Планината бе място, където всички свободни по душа хора намираха своя пристан. И не защото така бе записано в дебелите книги, а защото природата там предразполагаше със своята хармония. Унифицираше изконните норми на човещината и онази дребнавост и презрителност рядко успяваше да премине през дълбоките канари и снажните ридове на планинската верига. Хората се чувстваха спокойни да изразяват своите мисли на висок глас, защото нямаше кой от „онези” да ги чуе. „Онези”! Боляри, боили, заптиета, милиция, полиция и всички останали кланящи се на фалшиви предразсъдъци и властови мании. Точно те, които само на книга можеха да се нарекат хора, а в действителност винаги изпълняваха нечии поръчения, нечии заповеди, нечии опити за достигне на абсолютна власт. Точно те нямаха място тук горе. Където властваха възвишеното, моралното, красивото. А Папаз дере беше едно от малкото останали такива места. Тук бяха намерили място всички онези репресирани чисти души, които един или друг режим искаше да изпрати в своеобразни „лагери на смъртта”. Точно тук, се беше запазил онзи бит на живородност и истинност, който в големите градове и в равнините почти се беше отишъл.

            Но векът на технологиите успя да докара през тесните порти на ридовете дори онези малки дребнавости като алчността и завистта. Успяха да докарат малките потисници, които да ограбят богатството на планината. Наместници, кметове, областни служби... Независимо, че ги заемаха местни хората, длъжностите им ги правеха иноземци. През последния „режим”, тоталитарната ръка бе поставила началото на опит за контрол върху всеки един момент он живота на планинските хора. Сега технобюрокрацията довършваше започнатото. Хората бяха започнали да стават прикрити, да не говорят много, да кътат пари и имоти. Нещо, което беше чуждо на местността. И единственото място, където все още можеха да намерят своята утеха това бе религията. В Папаз дере, тя не бе една. Пъстротата на етносите и религиозните форми бе толкова богата, че именно те водеха до повечето конфликти, отколкото всяко едно иноземно богатство и порок. Затова всеки се бе отделил в своя етнос и рядко един друг си подаваха ръка в тежки случаи. Всевишният не бе доволен.

            Най-многобройният етнос в Папаз дере беше християнският. Макар да имаше и малка католическа общност, православието беше най-разпространената форма в селото. И най-голямата – Папаз махала, беше населена именно с християнски семейства. Красивите двуетажни къщи се простираха почти през цялата махала и ù придаваха един неповторим облик, който можеше да се види единствено в етнографските паркове. Но не старовремските къщи придаваха този облик, а модерното виждане и тяхното преустройство в прекрасни жилища. Това бе една от характерните черти на християнските семейства тук, в Папаз дере, че те не притежаваха онзи закостенял дух, който да ги води до техническа деградация – нещо, което повечето планински села носеха като изконен принцип. Всъщност, това, което отличаваше повечето християнски къщи от всички останали, беше задържителното лозе, посадено в двора. И не просто лозе на редове с колове, но и една красива асма пред входната врата.

Лозата символизираше християнското семейство. Тя беше жилава. Впиваше се с мустаците си в конструкцията и никой не можеше да я откъсне от там. Толкова задружни бяха и хората в семейството – свързани духовно и неразделими. А когато гроздовете узрееха, те биваха внимателно прибирани, без дори да се разпръсне едно зрънце и всичко отиваше в тежките дървени дъбове бъчви, където се прераждаше отново кръвта на Христос. И как се раждаше само. Започваше тихо и проплакваше по малко. Следваше бурната ферментация на младото вино и накрая отново се успокояваше. Заставаше тихо и кротко в бъчвата и чакаше да потече в човешките вени. Така неговата роля биваше изпълнена. Христовата кръв достигаше до Неговите чада. Пречистваше ги и ги понасяше в онова сладко опиянение, което можеше да се почувства когато изпитата глътка се смесеше с чистия планински въздух и се получеше сладка сватба на окисление на крехките винени компоненти върху небцето на благословения. Кой друг, освен християнските семейства можеха да се порадват толкова много на кървавочервеното питие, ако не те самите.

