Домът на ужасите (1-ва част)

                                                        ужаси


                                                           ***
    Книги, издателства, книжарници,... премиери, читатели, критици, пътувания,... - това са нещата, по които трябва да балансира един успяващ писател. Недостигът на свободно време и ограниченото лично пространство натежават на психиката, а в съчетание с лошите емоции заради недоволни читатели, строгия тон на литературните критици и, разбира се, досадните подканвания на издателите, че трябва да побърза с новия роман, го уморяват до крайност, превръщайки го малко по малко в роботизиран "послушател". Този човек търси идилията единствено в своя дом. Наличието на легло, на четири стени и таван, дават усещане за уют и спокойствие, за защитеност от бурния външен свят, за сигурност. Когато обаче и в дома цари бъркотия, то тогава почивката на успелия писател става абсолютно невъзможна.
    Такъв бе случаят на Красимир Арнулски.
    Постоянно натовареното ежедневие, скандалите с родителите, честите спорове с брат му и неговата жена, непрекъснатите проблеми около книгите, един ден му дойдоха в повече и той реши да напусне семейния апартамент в Младост и да се нанесе на квартира.
    Когато видя в Интернет, че се дава под наем едноетажна къща с двор в квартал Слатина, писателят интуитивно разбра, че това е неговото място. На снимките къщата бе малка, боядисана в бежов цвят, с две стаи, антре, килер и баня с тоалетна; а в дворчето растяха няколко дръвчета - бор, череша, ябълка и две сливи.
    Красимир прати и-мейл на обявата и още на същия ден получи отговор от Йорданка Владова - собственичката, - в който тя го канеше на другия ден да дойде и да разгледа имота.

    Беше средата на пролетта и всичко започваше да разцъфтява. Къщата се намираше на черен път между крайните блокове на Слатина и булевард Шипченски проход, а съвсем близо до нея минаваше старата железопътна линия от Подуяне до Пионер. Госпожа Владова представляваше възрастна жена, която по всяка вероятност бе прехвърлила седемдесетте. Посрещна го топло, дори сърдечно, и го покани да влезе.
    - Наскоро съпругът ми почина и се налага да се преместя при сина ми. Искам да оставя къщата в добри ръце. Не съм поставила некролози, защото не искам наемателите да се чувстват зле - каза тя, докато го развеждаше из стаите.
    - Съжалявам за съпруга ви, госпожо Владова. В мое присъствие ви уверявам, че къщата ще бъде в добри ръце - отговори Красимир Арнулски, докато разглеждаше с интерес старата мебелировка.
    Интериорът на къщата беше в ретро-стил - и в трите стаи подът бе бетонен, а върху него биваха постлани стари, но чисти черги. Спалното легло, шкафовете, гардеробът, камината, масата, картините по стените, старото писалище и увисналите лампи изглеждаха на няколко десетилетия, а в допълнение с това по стените висяха най-различни старинни украшения като стенни свещници, газови лампи, глинени и дървени чаши.
    - Сто и седемдесет лева. Ала наемът става сто лева на месец, ако платите за шест месеца напред - заяви Йорданка Владова.
    - Само сто? За цялата къща? - попита Арнулски.
    - Да. Сто лева за цялата къща, за шест месеца. Ако платите за година, ще е осемдесет месечно. Мисля, че е приемливо.
    - Какво говорите? Очаквах не по-малко от триста на месец. Мисля да платя за шест месеца.
    - Много добре - жената се усмихна.

    Но писателят прие предложението и плати едва на другия ден. Трябваше му известно време да помисли.
    Защото в къщата цареше странна атмосфера!
    Тя изглеждаше студена и негостоприемна, сякаш не бе обитавана с години. Въпреки че създаваше старинен уют, имаше нещо отблъскващо в нея, което Красимир не можеше да се обясни - като че ли въздухът ставаше по-тежък, когато се влезе сенчестия двор оттатък входната врата, - или пък неведом източник облъчваше мястото със струи отрицателна енергия.
    И все пак той се съгласи да живее тук срещу шестстотин лева за половин година. Знаеше отлично, че когато в негостоприемно жилище се пренесе позитивен човек, то черпи от силната енергия на този човек и след време става приветливо.

