети се за тъпата хартийка от кафето и направи крива физиономия.
– Само това ми липсваше – измърмори под носа си.
Решението навярно бе да се концентрира в работата, за да може да избие глупавите мисли от главата си.
Да, трябваше да се концентрира и да действа бързо, а после да се прибере вкъщи и да забрави, че е имал пациентка, която му се е струвала адски очарователна.
– Какво ще правите с мен? – попита предпазливо тя. Той, както бе объркан, видя в думите й предизвикателство. А такова нещо със сигурност нямаше.
– Ще ви обездвижа. Пострадалите крайници трябва да са в покой.
– Няма да мога да се движа? – Очите й потъмняха от страх.
– Докато счупеното не заздравее, да, няма да можете.
– Другите пациенти задават ли такива тъпи въпроси? – каза тя и прехапа устни. – Съжалявам…
Той разбра, че момичето е умно и му се прииска да го целуне по челото.
– Стига приказки! Чака ме доста работа. После ще ви качим в отделението да си почивате.
Тя кимна леко, при което веднага примижа от болка. Макар да бе в легнало положение, изглеждаше напрегната. Не смееше или не можеше да помръдне. Дишането й бе плитко.
Той повика на помощ две сестри, за да може да сложи ортопедичен корсет, който да предпазва пукнатите прешлени при кръста и горната част на гърба. Долната пластмасова част държеше здраво талията и ханша, металните шини отпред и отзад осигуряваха стабилност, ватираните пластини обгръщаха гърдите, а малката подложка под брадичката и коланите зад нея не позволяваха на главата да се помества.
– Като че ли така е по-добре – промълви ранената и загледа с надежда.
– Няма как да не е по-добре. Вече не можете да си причините болка с неволно движение – отбеляза докторът.
Сестрите си отидоха и той се зае с краката. Красиви бяха, макар и посинени и подути, и той побърза да ги покрие с памучен плат и вата.
Топеше ролките гипсов бинт в леген с вода, изстискваше ги и превързваше. Старателно, методично, но, за разлика от друг път, леко припряно. Спираше от време на време, за да заглажда. Само че сега имаше чувството, че не заглажда, а гали. Приятно му бе да плъзга ръце по съвършените форми на бедрата, коленете и прасците. Постара се да осигури комфортна „опаковка“ на глезените и петите, защото там щеше да има възможност за помръдване и съответно за пораждане на болка. Остави пръстите и предната част на стъпалата свободни, за да се поддържа приличен мускулен тонус.
Криво му беше, че тази фина дама, която явно преди инцидента бе водила активен живот, ще бъде принудени да лежи месеци наред. Едва се въздържа да не погали стърчащите от превръзката пръсти, които потрепваха нервно.
– Няма ли край това! – простена жената. – Чувствам се като жив труп! Ужасно е!
– Боли ли ви? След обездвижването би трябвало да не боли.
– Не, не боли. Но не мога да си представя живот, при който само ще лежа.
Той погали челото й.
– Ще свикнете. Човек с всичко свиква. Сега остава да гипсирам и лявата ръка. Ето, виждате ли, силната ви ръка ще е на разположение. Това все пак е нещо.
– Аз съм левичарка. Ще ми е трудно да се храня с дясната ръка.
Докторът си замълча. Побърза да гипсира ръката. Положи я върху възглавница да съхне.
– А сега какво? – попита тя, като се подпря на лакът.
– Сега ще изчакаме да изсъхнат превръзките и след това ще ви закараме в отделението. Ще се погрижа да получите най-хубавата стая.
– Защо?
– Защото… заслужавате.
– Нима?
Докторът се чудеше какво да отговори.
– Честно казано, мъчно ми е, че млад човек като вас страда. За старите е някак… по-приемливо.
Тя се усмихна тъжно.
– Бяхте мил с мен. Направихте дена ми по-малко ужасен.
– Излизам да се измия и да изпуша една цигара. Вие си лежете спокойно.
– Така и ще направя. Ще лежа спокойно няколко месеца – каза тя и захълца.
