I

Имало едно време 

Сивoбелезникав облак дим се издигна към тавана на стаята, преминавайки през необръснатото му лице. Той леко присви кафявите си очи. Вече беше свикнал с всичко това. И дори лекото закашляне, което последва, не можа да отклони вниманието му. В следващия миг нов облак премина през лицето му, а старият достигна края на своето пътешествие, разпръсквайки се по белия таван на стаята, сякаш никога не бе съществувал.

Колко много кратката история на този облак дим приличаше на повечето от хората, които всеки ден преминаваха през световъртежа на живота. Също като него, те просто съществуваха, за да може само в един кратък миг да изчезнат, неоставяйки никаква следа след себе си. Нищо, което да има някаква стойност или което да бъде една добре осветена и ярка пътека за следващото поколение.

Младият мъж, който методично подаваше към платката си тинол, също не правеше изключение. Той бе започнал работа в тази фирма за изработка на електронни изделия съвсем скоро, непосредствено след своето дипломиране в местната гимназия по електротехника, докато в същото време неговите вече бивши съученици бяха обхванати от кандидат-студентската треска, покрай изпитите, които им предстояха. Само преди няколко дни телефонът на Сами беше извибрирал в ръката му, като причината за това се оказа качена в едно от социалните му приложения снимка. Тя беше направена от професионален фотограф по повод абитуриентския бал на класа му. Сега, стоящият в най-десния ѝ край Петър я беше публикувал на стената си със сърцераздирателното: „Ще ми липсвате!”. Разбира се, това не беше успяло да докосне тънките струни в душата на Сами, за разлика от следващата снимка, появила се на мястото ѝ. На нея Петър стоеше съвсем сам, а зад него се извисяваше „величествено” сградата на Софийския университет. Този път посланието на публикацията гласеше: „Това е ключът за успеха в живота ми“. Изречението, колкото и кратко да бе, за разлика от предходното, успя да разпали в момчето истински пожар, карайки го гневно да захвърли на една страна мобилния си телефон с думите: „Ключ за успеха? Да бе, да! Това са пълни глупости!“.

Сами нямаше намерение да продължава да учи, затова и кандидат-студентската треска, която бе завладяла неговите вече бивши съученици, не го вълнуваше.

В работата Сами намираше отдушник за своите проблеми. Беше само на осемнадесет, но животът отдавна го бе поел в ръцете си, за да го научи да се справя с всичко сам. Нямаше на кого да разчита. Нямаше рамо, на което да се облегне. Мнозина биха си помислили, че може би е изгубил семейството си и донякъде биха били прави. Въпреки че физически те си бяха там, емоционалната връзка между тях беше прекъсната. Сами си спомняше последния ден, в който ги видя, сякаш бе вчера. А и как можеше да го забрави? Беше само два дни след абитуриентския му бал. Вълненията покрай събитието тъкмо бяха отминали, за да отстъпят своето място на обичайната тягостна картина в дома му. В онзи ден Сами бе отключил входната врата на „дома“, в който беше израснал, за да осъзнае, че никога повече няма да го направи. Прекрачвайки прага, бе заварил баща си, пиян до козирката, за пореден път да крещи на майка му и да я обижда. В дясната си ръка държеше почти празна бутилка от ракия, с която леко се подпираше на кухненската маса всеки път, когато залитнеше. От своя страна жена му бе толкова ядосана, че не спираше да хвърля по него каквито предмети ѝ попаднеха. На Сами всичко това му беше омръзнало до болка и той се опита да се намеси, за да ги спре. Не за пръв, но за последен тогава път, баща му успя да го удари. Момчето стисна зъби, изправи се от коляното, на което беше паднало, и излезе от стаята. Отне му само няколко минути да събере багажа си и да напусне това място, като оттогава никога не беше поглеждал назад. Разбира се, този му избор бе създал някои допълнителни неудобства. Той спешно се нуждаеше от място, където да живее, а очевидно – и от работа с която да се прехранва. Няколко часа по-късно вече беше проверил всички възможни обяви, за които се бе сетил – във вестници, списания, интернет. Но в тях нямаше нищо. Чувстваше се така, сякаш някакво проклятие бе надвиснало над него. На прага на отчаянието, влачейки се с наведена глава по алеята в близкия парк, нещо изведнъж залепна на подметката му. Момчето се наведе и го огледа – малък омачкан лист хартия. Вдигна го и го разгърна с любопитство. На него бе изписан телефонният номер на управителя на фирмата, в която днес вече работеше. Оказа се, че човекът има свой познат, занимаващ се с недвижими имоти, който успя да уреди прекрасна квартира на Сами – близо до работното му място и още по-близо до парка, в който момчето бе намерило безценната бележка. Или както самия той често обичаше да си повтаря: „бележката бе намерила него“. Нямаше как да забрави този момент, нито тайнствения женски силует, който се беше появил и изчезнал като сянка, докато разгръщаше малкото листче.

