Докторът на медицинските болести  Симеон Барисич и неговата Орор

           Докторът на медицинските болести  Симеон Барисич галеше с кеф и върховно удовлетворение портокаловите нежни баджаци[1] на хубавата черна Аврора. А тези прелестни жамбони бяха увенчани с бутове, които пълнеха не само двете шепи на нашия достолепен доктор, а и почти двуметровия обхват на неговите яки ръчища. Симеон Барисич си мислеше понякога – защо пък с това име да не го вземат за някой си Сименон, а малкото му сладко Аврорче – за Орор Дупен, както често наричаше една известна жена ли...  мъж ли... Защото, нá, тази работа с пиано не става... а с дупе, не с дюпе! Колко хубаво, че неговата сладка малка хубава черна Аврора беше при него сега. С прашки, задната част  на  които така се бе  впила  в дълбините на прекрасното портокалово изложение, че само дистанционно управляем морски робот би могъл да ги извади на повърхността. А пък и тази нежна сижимка^[2], свързваща двете части на прашките, доста приличаше на корабно въже – иначе не би издържала на фрикционното проявление на кинетичната енергия, дължащо се на търкането на уважаваните  части на нашата хубавица.

           Ала докторът на медицинските болести също бе достоен за своята половинка и величествен по телосложение. Какви части имаше той във фронталната равнина – планински масив с редуващи се хълмове, рътлини и падини! И точно частта, която по докторски наричаше екстериорна абдоминална част, беше отглеждал с внимание и гордост. Дори и ние – малко наблюдателните – бихме могли да отбележим, че  тази външна част на абдомена се изразяваше в няколко пласта кожа с доста подкожни подплънки, които биха били радост за всяка кенгурка, защото и две кенгурчета да би родила, те спокойно щяха да се събират в тези шармантни гънки до своето кенгурско пълнолетие.

         – Орьо, хубавице моя, портокалчето ми, язовке нежнокожа, искам  пак да дойдеш до леглото ми  – така нашият доктор на медицинските болести и импозантно величие на коремите се обърна към нежната си едранка в сумрака на плачещия от бездействие, отиващ си ден,  след като тя за малко бе станала, за да възстанови равновесието в хранителната верига чрез двете бурканчета конфитюр, поливин килограм сирене и една топла, топла питчица с  плънка от фин  бекон  – ела по-бързо, защото виждам тези вкусни трапчинки по кожата на твоето дупенце. О, как ще ги галя с пръстчета!  О, как ще си завра показалчето във всяка от тях! Те са рилските езера на твоята хубост, те са нежните кратерчета на портоколовите ти планинско-нежни половинки – толкова жадни за моите малки шепички!

         – Глигане мой, лелеяно одеало на моето мъничко телце, ей-сега ще скоча пак при теб, че искам още, още  – примлясна с устни хубавата черна Аврора, докато раздрусваше бюст из  интимното кътче на тяхната импозантна нежност.

          А какъв беше този бюст! О, олимпийци! Титан от едната и Атлас от другата страна! Само гигантите биха се справили с поддържането на това богаство, на този Ниагарски цицопад, на тези Анди и Кордилери на Великоцицието.

          И цялата тази пищност, и цялата тази мощност се стовари върху леглото до Симеон Барисич, като повиши налягането върху  солидните каменни темели на постройката. Постройка, достойна за нашите герои – един Колизеум, един Партенон в градината край морето. На място, което бяха  гениалистично отмъкнали със своите симпатични оружийца – наглостчица, безочийце, зетьо-шуро-баджанакизъмче.  Изобщо – съзаслужающа похваление най-висша предприемателност – като в това писание вероятно  можем, и се опитахме, да се поучим от   писмовните фрази на  един наш известен пастир, обичащ да пише Записки по...  и фейлетони, и сатири...

        Ако гравитацията е имала откровено проявление,  то докторът на медицинските болести Симеон Барисич  бе нейната демонстрация, нейната пълна манифестация и триумф – защото само той с корема си бе достатъчен да уравновеси центробежните сили на останалите планети  и така нашата Слънчева система би останала  в своето динамично равновесие за бъдещите милиарди години. Ето каква важна заслуга пред Човечеството имаше да отдаде нашият доктор.  И то без помощта  на големите като Юпитер полукълба на Аврориното дупенце. И без нейните вече възпяти в тази поема цици.

       A  сега нашите герои бяха заети с друго проявление на законите на физиката – те обменяха енергия, като я преобразуваха от потенциална в кинетична  (и малко френетична) и по този начин увеличаваха ентропията във Вселената. Това добро познание на науките от нашите двама енциклопедисти се изразяваше в едни особени звуци, които разклащаха тополите  в двора.

Цох, цооооох, цах, цах, цоуууу  – това нещо,  и едно грухтене, заедно с  вибрации от нееластичен тип, раздвижващ някои земни  маси, в началото обезпокоиха, а след това малко стреснаха дежурните в Националния сеизмологичен център. Но те бързо се окопитиха щом видяха графиките – този тип графика се получаваше само при един вид сеизмологическо въздействие. Така наречения „Барисич-Аврора” принцип в сеизмологията.

        Преди да се разделим с нашите симпатяги, колкото  и да сме дискретни, трябва все пак за коректност към нашите по-неопитни в практическата физика читатели да заявим, че любовните нежности в търсене на истината за мъжа и жената бяха основополагащите експерименти, извършвани катадневно от доктора на медицинските болести Симеон Барисич и неговата планетка – хубавата черна Аврора с портокаловите нежни баджаци – и в търсене на законите за обмен на енергия.  И те ги бяха намерили  в гореспоменатия принцип, който казано малко по-фолк, би изглеждал така: „Чукането на двамата – Симеон Барисич и Черната хубава Аврора – е допълване на липсващата в нашата планетарна Слънчева система енергия, за да бъде последната стабилна”. Е, малко скучно, но научно.

        –Ех, че е хубав животът, Орьо, язовке нежнокожа! – възкликна Симеон Барисич на другия ден, след като бе похапнал леката си закуска от две варени пъстърви, дванадесет яйца на очи, осем препечени филийки и 120 грама хубаво чисто масло, а час след това бе експериментирал дълго, дълго по физиката.

        –Ех, че е хубав животът, Симьо, глигане мой! – отвърна черното нежно Аврорче и се отпусна блажено на леглото, което беше малко по-голямо от олимпийски басейн.

          Така си седяха и хортуваха, и хапваха, и експериментираха  ден след нощ и нощ след ден нашите две горски дечица...

[1] Крака - турцизъм

[2] Връв, въженце - Варненски стар тарикатски жаргон, повлиян от турцизмите в района и разпространен по-късно на много места

            Всички случки, герои, имена и места са измислени, с изключение на планините и митологичните такива.

Безжичен