Манастирът се намираше на около три километра от селото. До него се стигаше по една стръмна пътека, която заобикаляше гората от север. Макар и твърде неудобна, всички други пътища минаваха през Картал махала. Особено нощно време, хората ги бе страх да минават оттам. А стръмната пътека се виеше през острите чукари на планината и само няколко сантиметра деляха преминаващите да не паднат в дълбоката клисура над манастира. Не веднъж бяха падали големи скални късове в манастирския двор. Но никога върху сграда. Господ пазеше това свещено място и то се славеше като своеобразен олтар на местността. Прекалено важен за жителите на Папаз дере, в него се допущаха единствено православните християни. Дали от предпазливост, дали от прекалена вяра, никой не знаеше. Но на всички големи празници, манастирската обител се превръщаше в роящ се кошер, готов да приеме вярващите като работливи пчелици. И хората бяха благодарни. Макар да не живееха много богато, всеки намираше по петак от своята кесия да остави пред иконата на Божията майка.

Днес манастирът бе необичайно пуст. Сестра Ана беше излязла както обикновено рано и сега метеше каменните пътеки близо до предния параклис. Пушилката, която така усърдно вдигаше, дразнеше сетивата на момичето. А на вид тя изглеждаше толкова млада, толкова нежна, толкова невинна. И в лицето ù се четеше оная жизнерадост, която малко хора в днешно време притежаваха. Особено в Папаз дере. Но когато наблюдаваше листата на лалетата, които по това време на годината бяха само далечен спомен от пъстротата на природата, тя се отвличаше в истинската чистота на крехкото стъбло и знаеше, че както с един замах на метлата може да го прекърши, така и Бог управляваше хорските души. И затова бе смирена.

Когато привърши с метенето, тя се отправи към кокошарника, за да пусне животинките навън. Бе започнало да се съмва все по-рано и всяка жива твар се събуждаше под будилника на манастирският петел. Когато отвори малката дървена врата, всички кокошки трескаво наскачаха и се запътиха към импровизираната хранилка – продънена тенджера, пълна с пшеница и царевица. Или както казваше дядо игумен – жито и мамули.

Наближаваше пладне и сестра Ана тъкмо се канеше да влезе да разсипва за обяд. Беше направила от вечерта бобец по манастирска рецепта. Ама нали беше пости и в боба нямаше от оная витата, сушена под стряхата наденица. Крехката девойка не даваше на отчетата и вино да пият. И през Великия пост бяха все кисели и намръщени. Особено отец Пантелеймон. Когато вадеше пръстените паници от дървения тезгях, чу да се хлопа на манастирската порта. Пъргавата девойка остави яденето и хукна да отваря. Беше ù наредено да не отказва подслон никому, но да бъде предпазлива. Особено в дни като днешния, когато игуменът и повечето отчета бяха заминали за града, за отчет в Синода. Когато отвори тежката дървена порта, девойката малко се стъписа, но плахо поздрави:

- Добър ден, добри хора! С какво може да ви помогнем?

- We would like to talk with the abbot! Where is he? – понеже не разбираше никакви чужди езици, Ана опули очи, сякаш не виждаше въобще господина, облечен в най-модерен костюм и носещ вероятно злато, колкото имаше в целия манастир.

- Абе на български ми приказвайте, не ви разбирам говора.

- Момиче, игумена на манастира извикай, че имаме да приказваме нещо с него! – от колата бе излязъл висок, едър и строен мъжага, около сто и двадесет килограма на тегло и над два метра висок. Беше облечен в тъмен костюм, носеше черни очила и от ухото му стърчеше кабел. – Айде не се бави, че нямаме време тука на раздумка да седим. По работа сме дошли!

- Дядо Пимен днеска отсъства! – рече момичето предпазливо. – В синода е, в града, тука само отец Анастасий и отец Иларион останаха. Ей на, стари са, трудно вървят. Пък кажете на мене, аз ще предам на дядо игумен.

- Ти не се бъркай там, където женската ти главица не схваща какво ù говоря. Я иди и докарай някой от тея двамата, дето ги каза и по-бързо, мърдай, момиче!

Точно преди да трясне вратата на манастира, се дочу отдалече гласът на отец Анастасий, видимо притеснен.

- Ана, Ана, мойто момиче, ела тука, аз ще се оправям! – старецът крачеше бавно, куцукайки, по което си личеше твърде напредналата му възраст. Ръбестата гьостерица, на която се подпираше, вече едвам успяваше да го крепи и от време на време като че ли дядо Анастасий залиташе, но успяваше да запази равновесие. Едва, едва, той успя да стигне до портата. – Кажи, сега, чадо, що си дошъл в нашта обител. Знайш, тука сватби не правим, виждам млад си, сигур туй ше искаш. Па и пари да ми предлагаш, на нас свети хора не ни трябват.

- Отче, ше прощаваш, ама по друга работа сме тука. Ей там, на баира горе, дето има махала някаква, по-пуста дето е, черква ще почваме да строим, и казаха да дойдем тука в манастира, да дадете благословия за строежа.

- Ааа! Благословия само игуменът може да ти даде, сине. Той утре вечер ще се прибере, пък ти не бери грижа. Добряк е той, не отказва. Вий отде идвате?

- От града сме, отче...

- То, че сте от града – ясно, ми тоз господин на ингилизин мяза бре, няма да е местен. Чужденче е. Пък и като черковна посуда накичен. Българен местен с толкоз много злато няма де да се види.

- Ти, отче, кажи на игумена, че сме го търсили, недей намира махна, особено на началници. Пък утре пак ще минем, щом казваш, вечерта. Айде довиждане!

- Аааа, тъй не може бре! Срамота по икиндия дошли, да не останат. Я елате, е, обед е, да изядете по една паница боб, от нашия, манастирски!

