Знаеш ли? Животът бе по-красив, когато между нас нямаше лъжи. Когато приемах фактите и знаех, че болката ми е постоянна. Че тя всеки ден ще бъде в мен. Когато знаех, че държиш други ръце, че целуваш други устни, че друго тяло ти принадлежи. Да! Беше тежко. Не отричам, че и мен ме болеше, но тогава знаех... Спомни си, че вместо да си тръгна, аз реших да остана и да ти бъда опора! Бях свикнала с горчивината на сълзите си... с онази безнадеждна самота. Сега всичко е скрито. Животът ни е тайна, която трябва да опазим. И аз съм ничия пред другите, не съм обичана пред другите... нищо не знача за тебе, пред другите... Да! Другите. Хората. Пред тях сме само приятели, така е, нали?

Сега лъжите ти стоят между нас, строят невидими прегради. И аз ги знам, любов. Знам ги... до една! И пак мълча. Нали не искам да те губя?! Безмълвно ти помагам да доразбиеш сърцето ми. Да го смажеш. Да го направиш на прах. И пак оставам тук. Толкова е лесно за теб. Имаш ме, щом пожелаеш. И по мене виждаш, не личи никаква тъга, но не е така!

Пред другите фалшива ставам. Човек измислен съм пред теб... Да не виждаш, мили мой, че и мене ме боли. Да не чуваш, мили мой, звука на моите сълзи. Да не разбираш, мили мой, колко болка се крие зад тези очи.

Сега знам всичко... До последната лъжа. Не се съмнявай в думите... Не искам да те губя, затова за тъгата си мълча. А ти така и не прозря, че и аз имах мечти, които ти създаде и разби. Така и не си отвори очите за самотата в душата ми. Така и не разбра, че исках и искам само твоята любов. Днес деля те и аз никога не съм била една. Че ''Единствена''  било е някаква твоя красива лъжа. И ръцете, които докосвам, друга са държали преди това. Че ти - човекът, когото обичам, си леден, студен за света.

И пак до теб оставам. За всички твои тайни знам и отново безмълвна стоя. Глупаво, нали... Ако ти беше на моето място, би си тръгнал, би ме оставил, никога не би ми простил. А аз за щастието си готова да се боря съм, през болка, през сълзи... Не ме убивай само, моля! Не се превръщай в недостижим и хубав сън!