31 jul 2011, 14:04

Доган - глава първа - Сънят на Хаджи Исмаил 

  Prosa » Novelas y novelas cortas
696 0 2
14 мин за четене

Хубав дъжд валеше из селото. Сушата, която мореше околността от няколко месеца, най-накрая си отиваше. Земята попиваше жадно водата на сякаш продънилото се небе. И бе предоволна. Хаджи Исмаил не бе успял да се прибере, когато заваля и сега стоеше под шопрона на двора и слушаше шумоленето на капките и плискането им в бистрите локви. Виждаше как бавно пукнатините от градината си отиват и по тях като по вени потича живителната амброзия на живота. Небето се освети от мълния. Чу се и гръм, но далечен. Тътенът не успя да стресне стареца. Той се бе подпрял на един метален кол и просто слушаше. За него бе красиво. Макар и да бе подгизнал, докато успее да стигне заслона, му бе топло. Топло бе на душата му, на сърцето му. Беше си отишла онази безразлична, студена и самотна суша, която макар да изгаряше кожата със жарките слънчеви лъчи, внасяше лед в душата на хората. Както всеки земеделец, и Хаджи Исмаил се боеше за реколтата си. Но не и сега.

След около час и половина дъждът утихна. Сега валеше бавно и кротко. Облаците сякаш стояха като заковани на небосвода, без да се мърдат, без дори да променят формата си. И плачеха. Плачеха, за да нахранят ненаситната си майчица. Земята, която им бе майка. Вече можеше да се чуят гълъбите на тавана на плевнята. И те гукаха от радост. Няколко закъснели врабци им припяваха от клоните на големия кестен, но мокри и плахи едвам се дочуваха.

Хаджи Исмаил се събуди от своя унес и тръгна по чакълената пътека, за да се прибере и подсуши. Но дори сега не бързаше. Преди да влезе у дома, се досети нещо и тръгна отново към портата. Отиде и както очакваше, до големия вратник скимтеше Петко – старата планинска овчарка, коята следваше беласатия хаджия по петите му. Старецът го пусна в двора и сивеещото куче с лек тръст се понесе към топлата и суха колиба. Е, макар и бълхите да му бяха съквартиранти, бе по-добре от хладния дъжд.

Най-накрая старецът влезе у дома. Той живееше сам, което донякъде беше определило характера му на суров и строг човек. Но откакто се спомина жена му, бе друг. Предишният майтапчия и великодушен човек си отиде. В блестящите му сини очи можеше да се прочете много тъга. И тя бе трупана с години. Усмихваше се рядко, макар старешката му усмивка да бе хубава и топла. Сега той се подсуши, облече нови сухи дрехи и седна на голямото турско кресло, подарък от една от дъщерите му. Пусна радиото, което толкова много обичаше и се заслуша в лежерната съботна музика. Да, той определено обичаше това радио. И слушаше единствено две честоти: Хоризонт и Свободна Европа. Всичко останало му бе така чуждо, така неловко и непознато, че не събуждаше никакви чувства.

Хаджи Исмаил живееше добре. Имаше скътани парици вкъщи и в банковата сметка в града и не оставаше да не си угоди. Преди да се спомине съпругата му, притежаваше над триста декара ниви, петдесет декара гора и много добитък – овце, крави, коне. Но продаде добитъка, а имотите даде под аренда. Плащаха добре, но на него му липсваше полската работа. Шумът на машините, цветът на пшеницата, мирисът на сламата, цветовете на слънчогледа... Сега гледаше само няколко коня и кокошчици. И силата му отслабна. Беше силен, здрав и мускулест мъж, с корав захват. А сега бе онзи смирен дядо, който всеки познава, трудно мъкнещ кофата с дърва.

Въпреки всичко бе много принципен мюсюлманин. Уважаваше религията, тачеше Аллах. Бе богобоязлив, но в никакъв случай фанатичен. А по празниците наистина бе щедър човек. Въпреки верските различия, се разбираше много добре с всеки един, независимо на кой бог се кланяха – Яхве, Христос, Тангра... И не делеше хората на такива и онакива. За него те всички бяха хора и се отнасяше с тях по равно – когато трябваше да е строг и когато трябваше да е добър. Затова пък си навличаше много често укорите на имамите. Когато разреши на един от синовете си да се ожени за християнка, едва не се стигна да запалят къщата му. О, времена, о, нрави – казваше Хаджи Исмаил и се тюхкаше, защото знаеше, че Аллах не наказва любовта на хората. Но не искаха да го слушат. Закостенелите религиозни принципи не бяха единствено заровени тук.

