Америка
Бях пълзял по земята в продължение на часове. Коленете ми бяха разранени и всеки нов метър ми причиняваше такава болка, че с мъка се сдържах да не изпъшкам или поне да изпсувам. Псувах наум. Гадни псувни. От ляво до мен пълзеше Руснакът, който от около петнайсет минути имаше някакво схващане в дясната ръка и току спираше и се протягаше. Отдясно на мен бяха китайците, преди половин час си бяха казали техните “мън-йън чин-чанг или нещо такова и оттогава мълчаха. Както и всички останали. Беше тиха вечер с лек ветрец. Небето беше покрито с облаци, но отвреме-навреме луната се провираше. Мразех я тази луна, която заливаше полето с мека сребриста светлина и правеше видими нас, тъмните сенки, пълзящи по земята. Аз бях в началото на групата, на десетина метра от този, когото наричахме Баткото. Това е и добре и не е добре. Не е добре, защото ако отпреде ни видеха, нямаше измъкване, по нас щяха да стрелят първи, но пък и така бяхме най-близо до Зоната, до кряйната ни цел. Който стигнеше ...