ДОБРЕ, МАМО!
(разказ)
Винаги е била леко мистична. Трудно казваше „не мога” или „не искам”. Винаги беше и отзивчива. Не отказваше помощ на никого. Избягваше конфронтациите, искаше на всеки околен да му е добре. Мистичността ѝ се усещаше от околните, знаеха, че крие нещо дълбоко вътре в себе си. Но това нещо излезе наяве едва наскоро. Разказвам нейната история, и нека да послужи както за развлечение на едни, така и за урок на други ... читателят сам за себе си ще прецени ...
Силвия е родена през 1975-а година в София. Получи добро образование, както и възможности за пътуване в чужбина, вследствие на което говори три езика. Въпреки привидно идеалния образ, който се опитваше да изгради за себе си в обществото, винаги имаше нещо недоизказано от нея. Сякаш някакъв ореол я обгръщаше и не позволяваше на никого да вникне по-дълбоко в душата ѝ, в най-съкровените ѝ кътчета. Разбираше се с всички прекрасно, беше красива. Красива, интелигентна, но без годеник...
Случи се така, че по-малката сестра на Силвия - Милена се сгоди. Това не се хареса особено на родителите на двете млади жени, чиито възгледи бяха все още твърде консервативни и традиционни.
Силвия, въпреки че изпитваше особен респект към родителите си, все пак не вярваше думите им да са причина за евентуално безпокойство. Та нали всички родители говорят на децата си за бъдещото им задомяване; страхуват да не останат сами, да се борят в живота без ничия опора. И така ежедневието на семейството си продължи по същия начин, до момента, в който Силвия се прибра от работа и завари непознат мъж, настанен в семейната трапезария. Майка ѝ се суетеше около него и всячески се опитваше да му се хареса.
Вечерята продължи нормално. Антон всъщност беше изключително възпитано момче от добро семейство. Не се натрапваше и не искаше на всяка цена да се хареса на момичето. И той, както всеки нормален млад мъж, мечтаеше да създаде свой дом, своя крепост и да избяга от самотата. Не беше красавец, но не беше и грозник. Двама съвсем обикновени млади хора от средностатистическо българско семейство.
Ето че дойде моментът на първата среща без присъствието на родители. Антон беше избрал прилично заведение в центъра на града, беше и кавалер. Щом Силвия влезе – тя дойде малко по-късно – той стана, придърпа стола ѝ да седне, препоръча ѝ какво да си избере от менюто. Вечерта мина в общи приказки и в опознаване и в края ѝ, Силвия и Антон имаха усещането, че се познават от години. Размениха си координатите и момчето отвори дума за следващата им (евентуална) среща. И тъй като Силвия беше човек, който трудно казваше „не”, се съгласи. Не искаше да разочарова нито него, нито родителите си – това включваше и по-малката ѝ сестра, която нямаше да получи одобрение за годеж преди да и е „дошъл редът”. Спомни си и за една комедия на Шекспир – „Укротяване на опърничавата”, която беше чела като ученичка; и в онези времена възгледите на родителите са били сходни, че е недопустимо по-малката сестра да се задоми първа.
Минаха няколко месеца и чувствата на Антон се разпалваха все повече. Той обикваше младата жена с чиста, искрена любов и един ден събра смелост да отиде и да поиска ръката ѝ. Естествено, майката на Силвия – леля Бойка, се съгласи веднага; за нея нямаше значение дали момчето е богато и какво може да предложи на бъдещата си съпруга, единственото, което я вълнуваше, беше мнението на обществото. Бащата на Силвия и Милена – скромен човечец, чиято дума много не се чуваше в семейството, също даде съгласието си. Силвия изглеждаше щастлива от предстоящите годеж и сватба. И така всичко беше подготвено, сватбеният ден настъпи и по всичко изглеждаше, че бъдещите съпрузи ще живеят щастливо дълги години; може да се каже, че и така стана ...
Силвия забременя и роди здраво момиченце. Кръстиха го Амелия. Поради естеството на работа на Антон, често му се налагаше да пътува извън града в командировка и оставяше грижите за малката Амелия изцяло на грижите на майка ѝ. Силвия не страдаше много за него – тя не беше влюбена както една жена обича мъжа си, по-скоро прие бракът им да се случи заради волята на родителите. След нея се омъжи и Милена ... Въпреки че с Антон имаха работа, не им липсваха финансови проблеми. Стараеха се да не са разточителни, често си лягаха почти гладни. Детето изискваше много грижи, поглъщаше голяма част от средствата им.
