Разказ на Оши и Пили

Здравейте отново, ние сме Оши и Пили.

Както със сигурно си спомняте, потресени от ненавременната смърт на незабравимия (и незапомнен от никого) Дони, ние решихме да ви разкажем всичките му приключения. Ще започнем с това, което най-силно вълнува младите души – първата и най-велика любов на Дони.

Беше летен ден и единственият човек в горещия автобус, освен мургавия шофьор, беше нашият невзрачен, прегърбен и вечно свъсил вежди Дони. Той беше тръгнал към църквата, за да попита попа какво ще е времето в ада тези дни, тъй като на въпроса му: „Мамо, кога ще ме обикнеш”, възрастната жена беше отговорила:  „Когато адът замръзне или когато си хванеш гадже”. И тъй като едното беше физически невъзможно, на Дони му остана да се надява само да види дявола на пазар за зимни дрехи.

Тук искам да вметна, че ние с Пили бяхме предложили на Дони да пуснем по някоя молитва от негово име, тъй като дори Бог не може да устои на неземния ни чар и винаги получаваме това, което искаме. Лесно можеше да се уреди и някоя снежна буря в пъкъла, но Дони, верен на вроденото си чувство за самостоятелност, ни отказа и по тази причина в този ден се потеше в скърцащата машина, по-стара от самия него.

И краката му миришеха.

Повечето хора бяха проявили благоразумие и си бяха останали у дома и тъй като автобусът за църквата рядко беше пълен, Дони беше единствен пътник, а шофьорът дори не спираше на спирките, тъй като виждаше, че няма нужда. По тази причина Дони силно се изненада, когато машината рязко спря близо до старата банка. Младежът отлепи чело от мръсното стъкло, оставяйки мазно петно от потта и косата си, и погледна да види кой е решил да се качи. И тогава я видя за пръв път.

Момичето със синята коса!

Дони, силно влюбчив по характер, веднага беше запленен от красотата на момичето.

„Може би” – помисли си той с надежда – „тя ще седне до мен.”

Шансът беше доста голям, макар и автобусът да беше съвсем празен.

„Ами да, хората не обичат да седят сами. И тъй като аз съм единственият пътник, е напълно възможно тя да седне до мен!”

Дони усети как започва да се вълнува все повече и замалко да получи удар, когато момичето тръгна между седалките към него. Красивата синекоса девойка вдигна очи и погледна към Дони, който в знак на обожание отмести поглед. За най-голям некъсмет автобусът тъкмо беше тръгнал и в един от прозорците на старата банка Дони съзря нещо отвратително, противно и отблъскващо, което го изпълни с такъв ужас, че за момент му се доповръща – той видя собственото си отражение.

„Аз съм отвратителен” – отбеляза Дони фактът, който признаваше по няколко пъти на ден и който останалите хора, с подигравките и ритниците си, не му позволяваха да забрави.

„Но какво от това” – каза си той – „може би тя е различна от всички други лицемерни, суетни и зрящи хора, които ме наричат изрод. Може би тя ще види какво се крие зад грозната ми външност и ще познае страхотния ми характер. Може би днес е началото на една велика любовна история.”

В този момент една прекрасна мисъл блесна в ума на Дони:

„Може би това момиче ще ми помогне да спечеля любовта на майка си!”

И изведнъж, ясно като че се случваше пред него, Дони видя как представя момичето със синята коса на майка си. Майка му щеше да се трогне и щеше да му засвидетелства обичта си, след което щеше да пробере мръсната постелка от пред входната врата и да позволи на Дони да спи в къщата, гушнал любимата си.

Разбира се, Дони не се съмняваше, един ден щеше да се наложи да напусне дома на майка си и да заживее отделно със съпругата си, която вече щеше да е бременна с детето му. Майка му, преоткрила любовта към рожбата си, щеше да му се моли да остане, но Дони щеше да си тръгне. Майка му нямаше да понесе това и след няколко дни щеше да умре, а Дони щеше да се върне в апартамента ù заедно със съпругата си.

Скандалът между двамата, предизвикан от смъртта на възрастната жена, щеше бързо да затихне, когато на бял свят се появеше Александра – първото детенце на Дони. Тя щеше да е точно копие на майка си от синята коса до добре заоблените гърди. Двамата щяха да обичат това дете и макар никога да не биха го признали, Александра щеше да е любимото им от петте деца – по-любима от Стефан, Клара, Боян и Наталия.

Тя щеше да носи най-голяма радост на семейството с добрите си оценки и многобройните таланти. Не като Стефан, Клара и Наталия, които щяха да се окажат доста непохватни, макар и добродушни.

Добродушен щеше да е и Боян, но щеше да има проблем с алкохола и щеше да загине в автомобилна катастрофа, заедно с майка си. Смъртта на момичето със синята коса щеше да се отрази много зле на Дони, който за две години щеше да се затвори в една хижа на върха на една планина на самотен остров. Хижата щеше да си я е бил построил самият Дони.

Всички щяха да го мислят за мъртъв, но тогава той щеше да се завърне, подарявайки на света роман за своя живот, който щеше да надмине по продажби дори „Хари Потър” и Дони щеше да стане един самотен, тъжен и ексцентричен милиардер. От скука щеше да започне да се преоблича като прилеп и да се бори срещу пътните инциденти. Заради тази си дейност щеше да бъде обявен за човек на годината.

Но дори победил пътнотранспортните произшествия, Дони щеше да си остане вечно самотен. В сърцето му нямаше да се намери място за друга, освен за момичето със синята коса. В крайна сметка той щеше да се самоубие, оставяйки като предсмъртно писмо само една снимка на момичето с надпис: „Обичам те”, размазан заради сълзите му.

Така щеше да завърши животът на Дони, закрилникът на пътищата, най-великият автор на света, най-достойният човек живял някога. На гроба му щеше да бъде издигнат паметник и мнозина нямаше да вярват в смъртта му.

Всички тези мисли и много други минаха през главата на Дони, докато наблюдаваше момичето, което със залитане прекосяваше клатушкащия се автобус и вървеше към него.

Още три седалки, две, една. Ето я, застанала до него и готова да седне!

Но за негова, а предполагам и за ваша изненада, момичето не седна до него, а се настани на най-задната седалка на автобуса. Изведнъж всички мечти на Дони и всичките му надежди рухнаха – паметникът, „Мемоарите на Донатело”, прекрасното семейство и възможността отново да бъде наречен от майка си „син”.

Дони тъжно сведе глава и въздъхна.

„Ще има и други момичета” – помисли си той, но нямаше. Така завърши най-голямата и най-дълготрайна любов в живота на Дони.

Толкова от нас за днес. В живота на Дони има още много интересни истории, макар и никоя от тях да не е толкова щастлива, колкото тази, и ние ще ви ги разкажем и тях, когато му дойде времето.