Душата му тежеше цял атом. Когато я вземeх, за да почине гърбът му от натоварването, се превививах на две, но винаги гледах да замажа положението. " Паднаха ми очилата! " или "Днес ми се ще да съм ниска!", или " Искам да видя зеленото на тревата отблизo! " Никога не му казах колко болезнено интензивна е същината му.
Обичаше да носи сиво, за да има равновесие между ярките цветове в главата му и дрехите. Никога не съм срещала човек, който мълчи по-шумно. В празните пространства на думите си събираше по няколко галактики наведнъж.
Сега вървя изправена, с гордо вдигната глава. Но гръбнакът ми вече е изкривен под формата на онзи атом. И липсата на неговата тежест върху плещите ми тежи повече от всичко друго.
© Яв Енчева Todos los derechos reservados