- Благодаря, но...

- Няма благодаря, няма мерси, щом съм казал! – и отчето се ухили до ушите. Неговите напукани червени бузи, дали от манастирското червено вино, или от старостта, играеха незлобливо и господинът с кабела зад ухото видя, че няма грам лошотия в светия мъж.

Високият човек смотолеви нещо на английски на своя началник и двамата приеха поканата на отчето. Когато влизаха, грубиянинът изгледа твърде просташки от глава до пети Ана, от което на момичето не му стана никак приятно. Животинското у хората често я плашеше, което бе дълбоко вкоренено в нейната нежна и крехка душа. Девойката носеше спомени, които бяха оставили дълбоки белези и тяхното изплуване в този момент я караха да се чувства неловко.

Влязаха в малката собичка, където отчетата и Ана се хранеха обедно време и насядаха по кривите дървени пейки, застлани със тъкани губери. Острата вълнена прежда изнервяше изнежените от гладния кожен салон на мерцедесите господа, но в манастир бяха, нямаше как да се оплачат. Високият мъж огледа цялата стая и се спря на красивия сребърен иконостас над пещта. Изображението на светия кръст и майсторската изработка бяха наистина уникални. Но в главата на бизнесмена се виеха предълги цифри колко може да струва на запад подобна реликва. Отстрани обаче като че ли иконите го гледаха гневно. Макар и да не знаеха имената на повечето от изобразените светци, двамата господа почувстваха леко страхопочитание от образа на св. Димитър с неговата строгост. Силата на изображението, направено от древен майстор, превишаваше многократно тази на скрития в сакото пистолет на човека с тъмните очила. И макар те да му придаваха сурова външност на човек, безкомпромисен и уважаващ единствено заповедите на разглезения англичанин, когато свали очилата, блеснаха зелените му очи. Дали дарени му от Господ, или заети от Дявола, бе трудно да се прецени. Но младата монахиня веднага ги забеляза. В тях се криеше съчетание на лукавост и дързост, а в същото време онази невинност. Въпреки това Ана знаеше, че в подобен поглед можеш да намериш повече змийска нежност, отколкото човешки ласки.

- Ана, стига брои паяците по тавана, ми хай сипи на гостите бобец. – отец Анастасий бе забелязал, че момичето гледаше втренчено едрия мъж. – Тури им по черпак и половина, нека хапнат добре.

В това време в стаичката влетя отец Иларион. Отчето бе близо на осемдесет години и вървеше трудно, но изглеждаше изключително млад. Брадата му беше още черна, ръцете му здрави и мускулести, но уви, краката вече едвам го държаха. Бе леко пълен и винаги носеше голямо расо, с широки ръкави. Когато го питаха дали не са му широки много ръкавите, шеговито отговаряше, че доларите влизали по-лесно в широк ръкав, отколкото в широк джоб. Верно, че беше скръндза и доста пресметлив, но винаги шеговит и майтапчия. Щом се вмъкна, се подпря на салкъмената греда и поздрави с дълбокия си и плътен глас:

- А добър ден. Ей богу, гости сме имали. Ано, що не обади, да наточа от червеното? Да кусат малко благинка.

- Отче, срамота, пости са още!

- Пости, мости, след една седмица Великден. Нали трябва малко репетиция да напрайм. Не мож тъй! Един месец коремът като не е кусал и из един път да му налейш. Че то можеш са затъкнеш и после...

- Отче, не пред гостите, бе!

- Ана, остай брата Иларион да приказва! Той поне блага уста има. Господ да го беше направил певец, ама кой щеше да води литургията у неделя.

- Тъй, брате Анастасий, ама то ако не глътнеш преди литургия, тъй гласът излиза като от пробит казан... – двете отчета обичаха да се шегуват, с което повдигнаха атмосферата около масата. Желязната физиономия на двамата господа отдавна беше се изпарила и те се подхилкваха лекичко. Разбира се, англичанинът не улавяше тънката нотка на манастирския хумор, но бе солидарен към веселото чувство.

Гостите не бяха от разговорливите. Но от време на време казваха по някоя дума, подпитани от отец Иларион. Къде от някоя дума, къде от изтървана приказка, на отец Анастасий му стана ясно, че англичанчето давало парите за новата черква, дето ще се строи до Картал махала. Църквата се строяла по настояване на съпругата му, която била българка. А зеленоокият господин бил личната охрана. Но и преводач. Когато си тръгваха, отчетата оставеха Ана да ги изпрати. Трудно вървяха и двамата, а и след вкусния бобец коремите им казваха, че не е лошо да дремнат следобед. Ана вървеше след двамата, когато едно мисъл я бодна и тя реши да попита?

- Извинете, ама така и не разбрах името Ви?

- Нужно ли е? – попита бодигардът, леко озадачен от въпроса.

- Ами нали черква ще дигате, може често да наминавате, пък срамота е да не питам?!

Мъжът отново свали очилата си и тогава погледът му и този на Ана се срещнаха. Нещо сякаш се случи. Красивите кафяви очи на девойката бляскаха и тя усещаше едно непознато, ново чувство. Изчервяваше се, стана и някак горещо. В следващия миг почувства лек срам и се обърна.

- Асен! – човекът сложи отново очилата, обърна се и излезе от манастирския двор. Ана затвори тежката врата и се облегна на нея. Отвътре я изгаряха всички онези младежки чувства, които тя никога не бе изпитвала. Затворена всички тези години в отдалечения манастир сред възрастните отчета, тя не бе срещала огнения мъжки поглед. И този блясък в нейните очи. Кристалните ледове там се рушаха от една нова пламнала жарава. А бе само на шестнадесет години.