6. Проверката

         Двамата пристъпваха към дървото хванати за ръце в полуздрача на предутринта. Трепереха – Дафне от възбуда, Георг – от страх, страх от непонятното. Приближиха се до лъскавото му стебло, а то – дървото – със самотното си келтско дихание, ги канеше да им разкаже всичко. Всичко за там и назад, всичко за утре и после, което е само едно гротескно повторение на вчера. Драконовите крила изсъскаха разпаряйки въздуха. Издигнаха в устрем тялото, плочите блестяха, а спомените бързо прелитаха като призраци – плашещи бели призраци. Дафне прикри устата си с ръка.

         Докато вървяха през парка нервно зарови в чантата си за кутията с цигари – пукота на стъпките им и мълчанието на Георг я изнервиха. Хрущящите камъчета под обувките издаваха звук, който й припомни за развяващите се детски плитки в устрема на педалите. Все по-бързо и по-бързо. Гумите на колелото отхвърляха камъчетата със същия пукот и песъчинките хрущяха, и сухите листа шумоляха... Къде е песента, къде са птиците, къде е лятото, ще се сбъднат ли мечтите, кога сме ние, защо съм аз? Има ли очарование в това да търсиш себе си? Да, ако си дете. Дете! Дафне си спомни и се почувства като дете, когато застанаха пред дървото. Толкова малка и беззащитна, крехка и безпристрастна. Всичко това я накара да почувства очаквания страх. Дафне най-после се уплаши. Уплаши се от това нахлуване на спомени в личното й пространство. Как смееха да я връщат назад! Толкова боли! Като язва в стомаха. Когато живите спомени се вплетоха в ципите на драконовите крила, тя повърна. В очите й бликнаха сълзи от напрежение. Падна на колене, а после в спазми се затътри назад, повдигна се с усилие и побягна. Георг я проследи с поглед като зашеметен. Не можеше да реагира. Той не обичаше да се бори. Харесваше тласъците на течението. Харесваха му омайните искри в драконовите крила. Дафне или драконът? Георг избра съдбата си.

Следва продължение...