Докторът стисна дланта на здравата й ръка и зачака признаци на успокояване.
– Оставете ме! Вървете си! Ама че съм лигла. Нищо кой знае колко страшно не се е случило. Можеше да загубя живота си.
Той кимна и излезе. Ако не бе излязъл бързо, може би щеше да й каже, че я обича, което щеше да е недопустима глупост.
Крачеше пред входа на болницата и пушеше. Тревожните мисли не му даваха мира. „Що за идиотщина да се захласна по момиче, което може да ми е дъщеря. Не, не, тя не бива да ми се мярка пред очите. Когато я закарат горе, няма да я посещавам. Свърших си работата, това е важното. Само ще се информирам от време на време дали възстановяването й върви добре. Тази проклета хартийка…“
Щом приближи кабинета, чу вайкане. Притесни се, че нещо не е наред с пациентката и изтича до вратата.
Вътре бе влязла някаква жена – вероятно някоя от сестрите я беше пуснала. Тя се бе надвесила над пострадалото момиче и нареждаше:
– Милата, как можа да се случи такова нещо! Направо ми призлява като гледам как са те… Наистина ли не те боли много? Ох, крачетата ти. Ръчичката. Защо са те оковали с тези железа?
– Мамо, успокой се! Добре съм – отвърна момичето. – Животът ми не е в опасност, просто трябва да лежа и да не се движа известно време. Няма да ме оперират.
– Страх ме е.
– Мамо, престани! Като се тревожиш, тревожиш и мен.
– Добре, няма да приказвам повече. Само ми кажи какво стана.
– Ами… един тъпанар тръгна да изпреварва и не прецени дистанцията. Засече ме и изхвърчах в канавката. Колата се удари в дърво и… виждаш.
– Ох, горкото ми момиченце.
– Мамо!
– Да, млъквам.
Тогава доктор Савов разбра защо раненото момиче прилича на ученическата му любов. Защото бе нейна дъщеря.
Примигна озадачено. Не беше виждал Мария от над двайсет години. Тя си беше почти същата. Едва ли бе напълняла с повече от десет килограма. Само бръчиците покрай очите и наедрялата леко талия издаваха възрастта й.
Мария се извърна към него и го заразпитва за дъщеря си. Не го беше познала.
Той отговори на въпросите й и се опита да я успокои. Организира преместването на пациентката в травматологията. Сетне се прибра вкъщи уж да си почива, но беше толкова превъзбуден, че заспа рано сутринта.
Два дена по-късно, въпреки заричанията да не се мярка горе в отделението, той отскочи да види момичето.
Гледката беше стряскаща – неподвижно тяло с окован в шина торс, вдигнати високо гипсирани крака, измъчено бледо лице, мърдаща нервно дясна длан. Но пък информацията за общото състояние беше добра.
– Как сте? – попита той.
– Е, и по-добре съм била. Свиквам със ситуацията. Най-хубавото е, че нямам силни болки.
– Радвам се.
– Знаете ли… мама ми каза кой сте. Тя много се притеснява, задето не ви е познала веднага. Объркана и разтревожена беше тогава, нали разбирате.
– Няма проблеми – отвърна смутено Савов.
– Струва ми се, че тя иска да се видите. Честно казано, доста си приказвахме двете за вас. Тя е много самотна, след като се разведе преди пет години. Е, това само исках да ви споделя. Много приличам на нея, нали, докторе?
– Да, много приличате на нея.
– Е, хубаво…
– Днес Мария ще дойде ли на свиждане?
– Ще дойде, разбира се.
– Ще намина да се видим.
– Чудесно – каза момичето и се усмихна. – Ще ви чакаме.
Докторът усети, че сърцето му бие в учестен ритъм. От вълнение.
– Докторе, забравихте си чантата – подвикна момичето и се усмихна още по-широко, като размърда сякаш за поздрав пръстите на гипсираните си крака.
– Ама че съм разсеян!
© Хийл Todos los derechos reservados