            Но лозето си искаше „копан”, както казваха старите хора. Хората, обаче, не бяха калпазани. Те прилежно отглеждаха насажденията си, от младата лозичка, до дебелите чукани и всяко едно лозово растение даваше прекрасни изпечени от слънцето плодове. Забележително бе, че болестите бяха непознати за лозата, тук в селото. Единственият лек бе чистата душа на хората и тяхната прилежна вяра в Бог.

            Още нещо, освен лозата и виното, отличаваше християните на Папаз дере от всички останали етноси, които бяха намерили своето местенце в селото. Това беше хлябът. Тялото Христово. Само християните знаеха как да накарат пшеницата да се превърне в пухкав бял хляб. Много хора от близко и далече идваха при бабите, за да видят, за да се научат как се меси. Научаваха се. Но веднага щом прекрачваха прага на клисурата, те осъзнаваха, че хлябът се ражда не от биологичното действие на дрождите и ферментацията, а поради простия факт, че въздуха на селото бе пропит с божествената сила на Всевишния, който повеляваше на всеки един хляб да бъде истински хляб. Дори учени с техните сложни машинарии идваха да вземат най-различни проби, от водата, от почвата, от въздуха, от безценната пшеница. На успяваха обаче да установят абсолютно нищо. Сякаш селото дълбоко беше заключило своите тайни. Чудеха се, научните сътрудници, как бе възможно да се омеси хляб без да се слага никаква мая, без да има никакви бактерии или дрожди във въздуха, във водата или дори в пшеничното брашно. Старите баби християнки им се подсмихваха и им казваха, че хлябът не идва от въздуха, а идва от ръцете на майсторката. Споглеждаха се умните глави, вдигаха рамене и си отиваха с повече въпроси, отколкото имаха преди да са дошли. Може би в това село бе срит ключът как Христос е нахранил толкова много хора само с два хляба. А да гледаш как стариците месеха, бе истинско удоволствие. Те въртяха тестената топка и ръсеха жълтеникавото свежо брашно с отмерени движения без да разпилеят и трошица от бъдещия хляб. Дървените нощви и маси, на които светинята се приготвяше пулсираха в същият ритъм, с който се движеха и ръцете по тестото. Оставяха го под иконата на Христос и излизаха от стаята. Дали сам Бог не слизаше да примеси маята в хляба, никой не знаеше. Бе абсолютно забранено да се влиза в този един сакрален час. Когато се връщаха, тестото беше втасало и изпълнило нощвите със своята снага. И после то срещаше тежките глинени хлебници. Жените слагаха тестото в тях, поместваха го внимателно и с машинално движение го вкарваха в огромната пещ на къщата. Острите червени езици на пламъците докосваха крехкото пшенично нишесте и го превръщаха във вкусната пухкава консистенция, която се топеше в устата и носеше колкото гастрономическо удоволствие, толкова и религиозна посветеност. Хлябът не се страхуваше от огънят. Пещта изгасваше сама, точно когато хлябът беше готов. И оставаше топла, за да може, когато и да се върне стопанинът на християнския дом, да вкуси мек, топъл и пухкав хляб. Жените го вадеха от дебелият глинен съд и го ръсваха със студена кладенчова вода, за да отлепи. Послушно той се отделяше без да залепне и трошица. Отвън хрупкав, отвътре мек. Досущ като ангелска душа. Християните от Папаз дере имаха приказка – душата му е като нашенски хляб т.е. човекът бе наистина добър. Трохите, които оставаха, не се хвърляха. Те биваха събирани и давани на кокошките. Само така яйчицата им ставаха едри, често с по два жълтъка. Но не биваше хляб да се дава на кучетата. От този, който се замесваше у дома. Защото кучето не даваше нищо, което да е угодно Богу, на него се полагаше хляб от магазина. Макар и да не бе всъщност хуманно, християните вярваха, че това, което е предназначено за хората, не бива да се яде от кучетата и това, което е предназначено за кучетата не бива да се яде от хората. Това суеверие се подклаждаше може би и от дългогодишната им връзка със северите. Техните вълкодави не веднъж бяха плашели християните.

