Погребваха сина на прокурор Филипова. Младеж на двадесет и седем години, бъдещ юрист, млад и жизнен, в зората на силите и бъдещето си. По неизвестни за обществеността и медиите причини беше посегнал на живота си.

Жадни за сензации вестниците се опитваха да се докопат до някаква информация, но и родители, и следствени власти пазеха дълбоко мълчание. Както често се случва при внезапна смърт на роднини на известни хора, мълвата разпространяваше слухове за вероятна външна намеса, чрез която някой се опитва да  упражни натиск върху родителите. Спрягаха се неприключени дела срещу босове на подземния свят, корупционни схеми по сделки с недвижими имоти, но нищо като официално потвърдено становище.

             На погребалния ритуал присъстваха много хора. Състуденти, приятели, роднини на семейството, представители на политическия елит.

Бащата - известен столичен нотариус изглеждаше видимо смачкан от събитието и едва се държеше на краката си от скръб. Прокурор Филипова – напротив, изпъната като струна, гледаше с изненадан  поглед към тъмночервения ковчег, сякаш събитията не касаеха нея. Тъмните кръгове под очите ù обаче намекваха за безсънни нощи и въпроси, от които болката расте и не утихва...

             Разбирам я тази болка. Разкъсва те отвътре, изгаря те, разяжда те чак до атомите на костите. А нощем вие като ранена вълчица и не ти дава да заспиш, а ако случайно ти го позволи нахлува в сънищата и смесва случило и неслучило се в най-отвратителния кошмар...

Опелото свършва... Близки и далечни хвърлят шепичка пръст, поднасят съболезнования и се отдалечават.

Аз също се оттеглих . Не посмях да се приближа и да изкажа съчувствие към болката на близките. Плаши ме погледа на тази жена. Прилича ми на лъвица, на която са отнели малкото. Оглежда се и търси виновника за да го захапе... Но я разбирам, ах, как я разбирам. Болката сродява и най-несъвместими по ранг, богатство и политически възгледи хора...

             Тръгвам по алеята към гроба на Владко. Приближавам и присядам на малката пейка срещу паметника от бял мрамор. Влади от снимката ме посреща с неизменната си усмивка и сякаш отново чувам гласчето му: „Айде бе, тате, какво се бавиш? Ще закъснеем за киното!”

Гледам подредените в редица зъбчета и спомените като топки за пинг – понг  услужливо ми подхвърлят парченца от миналото…

             Късно му поникна първото зъбче. Беше на  единадесет месеца и няколко дни. Бяхме започнали вече да се притесняваме с Ели. Иначе беше жизнен, палав, говореше на смешен бебешки език, но всичко му се разбираше. Дядо му първи съзря зъбчето в устата му и възкликна: „ Влади, ти май имаш камъче в устата” И дълго време детето се хвалеше с гордост: „Вади има капъче утата”.

А пък после, когато му падна първото зъбче писа писмо на враната, която събира млечните зъбчета, вместо железен зъб да му даде в замяна колело. Зъбчето трябваше да се хвърли на покрива, заедно с писмото, но Владко искаше да се качим  по стълбите на тавана и от там през капандурата  внимателно да сложим зъбчето (за да не се счупи)

 А на тавана бяхме скрили новото колело, чакахме рождения му ден, ама пуста  врана  как избърза да си поиска злощастното зъбче, та докато решим въпроса без посещение на таванското помещение такива комедийни ситуации си създадохме...         

                  Ех, сине... Усмихваш се, а мен ми рукват сълзите от очите.

И кошмарът отново нахлува в главата ми. Събота - дванайсети юни... Стрелбището до стадиона. Мечето, което спечелих, и което беше прегърнал, облегнат на едно дърво докато чакаше да изкарам колата от паркинга, че да не газиш през локвите. Щяхме да ходим на кино. „Айде бе тате - подвикваше ми с усмивка - ще закъснеем за киното!”

После - черното БМВ, което изскочи от нищото на улицата, възседна тротоара и се заби в дървото, на което се беше облегнал. А само преди секунда чувах гласчето ти, само преди секунда...  Най-жестоката секунда в живота ми... Сине, прости ми, че не те опазих ...

                   Свечерява се... Тръгвам... В трамвая, на седалката пред мен, една жена разгръща вестник. От първа страница се усмихва синът на прокурор Филипова... Има снимки с родителите си, с приятели. Съболезнования, предположения, спомени и съмнения...

Слизам... Бавно тръгвам по тротоара към къщи. Изправям се... Скривам болката вътре в себе си... Ели ме чака. С неизменното си вкаменено лице и потъмнели очи. Трябва да ù помогна да се съвземе... Дай ми сили, Господи... Трябва да се живее някак си...

