- Къде си по дяволите? Трябва ми още! - през зъби изсъсках.

- Момчето ми, нали знаеш че днес цената е по-голяма? - ехиден глас прозвуча в телефонната слушалка. 

- Върви по дяволите, не ми трябваш вече! - изстрелях мълниеносно и затворих.

Гнева и обидата пулсират в гърдите ми. А жаждата, тя е по- силна от всякога. В мен да надига порив да блъскам и да крещя до безсилие. И това до безкрай. Тогава осъзнах, че имам проблем. Инстинктите ми казваха да бягам, докато съзнанието ми се съпротивляваше. Като нощна пеперуда кръжа около този пламък и мазохистичното ми съзнание иска още. Парчето стъкло остава в ръката ми. Успях само да извикам Бърза помощ...

 Чувам само звука на сирената и гласовете около мен. Нямам сили дори да отворя очи. 

- Пулсът и дишането са забавени. Разширени зеници, не реагират на светлина. Пациентът е слабо контактен, говори тихо и вяло, реакциите са забавени.

 Събуждам се в болничната стая и едва усещам тялото си. Толкова съм изтощен, че трудно държа очите си отворени. Изпитвам само жаждата. Дори сега, тя продължава да трови съзнанието ми. Всяко изпомпване на кръв от сърцето ми я разлива по артериите , избирателно пропуска мозъка ми и се връща, там от където е тръгнала. Прожекционния апарат превърта лентата отново и отново. 

 Исусе мой, Ти, Който каза: ,,Истина, истина ви казвам, искайте, и ще ви се даде; търсете, и ще намерите; хлопайте, и ще ви се отвори!”, ето аз хлопам, аз търся, аз искам благодатта.