Но кажа ли му на сина, той едно си знае: „Какво ще правиш ти в село сам-самичък?“. Как да му кажеш, че у дома в село, аз съм на Света в средата. Черешки в градината… Тикви, лучец, туй-онуй. Едно бълбука, друго шумоли, трето поблява…

                                                           Николай Хайтов, „Дърво без корен“

  Леля Русана сгъна белия космат китеник на четири, сложи го в един найлонов плик и започна да го овързва с канап от всички страни.

  – Я, Златинче, подай ми оня големия кашон, дето го взех от леля ти Койна вчера, че в друг няма да се побере! Ще кажа на чичо ти Страхил да го занесе на пощата следобяд, да не пращаме всичко по автобуса, че за хората място няма да остане! – засуети се тя.

  Златинка придърпа кашона и помогна на леля си да напъха китеника вътре, а после я наблюдаваше как облепва огромния колет с тиксо и пише усърдно отгоре.

  – Те, в пощата, пак ще го разлепят, ама нейсе! – каза запъхтяна лелята и седна на миндера да си почине. – Готово! Сега вече имаш един за чеиз. Другия ще го направя до лятото, ама него ще го боядисам. Тоя нека остане бял! Много цапат, като се намокрят, пущините, всичката боя в магазина – паратика! Дотогава ще намеря нещо, дето не пуска, а ти ще си избереш цвета.

  – Ама лельо, за какво са ми китеници? И без това не се побират в пералнята. Като станат за пране, ще ги мъкнем дотук ли? Най-близката обществена пералня в града е  в друг квартал, а и колата на татко няма да ги побере. Ти переш твоите с маркуча на двора, ама ние живеем в апартамент!  

  – Тъй я! Майка ти не можа да си намери някое добро момче от Клисура, както аз – чичо ти Страхил, ами отиде чак в Слънчевград, в тоя пуст апартамент да живее! Нито животинка да завъдиш за мляко и месо, нито кокошки, да ти снасят яйчица, нито стан къде да разположиш, нито печка на дърва, нито нищо! Една седмица да остана при вас и сърцето ми се стяга, простор иска!

  – Аз пък не искам китеници! И вкъщи ми харесва – намръщи се Златинка.

  – Хайде, хайде, не се  сърди, де! Аз само така си приказвам. И аз не мога без телевизора.

  – Не можеш, вярно! И приказките започна вече да ги префасонираш. Всеки път ги променяш. Много сериали гледаш! Обаче аз твоите герои си ги представям като в анимационно филмче. Рисувани.

  – Може и рисувани, защо не? Много приказки съм ти разказвала и пак ще ти разказвам. Винаги ще се намери място и за още една. Като дойдеш за другата ваканция, такива ще ти измисля, че ум да ти зайде – засмя се лелята и погали момичето по златокосата главица.

  – Няма да мога, лельо! – натъжи се Златинка. – Другата ваканция ще си остана вкъщи да уча за матурите. А после ще кандидатствам в Езиковата. И част от лятото ще ми отиде.

  – Е, па аз съм тука, никъде няма да ходя! Когато дойдеш, ще има приказки. Стига да не ти омръзнат!

  – А, как ще ми омръзнат! Няма! Даже и сега искам. Една последна, преди да тръгна. Моля тее!

  – Е, добре! Имаме още два часа до автобуса. Ей я де автогарата, за пет минути с колата и ще сме там. Коя искаш?

  – За Синия дракон и Свети архангел Михаил!

  – Добре, нека е за Синия дракон.

  Синият дракон от незапомнени времена живее на дъното на Рибното езеро. Има там невиждан дворец за чудо и приказ – със стени от планински кристал и кули от скъпоценни камъни, с резбовани каменни врати и прозорци, украсени с перли и диаманти, а той лежи в средата на двореца върху купчина златни монети и други скъпи предмети и от време на време ги брои. И ако поне един от тях липсва, започва ужасно да се гневи. От ноздрите му излиза пара и езерото започва да кипи, а рибата наоколо се сварява и изплува на повърхността, готова за ядене. Бродят по брега гладни вълци и чакали и преструванките лисици от Зли рид, в очакване сварената риба да се появи, но драконът е свидлив и не я дава, ами пърли с огнения си дъх кожусите на тези хитреци и те бягат надалече от езерото навътре в горите, а гърбовете им горят и изпускат черен дим. Ако не могат да се загасят, се втурват към Бели рид и който успее да стигне снега, търкулва се в него, че драконовият огън е лош и оставя незаздравяващи рани. Даже самата царица Гордяна веднъж пострадала от огъня му, като си потопила ръката в езерото, за да си вземе изпуснатата огърлица.

  Но не само огънят е подвластен на дракона, ами и другите стихии – дъждът, вятърът и облаците. Казват, че веднъж, преди много години, самият дракон паднал от небето над Юмрук скала по време на свирепа буря, с проливен дъжд и гръмотевици. Изпълзял по острите скали, по които никой друг не може да се спусне, а той успял, защото коремът му бил покрит със синкава броня, също както и гърбът, а по средата  имал допълнителна – пета лапа, с остри нокти, с които се захващал като с куки по камъните. Имал и брада по лицето, рунтава опашка и покрити с люспи крака. Зъбите му били като бивни на слон, а от огромните му ноздри излизали лютиви пламъци и пара.

