Дозирано

Исусе мой, Ти, Който каза: ,,Истина, истина ви казвам, искайте, и ще ви се даде; търсете, и ще намерите; хлопайте, и ще ви се отвори!”, ето аз хлопам, аз търся, аз искам благодатта.

Често не я приемам, когато я приемам се смея почти хистерично, докато накрая съм готов да призная зависимостта си. Искам да призная, но дори не знам от къде да започна. Прожекционен апарат превърта лентата отново и отново. И всичко е наред, докато не изпитам нужда за още една доза, а тя никога не ми стига. Започнах с малки дози и изкривената представа, че всичко е под контрол. И беше. Превъртах различни филми, радвах се на полетите, после се превърна в рутина докато лека по лека се превърна в болезнената нужда, която изпитвам и в момента. Всеки ден се събуждам с мисълта, че има време да оправя нещата. Подобно на болест, необходимостта от нова доза се разпространява по тялото ми. Всяко изпомпване на кръв от сърцето ми я разлива по артериите, избирателно пропуска мозъка ми и се връща, там от където е тръгнала. Но не е същата, по- силна е. Жажда, ревност, алчност... Слабостта ми от  преди малко сега е глад. 

- Къде си по дяволите? Трябва ми още! - през зъби изсъсках.

- Момчето ми, нали знаеш че днес цената е по-голяма? - ехиден глас прозвуча в телефонната слушалка. 

- Върви по дяволите, не ми трябваш вече! - изстрелях мълниеносно и затворих.

Гнева и обидата пулсират в гърдите ми. А жаждата, тя е по- силна от всякога. В мен да надига порив да блъскам и да крещя до безсилие. И това до безкрай. Тогава осъзнах, че имам проблем. Инстинктите ми казваха да бягам, докато съзнанието ми се съпротивляваше. Като нощна пеперуда кръжа около този пламък и мазохистичното ми съзнание иска още. Парчето стъкло остава в ръката ми. Успях само да извикам Бърза помощ...

 Чувам само звука на сирената и гласовете около мен. Нямам сили дори да отворя очи. 

- Пулсът и дишането са забавени. Разширени зеници, не реагират на светлина. Пациентът е слабо контактен, говори тихо и вяло, реакциите са забавени.

 Събуждам се в болничната стая и едва усещам тялото си. Толкова съм изтощен, че трудно държа очите си отворени. Изпитвам само жаждата. Дори сега, тя продължава да трови съзнанието ми. Всяко изпомпване на кръв от сърцето ми я разлива по артериите , избирателно пропуска мозъка ми и се връща, там от където е тръгнала. Прожекционния апарат превърта лентата отново и отново. 

 Исусе мой, Ти, Който каза: ,,Истина, истина ви казвам, искайте, и ще ви се даде; търсете, и ще намерите; хлопайте, и ще ви се отвори!”, ето аз хлопам, аз търся, аз искам благодатта.