От него ден чувството за самота и липса на любов го бе завладяло толкова силно, че сърцето му сякаш се бе превърнало в камък. Изпитваше безразличие към света около себе си и тези, които всеки ден преминаваха оттам. За него те бяха просто сенки. Усмихваше се рядко и дори тогава, когато го правеше, човек можеше ясно да различи болката, стояща зад тази усмивка. Болката на едно съкрушено сърце, което отчаяно дълбоко в себе си викаше за помощ, но думите не можеха да намерят своя път към повърхността.

Нов облак дим се понесе в стаята. Само миг преди следващия в нея долетя глас:

– Сами! Стига си се надвесвал над тази маса, давай да те водя на обяд.

Гласът беше на негов колега, само с няколко години по-голям. За разлика от тъмната коса, кафявите очи и малко по-слабото за възрастта телосложение на Сами, той притежаваше добре оформено тяло, като на ръст се извисяваще с почти цяла глава над момчето. Имаше пъстри очи, светла коса и широки рамене. Казваше се Благой, но всички му викаха само Баго.

Самуил постави поялника в специално изработена за целта стойка и бавно отмести погледа си към вратата на стаята, откъдето дойде и гласът.

– Че кога мина времето? – отговори той.

Баго се изсмя.

– Айде, днес мисля да отидем на едно специално място.

Всъщност нямаше нищо специално в мястото. Просто така наричаха една намираща се съвсем наблизо закусвалня.

– Определено си решил да ме изненадаш – отговори Сами. – Предполагам, че поне менюто ще е различно.

– Не мога да гарантирам нищо за това, но има нещо, за което искам да поговорим.

– Надявам се, че не е за работата. Изобщо нямам желание да я коментирам.

– Определено не е – каза бързо Баго. – Имам едно предложение за теб.

Това определено събуди любопитството на Сами. Със сигурност, последното изречение бе намерило своята добра почва в ума му и докато обличаше якето си и излизаше от вратата на цеха, той не спираше да мисли за това. Дори и по пътя към закусвалнята. Когато се сепна установи, че вече бяха стигнали касата.

След като платиха, двете момчета се огледаха и бързо забелязаха, че масата в дъното на закусвалнята е свободна. Успяха да седнат само миг преди една друга група, която също я бе забелязала и устремила към нея.

Специалният обяд отново нямаше нищо специално в себе си – набързо направена пица с малко колбас, кетчуп и майонеза. Но като цяло, изборът се стесняваше основно до това. И за съжаление, така беше всеки ден. След като приключиха, Баго каза:

– Утре вече наистина ще те заведа на едно специално място. И не се шегувам за това. Искам да те запозная с някого.

Това наистина изненада Сами. „Да ме запознае с кого?“ – помисли си той. Разбира се, този въпрос не закъсня.

– Не мога да ти кажа сега – отговори Баго. – Искам да бъде изненада. А и наистина смятам, че това познанство ще бъде добре дошло за теб.

– Кажи ми поне къде ще ме водиш. Може да се налага да облека нещо специално – опита да се пошегува Сами.

– Със сигурност ще ти се наложи – усмихна се Баго. – Но специалният ти тоалет не трябва да бъде външен, а вътрешен.

Сами блокира. „Какво означаваше специален вътрешен тоалет? Откога Баго говореше с метафори? И какво въобще се предполагаше  да направи?“

Колкото повече мислеше, толкова повече се объркваше. Умът му, който също не можеше да даде ясно тълкуване на думите, рисуваше различни картини на предстоящото. Някои бяха изключително абсурдни, а други толкова тривиални и обикновени. Но със сигурност никоя от тях не беше дори близко до действителността.