                                                                    ***
    За около седмица Красимир Арнулски подреди мебелите по свой вкус. Нощуваше в апартамента в Младост, но през деня беше тук, защото по къщата имаше много работа. В стаята, която определи за всекидневна, постави лаптопа върху писалището, телевизорът на малката ракла в другия край, а в четирите горни ъгли на стените закачи колоните. В стаята, приета за спалня, подреди дрехите в големия двукрилен гардероб, постави нови завивки на леглото, а върху стенна етажерка до него сложи нощната лампа. В два чувала изхвърли всички ненужни предмети, оставени от собственичката, измете чергите и изчисти каквото имаше за чистене. На края на седмицата къщата изглеждаше далеч по-уютна и гостоприемна, от колкото в началото.
    Едва когато пренесе целия си багаж, включи за пръв път лаптопа и отвори файла на романа, който пишеше в момента - "Рози за полунощ". Думите сякаш сами заприиждаха в съзнанието му - такова нещо не му се бе случвало доста отдавна:
    "... Той беше влюбен. Напук на всички норми на поведение, напук на всички семейни правила, той изпитваше онези топли чувства, които променяха целия свят, посипвайки върху зримата околност бляскавите искри на детското, на първичното, на блаженото. Хиляди животи минаваха и отминаваха, теглени от товара на времето - те приличаха на цветя, реещи се без цел по въздуха..."
    - Прекрасно! - каза си той, след като нащрака на клавиатурата цели четири абзаца. Скоро не бе писал толкова много, обикновено при втория абзац чувстваше досада и го довършваше насила. Може би промяната му влияеше добре - по-чистият въздух, тишината и спокойствието тук бяха нехарактерни за шумната София. А и гледката на озеленения двор през прозореца действаше успокояващо на нервите му и като че ли му даваше сили и стимул.
    "Рози за полунощ" щеше да бъде криминален роман с любовна история. В него млад мъж от богата и известна фамилия ще се влюби в красиво, но бедно момиче. След време момичето ще изчезне безследно и влюбеният младеж ще организира издирването му. Идеята не бе лоша, освен това той имаше множество верни читатели, също и приятели писатели, които биха му дали ценни съвети.
    Красимир Арнулски беше на тридесет и шест години и до преди три години бачкаше като екскурзовод в туристическа агенция. Напусна работа, за да се отдаде изцяло на голяма си страст - писането. Нямаше съпруга или приятелка, но имаше доста забежки с фенки и познати момичета. Все още не се чувстваше готов за сериозна връзка или за семейство, освен това предизвикателствата пред него бяха в завидно количество.
    След като приключи с писането, той изяде закупената от близкия супермаркет храна, погледа малко телевизия и се приготви за лягане. Тази нощ щеше да е първата в новия дом.

                                                                 ***
    Беше събуден от нещо! Лежеше на леглото и чувстваше страх. Знаеше, че се намира в къщата, виждаше стените, гардероба, лампата, етажерката, но усещането за близък контакт ставаше все по-завладяващо. Изведнъж... кървави ръце го хванаха за краката и го задърпаха надолу. Бяха студени, лепкави, силни. Той опита да изкрещи, но от гърлото му излизаха само хриптяния. Ледените ръце продължаваха да го теглят надолу, оставяйки по краката му кървави следи...
    Събуди се сутринта с главоболие и тежест в гърдите. Спомни си случката от през нощта, тя изникна в съзнанието веднага щом се събуди. Дали наистина някой го дърпаше през нощта или просто бе сънувал. Отви краката си и ги загледа - по тях нямаше кървави дири, нямаше и следи от стискане или дращене.
    Следователно всичко бе сън.
    Изправи се с мъка, зареди кафеварката и си направи кафе. Споменът от снощи лека полека избледняваше. Как можа изобщо да си помисли, че случилото се би могло да е истина? То бе твърде нереално - нямаше как от здравия бетонен под да излязат две кръвясали ръце и да го задърпат. Не бе сънувал кошмари от малък и се запита защо на тази възраст разсъдъкът е решил да му изпрати подобно съновидение. Но както и да е, каза си той, просто трябва да се игнорират лошите неща, за да останат добрите. Така го е научил животът.

                                                                  ***
    Красимир Арнулски постепенно свикваше с къщата. След кошмара от първата нощ, той известно време не сънува други страшни сънища. Беше доволен от новото място, от време на време се обаждаше на семейството си, за да провери как са. Пишеше с лекота, със завиден ентусиазъм, идваха му интересни и оригинални идеи, изказът му ставаше по-градивен и по-описателен. Понякога излизаше в двора, за да се полюбува на дръвчетата, на градинката, на вечерното небе, на околните светлини от големия град.
    Но на самата къща като че ли й имаше нещо. От време на време у Краси изникваше чувството, че е наблюдаван, с периферното си зрение виждаше образи или движещи се хора, които, щом извърнеше поглед към тях, изчезваха. Често чуваше стъпки или други звуци откъм съседната стая или откъм двора. Той не можеше да опрдели дали къщата излъчваше лоша енергия: понякога се появяваха осезаеми чувства на подтиснатост, на тъга, на параноя; друг път беше радостен, спокоен, енергичен, щастлив. Имаше случаи, в които не можеше да заспи до късно, вслушвайки се във всеки звук, страхувайки се кошмарът от първата вечер да не се повтори.