Мина повече от година, но болката не намалява.(Чуваш ли, прокурор Филипова?)  Не намалява... Седи си в един ъгъл на съзнанието и с всяко дочуто детско гласче, с всяка попаднала под погледа детска играчка, детска книжка или детско предаване по телевизията,  бликва като гейзер от разяждаща киселина... Уж времето лекувало.

           Отключвам... В кухнята свети... Телевизорът работи. Ели спи на дивана прегърнала любимата възглавничка на Владко. По телевизора тече дискусия на познатата тема. Самоубил ли се синът на прокурор Филипова? Оказва се, че младежът напоследък бил нервен, дразнел се от детски филми, книжки, особено телевизионни реклами с мечета. Започнал да посещава психолог, но явно той не е успял да му помогне. Полицията щяла да принуди психоложката да зареже лекарската тайна и да  разкрие споделеното.

           А такаа...  Кълбото ще започне да се разплита... Сега вече всичко ще стане ясно... Може би ще стигнат и до мен.

Кой друг освен мен би искал да му навреди? Но аз не исках смъртта му! Исках само да събудя съвестта му... Исках просто  един ден да дойде у нас с наведена глава и да каже:   „Съжалявам за това, което сторих. Простете ми”

Знам, че това няма да ми върне Владко, но ще ми върне вярата, че човечността може да поникне дори  в главата на убиеца.

Никога няма да се примиря със загубата на детето си. Но определено ме изкара от релси нескопосаното дело, на което оправдаха прокурорския син, който шофирайки в нетрезвен вид лъскавото си БМВ скочи на тротоара и уби сина ми...                         На дванайсети юни -  най-черния ден в календара на живота ми...

                 На въпроса, какво е правил на дванайсети юни, той най-подробно обясни колко много е чел за изпита по Корпоративно право, как се е притеснявал, колко трудно го е взел(с петица). Помня погледа на прокурор Филипова съчетаващ гордостта на майка отгледала син отличник и лекия укор за относителното му несправяне с материята... Помня съчувствените погледи на съдийския състав ...

              И едва накрая сподели мънкайки как не успял да вземе завоя край стадиона. След като малко преди това излязъл от заведението където по традиция се поливали изпитите...

Горкият, толкова много се бил притеснил, а като се притеснявал не помнел какво прави... Гледаше ме докато говореше с наглия си поглед и дори не сведе очи...

Дадоха му една година условно. Майната му на присъдата, то справедливи присъди в България няма, няма и да има, но поне да беше казал едно „Извинете ме”. Това ме вбеси окончателно.

                 Първо бях решил да го убия и да го излежа. (Естествено че щяха да ме осъдят, все пак той не е случаен син) Но аз не съм убиец. Пък и трябваше да се погрижа за Ели...

После измислих това с мечетата... Купих дванадесет. Като дванадесети юни... Съвсем същите като това на Владко. Няколко различни склада за детски играчки, в три различни града прерових за да намеря точно такива мечета. Хората си помислиха, че е за благотворителна кауза.  

После цял месец проучвах маршрутите на ежедневието на прокурорския син.

Сдобих се с ключове от апартамента  и от колата му. Не ме питайте как и чрез кого. Това не бях аз. Това беше болката в образа на баща, който няма какво да губи...

Първото мече му изпратих с куриер в офиса на кантората където стажуваше. Никаква реакция… Дори, като че се зарадва.

              След интервал от пет дни оставих второто в гаража на луксозния му автомобил. Замисли се за кратко преди да го изхвърли в контейнера за смет...  Третото, четвъртото петото и шестото последователно се появиха на стълбищната площадка пред апартамента му, в антрето, в хола и в спалнята  на жилището.

Знаех че входът на кооперацията се охранява с камери, затова влизах в различни часове от денонощието дегизиран в женски дрехи и с различни по цвят перуки...

Мечета го посрещаха в шкафчето му във фитнес залата, в ресторанта където обядваше, в дома на приятелката му, в съдебната зала, дори в кабинета на прокурор Филипова...

              Последното мече оставих в колата му на задната седалка... Преди четири дни...

Чух го как изкрещя... Знаех че ако не ръката на проговорилата съвест, поне страхът го е хванал за гърлото. Но не съм искал да умира... Не съм... Исках само да се извини...

Сега ми остава само да чакам. Ако ме арестуват ще си призная всичко... Аз съм виновен... Само аз... Мечетата между нас нямат никаква вина. Те са жертва на обстоятелствата...