Изведнъж всичко това се вдигна като есенна мъгла и умът на Сами се избистри. Той реши, че каквото и да го очакваше, то си имаше своето време. Сега най-важното бе да се концентрира над работата, с която му предстоеше да се занимава целия следобед. Това беше неговият приоритет. Другото нямаше никакво значение. А и все пак, доколкото познаваше Баго, той определено обичаше често да се шегува. Нищо чудно и това да беше някоя от поредните му шеги.

Двамата станаха от масата и тръгнаха обратно към цеха.

Мястото не беше много голямо. Може би около осемдесет квадратни метра, като на тази площ имаше разположени около десетина бюра и няколко не много големи машини. Разбира се, на всяко бюро имаше и човек. Колективът беше съвкупност от няколко различни поколения. Като започнеш от най-младото, чийто представител беше самият Сами, и стигнеш до най-възрастното, представлявано от Сергей. Шестдесетинагодишен мъж с посивяла коса и грубо лице, по което животът беше оставил своите следи. Сергей бе дошъл в страната преди много години и малката България го бе спечелила, бивайки по-привлекателна от родната му Русия. Въпреки сериозното изражение на лицето му, той бе голям веселяк, като неговите шеги определено имаха доста различен привкус. Но не можеше да се отрече, че си ги биваше.

– Къде се бавите толкова? Почивката свърши преди пет минути!

Сами и Баго се присвиха.

Яростната гримасата на прекия им началник – Тодор – не беше нещо ново.  Косата му беше посивяла и на различни места от главата дори окапала, което му придаваше странен вид. За някои може би дори плашещ на пръв поглед. Имаше светли очи и впито лице. Беше изключително слаб и Сами не спираше да се чуди дали това се дължи на диабета му, или на иначе лошия му режим на хранене, трите кутии цигари на ден и почти неприсъстващата в ежедневието му почивка. А към всичко това можеха да се добавят и значителният брой кафета, които успяваше да изпие. През почти целия ден Тодор не се спираше на едно място, а сновеше между бюрата и постоянно гледаше дали някой не „скатава“ от работното си време. Той беше навсякъде. Докато някой започнеше разговор с човека до себе си, Тодор се появяваше сякаш от нищото, за да сложи край на това. Може би затова често му се налагаше самият той да остава след работно време, за да успее да свърши собствената си работа.

В същата фирма, в отдела на Сами, работеше и неговата съпруга. На нея също ѝ се налагаше да остава след работа, за да помага на своя „началник“. Казваше се Мария и беше почти на възрастта на Тодор. Косите ѝ бяха изпъстрени със сиви кичури, които деликатно намекваха за броя на годините, останали зад гърба ѝ. Често, когато успееше да си „открадне“ малко време далеч от присъствието на Тодор, на лицето ѝ грейваше усмивка, която обаче бързо се стопяваше, когато той внезапно се появеше. В тези моменти момчето беше останало с впечатлението, че очите ѝ се изпълваха с неописуем гняв, бивайки способни да смразят кръвта на всеки, който погледне в тях. Сякаш зад фасадата на лицето ѝ имаше скрито нещо друго, в което нямаше нищо човешко. Неведнъж през съзнанието на Сами бе минавала мисълта, че някой ден може да станат участници в криминалната хроника на вечерните новини, намирайки Тодор прободен в сърцето с някоя от любимите му отвертки. В тези моменти момчето не изпитваше особена благодарност за това, че поради изчерпания капацитет на работните места при неговото „чудодейно“ встъпване в длъжност, се беше наложило да освободят една немного голяма стая, където той да работи абсолютно сам, отделен и без никаква връзка с останалите. Фактът, че именно Тодор го беше поставил там, го смущаваше най-много. „Едва ли имат щастлив брак“ – мислеше си Сами.

– Голяма работа! – каза Баго и думите му отекнаха в съзнанието на Сами, връщайки го отново към реалността.

– Голяма, малка, това е! Работата трябва да върви! – троснато продължи Тодор,  вече свъсил веждите си, гледащ сърдито Баго.