И така изминаха 18 години ...
За Силвия това време мина като на сън. Рутината я беше обзела изцяло; работата запълваше половината ѝ ден, а другата половина прекарваше отдадена на семейния дом, както подобава за една семейна жена. Амелия стана на 18 години и се изнесе да живее при приятеля си, с който бяха заедно от гимназията. Въпреки протестите от страна на Силвия и Антон, дъщерята не ги послуша - връзката помежду им не беше много силна. Амелия винаги е усещала, че нещо ѝ липсва – нещо, което другите деца получават от семействата си, а тя не. Всячески се опитваха да ѝ угодят, но младото момиче изпитваше усещането, че не е обичана достатъчно, често се е питала дали не е осиновена.
Доста години след уредения брак, в моменти на слабост, Силвия искаше пред някого да „излее душата си”. Споделяше пред определени хора най-дълбоките си чувства, често плачеше. Твърдеше, че не обича съпруга си, но че дава всичко от себе си този брак да успее. Не искаше Амелия да расте без двамата си родители и в училище да я сочат като „дете на разведени”. Също не искаше да разочарова и родителите си, които вече, на преклонна възраст, бяха приели, че дъщерите им са намерили спътници в живота си и хората няма да ги одумват. Не, не беше влюбена в друг; или може би не по начина, по който веднага би си представил читателят ...
Няколко седмици след като Амелия напусна родния дом, със Силвия се случи нещо; тя събра кураж и изрече думите, които бе обмисляла и бе таяла в душата си през половината си живот:
Настъпи моментът, в който Силвия трябваше да се изправи пред майка си и баща си. С Антон някак си ѝ беше по-лесно, защото не изпитваше към него този респект, който се изпитва към родител. Но вече бе започнала и нямаше връщане назад. С Амелия ситуацията беше сходна: младата жена помоли майка си никога повече да не изрича на глас това, което изрече в този момент. Ако приятелите ѝ разберели, щяла да търпи подигравки и подмятания до край на живота си и би предпочела да се отрече от Силвия, вместо да се подложи на това.
Едва позвънила на вратата на дома, в който отрасна, отвътре се показа леля Бойка; изражението на лицето ѝ не вещаеше нищо добро.
И Силвия със сълзи на очи се раздели с родния си дом. Събра нещата си от дома на Антон и се отправи към единственото място, на което нямаше да бъде упреквана и съдена. Двете жени се прегърнаха и си обещаха с очи, че повече никой и нищо няма да ги раздели...
Категоричността в думите на Силвия явно не бе достатъчна. Близките ѝ все още смятаха, че тя е марионетка, която могат да командват както намерят за добре. През първите седмици от преместването ѝ, телефонът не преставаше да звъни. Антон, Амелия, Бойка и мъжът ѝ всячески се опитваха да я издирят (не знаеха новия ѝ адрес) и да променят решението ѝ. Това бе и капката, която преля чашата. Силвия реши, че изцяло ще загърби стария си живот, като преосмисли отношенията си с хората, които са ѝ били най-близки. Тя смени телефонния си номер, не даде на никого адресната си регистрация. Постепенно опитите за издирване намаляха, докато в един момент съвсем престанаха. По улиците се разминаваше с хора, които някога наричаше свои приятели, но най-демонстративно обръщаше главата си на другата страна. Единствено на Амелия кимаше леко в знак на поздрав, когато се срещнат из града, но нищо повече. Това, разбира се, много натъжаваше младото момиче; то знаеше, че нищо вече няма да е в състояние да залепи счупеното, да има семейството, за което всеки човек мечтае. Знаеше, че хората, които са я създали и отгледали, никога няма да я обичат така, както в романтичните филми и любовните романи. След известно време осъзна, че е осъдила майка си прекалено строго и се разкая; но вече беше твърде късно.
... В този момент си обеща, че ще се опита да съгради с човека до себе си дома, който никога е нямала... дом, в който ще властват любовта, хармонията, откритите отношения и... толерантността...
© Янко Трендафилов Todos los derechos reservados