Сега, когато спря да вали, старецът излезе на пътя. По баира надолу се виждаха красивите каменни калдъръми на Папаз дере – сега именовано Черква. Но това нямаше никакво значение за местните. Папаз дере беше роден дом и ако дори го бяха кръстили на някой древногръцки бог, вероятно щеше да е същото. Хаджи Исмаил се беше запътил към негов стар приятел.

            Бай Рамадан живееше на центъра на селото и търгуваше със зърно. Той гледаше и земята на Хаджи Исмаил. Бяха приятели още от детинство, израснали в Папаз дере и се уважаваха взаимно. Рамадан Февзидин беше един вид бизнесмен. Бе нисичък, приятно закръглен чичко с мустаци и обикновено носеше от онези сламени шапки, които лятото се продаваха по курортите. Но тук, в планината, и особено на нивата, те бяха незаменими. И въпреки че приличаше малко на карикатура от съботния вестник, бай Рамадан беше голям добряк. Даваше заеми, вересии със зърно, изчакваше да си платят с години. Дебелият тефтер, вечно напрашен с осил от ечемик, беше препълнен със всевъзможни листчета и бележчици, от кого и на кого има да дава и да вземи пари.

            Рамадан беше седнал в кафенето на центъра на селото и си допиваше чая. Оглеждаше се намусено и гледаше към младежа, който току-що бе станал от неговата маса. Видимо го беше ядосал за нещо. Хаджи Исмаил се приближи заднешком, перна бай Рамадан по сламената шапка и му се усмихна топло. Арендаторът, като ги видя, стана и таман щеше да го перне с вестника, че си прави майтап, но позна приятеля си и се разхилоти. Сетне го прегърна по братски и го покани да седне на масата.

- Добър ден, бе хаджи! Вай, вай, вай. Да не си цапал през локвите директно до тука бре, аркадаш? – Дебелият мъж се изсмя високо и дружелюбно, което накара хаджи Исмаил тактично да се подсмихне. – Ох, не знам, Хаджи, ако тебе та няма, надежда губя. Само ти си акълен, у тебе ми е куража. Ей го оня хаерсъзин там, на Музафер сина му, двойна рента да съм му давал, хаджи, двойна. Да не ми е мазал с мед житото... Ше ма прости Аллах, рода сме, ама ми вдига дяволите. Ох, хаджи, ядове, ядове... Ми остай... Я кажи сега ще стане ли нашта работа? Ще прощаваш, много приказвам.

- Абе, то ако не приказваш, нали до сега да съм те изхвърлил от моста, бе. – Хаджи Исмаил и Рамадан се засмяха високо – нещо рядко за стария хаджия. Но те си имаха този лаф отдавна и се познаваха твърде добре. А при разговор с арендатора беше пълен абсурд да останеш сериозен. – Как няма да стане работата. Аз бая затуй съм дошъл на крак. Сега, не знам отде има толкоз пари оня евреин, ама ако свърши туй, за дето му плащаме толкоз малко, ще е голяма работа.

- Хаджи, то не е хубаво още да са разчува, ама таз джамия да я построим, не са ли иска от имама разрешение. Знайш го каква е и той кривотия...

- Ти за Селим се не бой. Аз ше го придумам. Пък и нали знайш, щом той ми подфърли, че старата сграда някой ден ше му падне на челмата, значи е готов.

- Той Селим, добре, ама аз за Решат ти казвам. Той все ги пуска едни, че където се окучило, там се научило... и той е орех от онез черните, дето до Картал махала ги имат. Онез страхилища, дего ги събират.

- Ти остави северите на мира. Решат му е още черна много брадата да мисли за такива работа. Да пази Аллах, ако той стане главен имам... Ще ни събори покривите да може под звездите да се молим. Сакън. Знайш Мустафа като са ожени за Валерия, къщата ми щеше да пали...

- Абе, а да та питам, хаджи. Ти отде ти дойде таз на главата, джамия да дигаме? Уж и ти си кротък човек.

- Рамадане, сънувах, бе! Мойто Анифе сънувах. Яви ми се на сън. И ми вика. Мъж ми беше, стопанин ми беше! Ама Аллах ме прибра от тебе. И сега няма на кого да си пастир. Затуй джамия ше дигнеш ей там на баира преди Картал махала. За да станеш на цяло село пастир, да ги водиш... И се събудих. Уплаших се, Рамадане. Аллах ми нареди, за Аллах ще я вдигна таз джамия.

- Не знам! Щом си решил, няма да те спирам, ето виждаш, ще помогна с пара. Ваай! Абе, ти нямаш чай. Ей, момче, я дай на хаджията чай. Прощавай, хаджи.

- Таскерлер, Рамадане! Я кажи, ти по ги знайш, верно ли, че щели и нова черква да правят християните? Мерси, момче! Аааа, чаят днеска е хубав! Шекерлия!