Момчетата решиха, че няма смисъл да задълбават повече в този разговор. Изходът бе ясен. Нямаше да постигнат победа. За Тодор петте минути загубено работно време можеха да са изключителен проблем, когато някой друг ги беше пропилял.

Сами отново седна на стола си и включи поялника. Докато го чакаше да загрее, той си позволи съвсем за кратко отново да се пренесе на полето на своите мисли. Това, което Баго му беше казал по-рано, сега се скиташе из ума му и не можеше да намери своето място. Пушещият връх на поялника го подсети какъв трябваше да бъде неговият приоритет сега. С крайчеца на окото си той успя да зърне Тодор, който се беше подпрял на вратата и го наблюдаваше.

– Поялника загря и вече мога да започвам – каза сякаш на себе си Сами, но с достатъчно силен глас, за да може Тодор да го чуе.

И това даде успех. С периферното си зрение момчето видя как силуетът се отдели от вратата и бавно се отдалечи. Не след дълго и поредният облак дим започна своя съвсем кратък живот. Само миг преди отново да се сблъска с него и да се разпръсне, една едва забележима сянка пробяга през тавана. Окото на Сами премигна, сякаш успяло да долови с крайчеца на своята периферия тази малка, но толкова значима промяна в стаята. Подтиквано от зародилия се в него импулс на любопитството, момчето вдигна глава към тавана. Облакът дим вече се беше разпръснал, но на мястото, където неговият път беше завършил, сега имаше малък и сякаш прогорен в мазилката надпис. Сами не можа да го разчете от мястото, където стоеше, затова стана и стъпи с двата си крака на стола. Зениците му рязко се разшириха и той политна с писък към земята, удряйки се в студения и твърд под. Бяха нужни само няколко секунди преди Тодор да връхлети в стаята и да му се развика, но все още вцепенен, Сами не му обърна никакво внимание. Пред бялото му като платно лице и зейналите като бездни зеници все още стоеше малкият, издълбан в мазилката и сякаш овъглен надпис: „ЩЕ ГОРИШ”. Само миг след като Сами го беше прочел, се бе възпламенил и изчезнал, без да остави каквато и да е следа.

Близо половин час отне на момчето да се успокои и отново да се върне към работата си, отърсвайки се от видяното и убеждавайки себе си, че всичко е било единствено плод на неговото собствено въображение. Постепенно електронните компоненти отново продължиха да попадат на предназначените за тях места по платката на бюрото на Сами, карайки Тодор вече самодоволно да затвори вратата на стаята след себе си.

Времето до шестнадесет часа и тридесет минути мина неусетно. Краят на работния ден дойде, но Сами дотолкова се беше вглъбил в това, което правеше, че не можа да забележи тази иначе толкова приятна новина. Дори звукът, идващ от колегите му, които почистваха бюрата си, обличаха връхните си дрехи и един по един шумно  тракваха входната врата след себе си, не му правеше впечатление. Изведнъж една ръка се просна на рамото му и така го стресна, че не само го изкара от унеса му, а и накара сърцето му да подскочи. Почти не хвърли платката, над която работеше.

– Не се стряскай! – чу гласа на Баго. – Дай сега за пет минути закъснение да останеш петнадесет след работа. Обличай се и да тръгваме.

– Ей сега – отвърна Сами. – Само да поразчистя малко и съм готов.

– Няма време. Утре ни чака важен ден и затова трябва да отиваш да си почиваш.

Сами погледна бюрото си и се отказа. Щеше да го разчисти утре сутрин преди да започне всичко на ново. Знаеше, че рискува да бъде наказан от Тодор, но в момента изобщо не му пукаше. Дръпна щепсела на поялника си, увери се, че всичко друго електрическо покрай него също е изключено и угаси лампата в стаята. Сами за секунди облече якето си и казвайки „чао“ на Тодор, също толкова бързо се изнесе през вратата заедно с Баго. Отдалечавайки се от цеха, двамата избухнаха в смях.

– Не ми се мисли как ще ни посрещне утре – каза Баго.

– Може би по-добре от днес – опита да се пошегува Сами.

