Има дни, в които изобщо не ми се прибира вкъщи. Всъщност се прибирам, правя две крачки навътре, по коридора,  и някак си рязко ми се приисква да избягам. И да не се прибирам поне следващите два дни.

   Като тая вечер. Отварям вратата. Кучето връхлита, въртейки се неистово в кръг, докато котката вече се е изстреляла на стълбището с едничката цел да препикае и нагризе цветенцата на леля ти Донка. Следва преследване на беглеца и борба за достъп в къщата. Кучето скимти радостно, опитва се стоически да ми оближе физиономията и ми дъвче връзките на обувките, което прави събуването невъзможно.    Котката е гладна, както винаги, усуква се в краката ми и се ежи на кучето. Добре.

Няколко крачки ме делят от банята. Стигам. Отварям вратата. Незнайно как, за няколко часа, кошът за пране се е превърнал в планина от мърляви дрешки, чорапки, чантички, хавлийки и разни други неизвестни парцалки. Настъпвайки един изпълзял ръкав, предизвиквам лавина. С последни сили си пробивам път до душа. Добре.

Сещам се, че една изостанала бира се подмотва в хладилника. Имам зверска нужда от нея. Но не! Не било писано да се случи…точно сега.

   Мивката прилича на футуристична стъклена скулптура,  чиито елементи се крепят във височина по невъзможен принципно начин. Чиния, котешка купичка, тенджерка, още няколко чинии, кучешка купичка, две-три по-малки чинийки и капакът на тенджерката. И прибори за 12 души, артистично разхвърляни наоколо. И чаши. Започвам от върха. Без да дишам много-много. Добре.

   Кучето пак скимти. Котката е успяла да му завърти назидателно два шамара. Седи в един ъгъл с пробит нос и очи, пълни със сълзи. Котката се мие победоносно, кацнала на ъгъла на масата. Високо. Добре.

   През това време децата се опитват да помогнат. Скарват се още на първия опит. Не могат да разделят пералнята. Кой ще простира, кой ще носи мокрите дрехи до сушилната, кой ще сгъне изсъхналите, кой ще ги занесе до гардероба и кой ще ги подреди там. Леко се изнервям. Добре.

   Нова драма. Кой ще се изкъпе първи.

   Следваща. Кой ще смени чаршафите.

   И още една. Кой ще нахрани набитото куче и лошата котка.

   И пак. Кой ще седне на компютъра. Нечий Фейсбук клокочи в несвяст.

   Не спират. Много се изнервям. Вече. Чувам си името по три пъти в минута. Намразвам „ МАМООООО!”.  Не мога да крещя, защото е никое време и нормалните хора спят. Добре.

   ………………

   Единайсет и тридесет и шест. Всичко спи.

    ………………

   Единайсет и тридесет и осем. Пия, пуша и пиша.