Прибирайки се в хотела, продължих разговора с новия си познайник и Богородица престана да ми пришепва историята на Драган Охридски. Може би тя очакваше отново да изпадна в духовно уединение, за да ми разкаже по-нататък за живота и делата на този българин. Междувременно спътникът ми, който учтиво ме беше почерпил със сладолед, сподели, че се казва Борис и е учител по история в една софийска гимназия.
-Името ми е Яна и доскоро работех като реставратор в Стария Пловдив – побързах да се представя и аз.
-Радвам се, че се запознахме и се надявам да се съгласите да се разходим довечера заедно из Хавана.
Истината е, че моят събеседник от пръв поглед ми стана симпатичен и затова без колебание приех примамливото му предложение. Разделихме се в хотела и аз се прибрах в стаята си - да си отдъхна след първите впечатления от столицата на Куба и с предчувствие, че чудото ще продължи.
За моя радост, когато блажено се отпуснах в мекия фотьойл пред чаша с ароматно кафе, отново се почувствах особено. Мислите ми упорито ме отвеждаха в старата църква и очите ми срещаха тези – на Мадоната.
-Ще ти разказвам за Драган Охридски, когото закрилях. Бог иска да научиш за делата му, затова те моля търпеливо да ме изслушаш!
-Майко, благодаря, че ми доверяваш ценни истини – рекох смирено и се съсредоточих, за да не изпусна и една дума.
-В онези далечни лета животът на друмниците не беше лек. Лука Джорджич, макар и опитен алъш – веришчия, бе поел на гърба си преголям товар – две дечица, които трябваше да опази от османлиите и затова бе нужно да заобикаля робските тържища, да ги крие от издайници, но и да намира с какво да ги храни и да прави, да струва, но здрави да ги закрепи по време на дългия път. Драган често изваждаше от торбичката си иконата, на която бе ликът ми и дълго се молеше. Когато започваха да изнемогват, Петър и Лука също скръстваха ръцете си пред мене, таейки крехка надежда, че и този път ще съумея да им помогна.
-Добър човек е бил Лука Джорджич. Мисля си, защо ли се е решил да пази двете хилави българчета? – прекъснах гласа на Богородица с неуместния си въпрос. Какво да се прави – бях си една съвременна, практична и във всичко съмняваща се жена!
- Още тогава дубровничани най-високо ценяха свободата и скоро щяха да отменят търговията с роби по техните земи. Но има и друго – те особено уважаваха българите, защото не можеха да забравят това, което цар Иван Асен Втори бе сторил за тях – бе им дал привилегията да търгуват най-изгодно в българските поселища. Но и вещи дипломати си бяха жителите на Рагуза, та все успяваха да си издействат по-сигурно придвижване дори и по-късно, когато османците завоюваха земята на Асеневци. Уж турците добре се отнасяха към дубровнишките търговци, но и се страхуваха да не отведат покрай своето и аджемиоглани, затова нарочно все гледаха да се разприказват с малките придружители на Лука. Търговецът беше научил децата да казват някоя и друга дума на неговия език и да му викат татко – така успяваше да заблуди повечето агаряни. Но все трепереше, когато на пътя му се изпречеха османлии и гледаше да ги избягва. Така, след много неспокойни дни и нощи, най-сетне съзряхме кулите на Рагуза, а скоро и мощните отбранителни стени, с бойници по тях, които сякаш застрашително ни наблюдаваха. Като наближихме, пред нас се изпречиха и дълбоките ровове, които обграждаха крепостните заграждения.
Бях се съсредоточила и внимавах да не изпусна и една дума от разказа на Мадоната, когато на вратата се почука. Тогава очите на Богородица постепенно избледняха и аз престанах да ги забелязвам, сякаш никога не ми се бяха явявали. Бавно се изправих и с нежелание отворих. На прага се усмихваше Борис:
-Е, хайде да се поразходим из Хавана!
Скоро поехме по улица „Посео дел Прадо”, която водеше до централния градски парк. Заобикаляха ни изискани сгради, които впечатляваха със старинния си стил. Навлязохме в парка и осезателно почувствахме как се отморяваме, заобиколени от великолепни палми и колоритни алеи, изпъстрени с редки растения. Хората покрай нас се смееха, пееха и дори танцуваха, без да се смущават, направо навън и неусетно ни въвлякоха в горещи салса ритми. Достигнахме крайбрежната алея. Поседнахме на една скамейка, сякаш направо върху лунната пътека. Тогава отново усетих, че става чудо. Борис сложи пръст на устните си, явно и той предчувстваше, че разказът на Богородица ще продължи и то точно сега:
-Оставих те да тръпнеш за Драган, Петър и Лука, но не се безпокой, защото вече бяхме пред самите отбранителни стени на Дубровник. Пазачите навреме ни съзряха и разпознаха търговеца. Те скоро прехвърлиха подвижен мост през едно по-тясно място – така ние преминахме рова и през страничната порта навлязохме в града. Лука ни разказа, че две поселища съставили Дубровник – Лаус, който се намирал на малък остров по южното далматинско крайбрежие и бил подслонил италиански бежанци от Епидаурум, сега известен като Цавтат и Дъбрава – славянско гнездо в подножието на горист хълм. Преди години работливите рагузци засипали ивицата плитчини между двете части на града. Лука ни показа огромната катедрала на епископите на Епидавър, а също и Францисканския и Доминиканския манастири и много църкви.
-Невероятно – всичко това го е имало в Дубровник, с латинско наименование Рагуза, още през петнадесетото столетие! – удивих се аз, прекъсвайки доверителния разказ на Мадоната. Борис уплашено ме сбута и ми рече да мълча, защото историята, с която ни запознаваше Дева Мария му беше повече от интересна.
-О, Дубровник беше населен с будни люде, които с разум и труд бяха успели още тогава да съградят водопровод, канали, складове за жито в местността Рупи...
-Ех, че трудолюбиви хора! – на свой ред възкликна Борис, вече успокоен, че така не се прекъсва чудото, а Богородица наистина продължи своя разказ:
-Чували ли сте за Дубровнишката таласокрация – аристокрация, обединена в два градски съвета, поддържаща строга социална система, но отменила търговията с роби още в началото на петнадесети век. Това бяха люде, които най-високо ценяха свободата и затова правеха всичко възможно, за да не зависят нито от Венеция, нито от османците и успяваха.
Последните слова на Мадоната бяха прекъснати от звуците на латино музика. Едва сега забелязахме, че близо до нас има увеселително заведение. Когато аз и Борис отново се опитахме да се съсредоточим, вече не се получи – сякаш нямаше и следа от чудото.
Незавършено произведение – ще следва продължение някой ден. :) Героят ми - Драган Охридски, го чакат още много път и приключения. След Дубровник, той ще мине през Венеция, а сетне ще стигне до Испания, където ще се задържи за по-дълго, дордето да заплува през океаните. Ще следвам пътя, който му е начертал Иван Димитров в статията, която е публикувал в сп. "Славяни" през 1982 г.
© Росица Танчева Todos los derechos reservados