- Черквата са дали пари от града от ония, дето ходят с очилата, черните. И кметът ходи като обесен от село да не ги открадне някой. Да не са разчува, че казвам, ма и на черквата работата е като твойта джамия – сънувал е някой пак.

- Дали е на хубаво туй, само Онзи отгоре знае... Неска хубаво поваля, аркадаш! Ще да стане слънчогледът. Виждам и житото и то цъфти сега. Няма начин.

- Аз да те бях зел в мойта кааза, акъл да даваш на мойте пишмян агрономи. Викам им, абе ще вали утре. Аааа, каза, щели да валят грънци и лъжици. Ще ги изгоня до един, хаджи, тебе вземам. – Рамадан зави мустак, за лекото подмазване, а хаджията се подхилна незлобливо.

- Стар съм, Рамадане, за работа. Е, някое друго конче имам, градина, не ми трябва и по полето да ходя. И сега с джамията... Абе, каквото е, хора сме, ще се оправим.

- Тъй, тъй, хаджи, и ти си прав...

Хаджи Исмаил погледна небето над центъра на селото. Беше кристално синьо като неговите очи. А в душата му беше някак напрегнато. Заради съня, заради сушата, заради джамията. Но беше истински мъж и нямаше да се остави на сърцето да го води пред разума. Беше видял прекалено много от живота, за да може нещо да го изненада. Но пустият му сън го направи. Ала въпреки цялото напрежение, външно бе спокоен.

След като изпи чая си и се сбогува с бай Рамадан, хаджията бавно, пешком тръгна към своя двор на края на селото. Вървеше покрай люляковите и тополовите дървета, които тъкмо сега цъфтяха и докато едните донасяха свежия аромат, то другите със своя пух внасяха лека тежина на планинския въздух. Листата на дърветата все още се процеждаха от поливката на небето и онова блажено „кап” смущаваше единствено малките насекоми, чакащи слънцето да ги изсуши и отново да полетят.

Хаджи Исмаил стигна бавно до двора. Но както направи и след дъжда се присети нещо и не влезе. Тръгна към Картал махала. Макар че не обичаше да ходи там, искаше му се да огледа мястото, където в съня му бе казано да вдигне джамията. Той пое по стария дърварски път, дето сега го ползваха само северите. Тези странни хора, дето живееха до гората. В Картал махала. Хаджията бе предпазлив към тях, защото си бе имал вземане-даване с тях, но и те се бояха от него, от суровия му и едър вид. Вървеше спокойно към големия баир. Крачеше трудно, защото чакълът джвакаше, напоен от водата и се беше поразместил. Тъй като този път се ползваше рядко, не го поддържаха и леко бе буренясал, а по средата водата бе оформила коловоз, където се вървеше по-леко. Беше малко учудващо дори, че си личаха дири от автомобили. Но определено тревата пълнеше обувките с вода. Хаджи Исмаил стигна до баира. С последни за деня сили успя да изкачи трудния наклон и когато стигна до върха, погледна към мястото от съня си. Беше смаян от гледката. Вече бяха дошли архитекти и замерваха мястото. „Сигурно и черквата тука ще строят” си помисли старецът. Определи визуално едно хубаво местенце за джамията, южно от мястото, където мереха и постоя така около десетина минути, само и само за да го погледа. Тръгна си от баира със смесени чувства. Не знаеше дали трябва джамия и църква да кръстосват порти. Но както бе казал на Рамадан, Всевишният си знае работата. Докато вървеше, една каруца го застигна. Бяха севери. Двата впрегнати вълкодава едва не събориха хаджията, но той бе отвлечен в своите мисли, беше отвлечен в съня си и в неговия смисъл.

© Христо Стоянов Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
  • Христо, впечатлена съм от разказа!Поставяш много въпроси за човещината и побратимството, за религиозната търпимост, за съзиданието...Човекът общува със света, когато мисли за него като част от себе си.Най-здрави са темелите на онези храмове, които никнат в душата...
  • "Но продаде добитъка, а имотите даде под аренда. Плащаха добре, но на него му липсваше полската работа. Шумът на машините, цветът на пшеницата, мирисът на сламата, цветовете на слънчогледа... Сега гледаше само няколко коня и кокошчици. И силата му отслабна. Беше силен, здрав и мускулест мъж, с корав захват. А сега бе онзи смирен дядо, който всеки познава, трудно мъкнещ кофата с дърва."

    Имам наблюдения, че така като спрат да работят хората и изведнъж остаряват. Особено и като си работил близо до природата. Много силно ми направи впечатление, защото и ми напомни за разни хора.
    Първата част е доста добра, май ще чета и по-нататък, само да не правиш като мен хах заинтригува ме и накрая, заформя се конфликт, доста добра тема си избрал. Поздрави и мече
Propuestas
: ??:??