Влизам в квартирата. Гледката е зашеметяваща. Възвисена на 31 – ия етаж, светът изглежда в краката ми. Светлините ме съблазняват да мечтая за прекрасен живот. Интуитивно знам, че има уловки. Възхитата се преплита със съмнения. Не вярвам във величието на небостъргачите, които ме гледат с хиляди блещукащи очи, криещи тайни и неподозирани коридори. Гледката ме кара да се замисля. За живота – не за моя, изобщо, за живота по света. За човешката природа. За човека зад сградата. За човека на цената на сграда. Небостъргач като монумент на човешкия живот. Тук хората се превръщат в небостъргачи. Чувам напевът от минарето и той ми напомня, че има сила, която властва еднакво и в пустинята, и в мегаполиса, и в стария, и в новия век, и занапред. Сменям посоката – не, светът не е в кратата ми, по – близо съм до небето, а то остава непостижима висота.

            Идва време и да напускам квартирата. Наех пространството за временното усещане да съм на върха на света. На зазоряване стягам куфарите, оставям ключовете, гася осветлението. Оставям на друг да ползва усещането за величие чрез възкачване на 31 – ия етаж.