Двете момчета стигнаха до близкия паркинг, където автомобилите вече бяха доста оредели. Баго се качи в колата си и махвайки за довиждане, потегли. Сами живееше наблизо и изминаваше разстоянието до работа пеша. Така или иначе нямаше автомобил.

Беше топла октомврийска вечер. Пътят му преминаваше през малък парк, където той спря, загледан във вече пожълтяващите листа на дърветата – сигурен признак за настъпилата есен. На скамейките бяха насядали майки с детски колички, като от някои се чуваше бебешки плач. По-големите деца бягаха и се щураха по алеите, качваха се и слизаха от люлките и се пускаха по намиращите се в парка пързалки. Усмихнатите им лица излъчваха непринудена радост.

„Дали този сбъркан свят щеше да ги пощади и те да пораснат, оставайки все така щастливи? Дали животът им щеше да е по-стойностен и добър от моя?“ – мислеше си Сами,  загледан в тях.

След малко той се отърси от тези мисли и продължи по алеята. В края ѝ видя една свободна пейка и седна на нея. Мислите отново забушуваха в главата му: „Дали някога ще изпитам истинска любов и щастие? Дали все някъде в света има някой, който в този момент ме търси, готов да ме обича до края на живота ми? Някой, който да му придаде смисъл? Да ми покаже, че не съм създаден просто за да съществувам безцелно? Някой, който да ме измъкне от затвора на собствената ми самота?“

Изведнъж в съзнанието му изплуваха думите: „Бог те обича“. Сами избухна в смях. Колко нелепо само звучаха. И колко празни. Колкото и да се вглеждаше в живота си дотук, Сами не можеше да открие в него нещо, което да отдаде на Божията любов. За него дори и Бог да съществуваше, Той надали изобщо го познаваше, а пък какво оставаше за това да го обича. Ако тези думи бяха истина, Сами със сигурност щеше да е един много щастлив човек. Но реалността си беше все така сурова, а неговата самота – непроменим факт.

Той се изправи от пейката и тръгна. Не му оставаше още много – домът му беше само на няколкостотин метра от парка. С ускорена крачка той извървя разстоянието. Ключът щракна, входната врата се отвори и Сами прекрачи прага на квартирата си. Това тук беше неговото царство, където обикновено си почиваше от „помията“ на деня, гледайки телевизия до късно вечерта. Днес обаче се чувстваше изтощен физически и психически. Емоциите му бяха дошли в повече. По тази причина това, което сега направи бе просто да си вземе душ, да се навечеря и да си легне.

Въртеше се в леглото, но сънят така и не идваше. Сякаш и той го беше изоставил. Бяха минали вече няколко часа, когато Сами погледна през прозореца. Небето беше ясно и осеяно с толкова много звезди. А луната?! Тя бе толкова голяма! За момент на Сами му се стори, че може да види стотиците малки кратери по повърхността ѝ, които иначе бяха скрити за невъоръженото с телескоп човешко око. Изведнъж съвкупност от различни картини изплува в съзнанието му. Изминали спомени и бъдещи мечти се сляха в едно, създавайки някакво странно чувство на еуфория, което не можеше да бъде обяснено. Болката, разочарованието, самотата започнаха бавно да отстъпват, правейки място на мира, надеждата и вярата. Нещо дълбоко вътре в Сами го караше да изпитва емоции, които не му бяха добре познати. Вихърът, който се бе оформил от тези мисли и чувства, набираше все по-голяма скорост. Сами отчаяно се опитваше да го укроти, но осъзна, че нямаше нужната сила, за да го контролира. Изведнъж от този бушуващ вихър дойдоха думите: „Аз няма да те забравя и няма да те оставя! От утре нищо няма да е същото!“. Гласът беше някак си нежен, тих и кротък, като в същото време излъчваше сила, увереност и мощ.

Сами напрегна докрай своя ум в опитите да си даде логично обяснение, но не успя. Всичко внезапно изчезна и на мястото на бушуващите само допреди миг толкова цветни и силни мисли и емоции се възцари мрак и гробна тишина. Сами беше заспал.

Из фентъзи романа "Докоснат". Можете да станете част от епичното приключение на главния герой, като се потопите в страниците на тази изпълнена с мистика и необикновени събития книга. За да се сдобиете с нея, посетете сайта на издателство "BlurPaper".