Когато пишех най-силните си стихове, перото го държеше болката – чистачката с метла от рими.

Когато и ти затвори вратата на дома ми за последен път, хванах сметалото и отмятах мъниста в ляво и дясно, претеглях плюсове и минуси, отново търсех равносметки.

Търкулваха се годините, снимката ми стоеше в безброй портмонета, там – до разменните монети. И също като тях биваше заместена от друга.

А всички монети тежаха еднакво, изглеждаха еднакво, само някои бяха по-зацапани от други.

Всеки път чистех поредната монета с рими.

Всеки път, когато си плащах в края, посвещавах стих.

Сякаш така се чувствах завършена. Свършена.

Думите са най-силното ми оръжие. Ще ги подбера, ще взема игла и конец, сякаш шия гоблен... бод след бод… за тебе ще нарисувам безброй картини.

Но докато ти държеше ръката ми, никога не довършвах гоблените си.

Все не ми стигаха конците. А като буца в гърлото ме чакаше циганката  (която крадеше от църквата) да я избродирам.

Хващах тогава перото, за да ти наредя рими, да ги завия в розов папирус и да те поканя да споделим щастието си. Листът винаги оставаше бял. Мастилото пресъхваше, когато ме държеше в обятията си, целуваше ме по челото като дете и повтаряше неуморно, че съм единствена. Розовата сатенена панделка се плъзваше по масата и падаше небрежно върху мръсния под.

А ден подир ден плащах по монетка, докато портмонето ми отново не останеше празно.

Римите се въртяха като ураган в главата ми нощем.

Ставах и довършвах гоблена, слагах го в рамка на стената - там, при другите. И на стиха написвах заглавие, и край.

Сгъвах прилежно листчето на четири и го слагах в празното портмоне.

Там, на мястото на липсващата снимка.