    Към края на април, по време на обяда, някой почука на външната порта. Красимир излезе и видя, че отпред стои неприветлив мъж - с разрошена мръсна коса, мазно лице и набола брада. Навярно беше на не повече от петдесет години, но изглеждаше по-възрастен.
    - Абе видех, че вътре шета некой, па си викам, тая пак си е намерила квартирант - започна мъжът. Гласът му бе провлачен, пиянски.
    - Аз съм Красимир - представи се писателят, сетне протегна ръка и двамата се здрависаха.
    - Цветан съм аз. Живея у долната къща. И от колко време си тука, момче?
    - От около три седмици.
    - Малее, тая е опасна. Пак е намерила некой да й оди по гайдата.
    - Имало ли е други преди мен? - попита Красимир.
    - Имаше, ама избегаха. Откак умре мъжът й, на Данчето не й се седи тука. А оня беше много лош човек. Много лош, Колко хора прееба, само той си знае.
    - Какъв е бил?
    - Доктор. Тука беше частна клиника. Ама тоя се занимаваше с некакви щуротлъци, щото само мутри и просяци идваха и не даваха никой да доближава. Много лош човек.
    - Ясно.
    - Гле'й си живота, момче. Не требва да ти пука много много. Айде чао, па ще се виждаме.
    - Чао.
   
    Беше тридесети април, когато се появи миризмата. Дойде внезапно - от долната част на стената между антрето и спалнята. Беше остра, силна, противна, наподобяваше тази на развалено месо или развалено сирене. Красимир провери пода от двете страни, но не намери нищо, което би могло да предизвика такава смрад.    
    Купи два силни ароматизатора и ги сложи в антрето и спалнята, близо до стената. Без успех - вонята доминираше над приятния аромат и сякаш го поглъщаше в нейната сурова паст. Писателят покри с кашони мястото, сложи и ламарина върху тях. Миризмата за ден-два притъпи силата си, ала на трети май отново се възнесе като демон из къщата - зверска, коварна, отблъскваща. Красимир отвори всички врати и прозорци, надявайки се да я прогони, но тя сякаш не желаеше да излезе. Точно на тази дата - трети май, - той сънува втория си кошмар!

    Сънуваше, че лежи в леглото, а пълната луна "влизаше" откъм отворения прозорец и обливаше цялата стая в призрачна светлина. Внезапно отвън започнаха да прииждат хора и да влизат през прозореца, пълзейки по стените и по пода. Красимир се опита да помръдне и да изкрещи, но всички мускули и сетива бяха блокирали - можеше само да гледа безучастен идващите. Те застанаха над него и той видя лицата им - грубовати, мазни, разлагащи се. От тях идваше остра воня - същата, която се носеше от стената. В очите им имаше зловещ блясък. Устите им се отвориха и показаха потъмнелите им зъби...
    Красимир се събуди запъхтян. Беше все още нощ, а лунната светлина идваше откъм отворения прозорец. Нямаше никой в стаята, но лошата воня се усещаше осезаемо.
    Стана, обу се и излезе навън. Задиша дълбоко чист въздух. Месечината осветяваше цялата околност, а вятърът леко поклащаше дръвчетата. Отиде отзад и огледа - между задната стена на къщата и оградата имаше само няколко струпани камъни и септична яма. Повдигна черния метален капак на ямата - беше чистена скоро и отвътре не идваше никаква миризма. Но той я усети точно до стената - същата воня на разложено, само че далеч по-слаба.
    Върна се в къщата, светна всички лампи, седна на леглото и се замисли.
    Защо сънуваше тези кошмари? Дали те са продиктувани от впечатлението за лошата енергия на къщата? Може и онзи недобросъвестен съсед  да има пръст в тях, заявявайки че починалият собственик е бил много лош човек и се е занимавал с "щуротлъци". Или пък... в къщата витае някакво зло, като в романите на ужасите. Още по-странно бе, че и при двата кошмара сънуваше как лежи в собственото си легло. Съновиденията бяха истински, ясни, запомнящи се.
    Имаше ли духове в къщата? Ако да, тогава как Йорданка Владова е живяла в нея? Възможно ли е точно затова тя да търси квартиранти. Наемът бе твърде нисък - дали просто не искаше да се отърве от жилището?
    Тези дни щяха да се видят, защото тя имаше да взема още една торба с багаж. Бяха се разбрали да се срещнат след два дена пред НДК. Тогава Краси би могъл да поговори с нея.

    Въпреки неприятните емоции в последните дни, романът вървеше скоростно. Когато сядаше да пише, забравяше изцяло за обстановката в къщата. Неприятната миризма и лошата атмосфера като че ли се скриваха някъде и просто го оставаха да се "слее" с действието на творбата си.
    Все по-рядко се обаждаше на близките или приятелите, излизаше само да си купи храна от близкия супермаркет. Дори на организирани събития не ходеше под претекст, че е затрупан с работа.

    ...следва продължение...