  Слязъл той по скалите и накъде, мислиш, се  запътил?  Право към Незнайната котловина.

  – Където живее Торбалан? В Изгорялата гора?

  – Тогава още не била изгоряла. Драконът я подпалил с дъха си. Казват, че търсил някого.

  – Момчето пеперуда!

  – Момчето пеперуда. То живеело в едно от дърветата, но драконът не знаел в кое точно и почнал да ги гори наред. Но момчето пеперуда имало магични сили и направило така, че драконът да не може да види дървото и огънят му да го заобикаля. Изгорил звярът всички дървета в котловината – със сладките зрели круши, чийто сок е като божествен нектар,  с тръпчивите ябълки, дето ободряват духа и те карат да танцуваш неудържимо, с тъмните като очи на клисурска девойка диви череши и вишни, които растат бързо като гъби след дъжд и живеят сто години. Унищожил всичко, но момчето не намерил.

  – Тогава Торбалан измамил момчето.

  – Точно така. Набрал букет разноцветни перуники, сложил го на една желязна лопата и го запалил. Момчето пеперуда усетило миризмата на горящата перуника, а тя за него е неустоима. Не издържало то и се показало от дървото. Торбалан го хванал и извикал дракона.

  – Чела съм в Интернет, че пеперудите край Амазонка пиели сълзи на костенурки, за да си набавят минерални соли. Сигурно на Европейското по футбол онази пеперуда кацна на окото на Роналдо, защото той беше разстроен и плачеше, нали, лельо?

  – За това ще питаш чичо си Страхил, той разбира от футбол.

  – И какво станало после?

  – Драконът искал да отнесе момчето към Отровното езеро и да го удави, дори полетял с него над Зли връх, но тогава от небето се появил Свети архангел Михаил, в целия си блясък, със стоманена ризница, в непробиваем шлем и с огромни, свистящи като вихър криле, и се сбил с дракона.

  – Но без малко да бъде победен, защото си загубил меча.

  – Точно така. В най-критичния момент от битката се появил Вернуш Ковачът и хвърлил на архангела двуострия назъбен меч, който собственоръчно изработил в ковачницата на бог Перкун. Архангелът подхванал меча и го забил под лявата плешка на дракона, между ребрата, и драконът изпуснал плячката си.

   – А Перкун къде бил?

   – Перкун го нямало вече в Омагьосаната планина, а магьосникът Разнобрад бил дълбоко в недрата на планината, при джуджетата, и не успял да дойде навреме.

   – Добре, че се е появил архангелът!

   – Светлината го привлякла, за да спаси момчето. После драконът, с меч, забит в плешката, се устремил над Юмрук скала и изчезнал в отвора посред небето. След него си отишъл и архангелът.

  – А благодарните жители на Омагьосаната планина построили църква в скалите над „Глухите камъни“. И какво станало с момчето?

  – Торбалан го завлякъл към Незнайната долина и го затворил в хралупата на дървото, което оцеляло. Момчето било малко и въпреки силите си, не могло да се съпротивлява. Оттогава си живее там и никой не знае къде точно е дървото, защото е невидимо. Времето вътре тече много бавно и то си е още четири-петгодишно, въпреки че оттогава са минали столетия. Ако сега минеш през котловината, ще видиш само пущинак, който израснал на мястото на изгорените дървета. Но онези, с плодовете с вълшебен вкус, никой повече не могъл да възстанови. Сега там има само щубраци и диворасляци. Няма плодни дървета. Хайде, дъще, стига толкова! Трябва да се приготвиш за път, кое време стана? Пак като дойдеш, ще ти разкажа още приказки.

  – За магьосника Разнобрад и как укротил лошата река, дето тече под къщата ни ли?

  – И за него, дъще, а сега да тръгваме, че чичо ти започна да се изнервя. Я чуй, все бибитка с клаксона. Имаме багаж за товарене, хайде!

  Златинка седна на мястото до шофьора и се загледа в къщята на Клисура, които прелитаха край прозореца – с дебели снежни шапки и пушещи комини.

  „Като си взема изпитите, ще дойда пак! Още преди да почне новата учебна година. Няма да ходя в Италия, въпреки че мама ми обеща, ако ме приемат в Езиковата, да отидем до Рим на екскурзия. За Италия има време, като науча италиански. Рим си е Рим и въпреки че казват, че всички пътища водят натам, аз ще мина през Клисура, за по-кратко“, засмя се тя на мисълта си и срещна учудения поглед на чичо си.

  – Ти май се радваш, че си тръгваш, а? Толкова ли ти досадихме?

  – А, не, мисля си нещо! Чичо, колко километра е от Клисура до Рим?

https://www.youtube.com/watch?v=ysRtpmkDtws