            Но всеки си имаше и своите пороци. Северите не можеха да понасят християнския етнос. И при това не заради друго, но заради това, че ги смятаха за ерес. Много случки в историята и митологията на Папаз дере, правдоподобно сочеха, че северите и християните са водели не една кръвопролитни вражди на религиозна основа. Двата етноса постоянно носеха конфликта едни между други и всячески се опитваха да се избягват. Каагите на северите се опитваха да попречат на деморализацията в нравствените ценности, които християнството вещаеше поради изкривяване на моралните норми, но църквата винаги беше права, трудно можеше да и се противопоставят. Православието имаше тежка ръка и в главите на духовниците то не бе онова смирено християнство, което обикновените хора от село носеха в душите си. За поповете и монасите важеше онази приказка, че имат само две ръце, с едната могат да вземат, а с другата да благославят. И това със сигурност не бе достатъчно, но духовниците използваха религиозните символи, за да поддържат и водят безсмислената си битка за надмощие над всички етноси, защото колкото хора владееше религията, толкова хора владееше и властта.

            Но извън висшите в религията, хорските сърца носеха християнството с истинско смирение и не се опитваха да подклаждат насилствено борби. Само когато гласът на игумена или владиката проповядваше да се вдигне вила и брадва срещу някого, хората безропотно изпълняваха, защото вярваха, че техният глас е това, което в действителност Господ иска от тях. Това не бе така и умните хора не се вързваха. Но за непросветените глави, християнството се превръщаше в онази фанатична кауза, която по подобие на комунизма предвещаваше толкова красиви неща, но накрая водеше до повече разлята кръв, отколкото до постигнат мир. Все още можеше да се видят следите от християнските „кръстоносни” мисии и тук в Папаз дере. Северските светилища, носеха все още обгорените и нарязани греди и камъни от християнски посегателства. Кви бону?

            Обикновеният човек не знаше отговора на този въпрос. Разумът, в момент, когато фанатичната религиозна тълпа нахлуваше, не намираше своето място. Христос се превръщаше в поредния символ на отмъщение, а не на чистота и истинска нравственост. В този момент възрастните хора се питаха, защо Иисус е бил разпнат на кръста. Дали за да изкупи човешките грехове, или за да създаде нови в бъдещият си мъченически образ. Отговор обаче нямаше отново. Тук високо в планината, в моменти на мир Господ наистина се намираше по-близо, но когато конфликтите в негово име придобиеха силата на отмъщение в името на нечии интереси, то планината сякаш се продънваше и пропадаше по склоновете на дълбоките клисури и се надробяваше на фини парчета под диканните удари на острите кварцове. Сякаш идваше Ад. Ад, който християните сами дробяха и после сами трябваше да почистват въглените на своята омраза. Но по този начин те се научаваха. Всяко поколение минаваше по този път на религиозна борба. Младият християнски дух си задаваше безумни въпроси и нагло и просто и наивно биваше вербуван от приказките на отчетата. А тяхното слово беше като намокрена дъска от бъчва – мухливо и изметнато. Когато всичко утихнеше, младите вече бяха пораснали. Едва сега те можеха да разберат какъв е смисълът на сребърните разпятия на вратовете им. Сега разбира, колко огромен товар са се нагърбили да носят с онези няколко капки вода, с които са полети при първото си кръщение.

            Папаз дере не случайно носеше името си. Поповата нива. Дали защото поповете не запалваха нивата на религиозното благоговение по същият начин, по който слънцето палеше нивите на долината. Трудно можеше да се каже. Но миналото бе достатъчно красноречиво. Християните бяха чисти по душа, не заради това че бяха християни, а поради факта, че те я пречистваха в пожара, който те самите създаваха. Прогаряйки своята душа с омраза към другите човешки същества, те осъзнаваха, колко са сами и колко е важно да цари хармония между хората. Но тази хармония бе отново на път да пламне...