Било е в много древни времена когато е имало други небеса и друга земя.В едно далечно царство, там някъде накрая на света, векувала безкрайна и гъста гора.Толкова високи били в нея дърветата, че върховете им не се виждали. Дванадесет човека едновременно не можели да обхванат дебелите им стволове с ръце.Древни като Адам и Ева били тия дървета. Бодливи храсти и пълзящи растения образували непроходими лабиринти между тях.Студен като змийска кожа мъх покривал навсякъде влажната земя. Слънчев лъч не прониквал в нея. Вечен мрак царувал в тайнствената гора. Много навътре имало голямо и дълбоко езеро с води тъмни като смола. Нито една жива твар не обитавала гората. Птици не виели гнезда в клоните на дърветата. Не се гонели катерички из тях. Даже свирепите хищници я заобикаляли. Царят на всички птици- орелът и той не летял над нея. Водите на езерото също били пусти.

              „Омагьосана” наричали помежду си хората гората, а езерото се знаело като”дяволското”. Бащи разказвали на синовете си, че слушали от бащите си, а те-от бащите на бащите си историята на дяволското езеро.

                Всяка нощ точно в дванадесет часа от водите му изплувал огромен черен замък. Високи и недостъпни били кулите му, дебели и непревземаеми-стените му.Портите, които водели към него били от огън. Наоколо се стелели смрад и зловоние. Зад стените на замъка до първи петли ехтели злокобни писъци,тежки стенания и жални викове за помощ. Но когато настъпващият ден развявал крайчето на светлата си дреха на хоризонта, замъкът отново потъвал във водите на езерото и гората замирала в тишина.

               Така всяка нощ- година след година, век след век...Много смели мъже се опитали да разгадаят тайната на черния замък.Някоиот тях загинали още преди да достигнат до Дяволското езеро. Те се лутали дни наред из непроходимите дебри на Омагьосаната гора, загубвайки представа за време и посока. Без храна и вода, оглушели от тишина и подивели от безнадежност, издъхвали, проклинайки  мига на безумното си решение...

                  Други, които имали повече късмет, успявали да открият езерото.Когато в полунощ черният замък се показвал от водите, те се хвърляли смело в тях, за да достигнат до стените му. Но тогава някаква невидима сила започвала да ги тегли надолу към дъното.Телата им ставали тежки и неподвижни. Остра миризма на сяра се носела наоколо и задушавала гърдите им. Отчаяни, те потъвали в мъртвите води на езерото.

                     Веднъж в една страноприемница в това царство отседнал пътуващ скитник. Никой не знаел от къде идва и накъде отива. Чудни истории и легенди за света знаел странникът и вечер ги разказвал на събралите се около него слушатели.Та той разправял, че тайната на омагьосания замък ще бъде разгадана и проклятието от езерото ще бъде премахнато от мъж умен, със смело сърце и душа кристално чиста и обичаща всички хора...

- Вярно е- казал скитникът- че много са тия, които се считат за достойни и чисти. Но точно в това е тяхната беда. Ако не бяха се надценявали, не биха намерили смъртта си- добавял той с въздишка.- Те не знаят, че злото, дори и мъничко като прашинка, щом влезе в сърцето, прави човекът тежък като самия грях.Но ако сърцето блести от добрина  и любов, от смелост и всеотдайност, може да направи чудо с него. Кожата на такъв човек излъчва сияние, а той става лек като перце. Може да се издига над земята, може и да ходи по вода, без да намокри дори и крайчеца на дрехата си.Само той може да стигне до стените на замъка и да отвори вратите му.

                             Хората слушали и клатели угрижено глави:

 - Къде ще се намери такъв юнак?! Нали всички живеем в свят, в който доброто и злото са като слънцето и сянката. Няма безгрешни хора, както няма и слънце без сянка. Значи проклятието на дяволското езеро ще тегне завинаги над царството ни.

                              Изминали още много години. Скиптърът и короната на царството се предавали на царете от поколение на поколение. Раждали се и умирали хора. Имало войни,  глад, суша, наводнения. Върлували страшни болести. Но животът си течал,следвайки неумолимия ход на времето.

                                Било през царуването на цар Буен.Той бил справедлив цар и народът го обичал. Но през една ранна пролет съседен цар му обявил война. Започнали тежки сражения. Много смели войни загинали на бойното поле. Във всички сражения армията била предвождана от храбрия цар. Той я увличал с личния си пример в атаките и запалвал в гърдите на войните  жаждата за победа. Но в една от най-решителните битки цар Буен бил смъртно ранен от противникова стрела. За секунди той издъхнал върху коня си. С големи усилия пълководците му успели да го върнат в бойния стан, но нищо повече не можело да се направи за любимия владетел. Той бил мъртъв. Но вместо паника, както очаквали враговете, неговата загуба укрепила още по-силно редиците и втвърдила десниците на войните му. В същия ден те разбили неприятеля и го прогонили далеч от границите на царството.

                                      Докато се развивали тия драматични събития,  в двореца  младата  царица  Фиора родила първороден син, наследник на короната. Но когато малкият принц поел първа глътка въздух, вместо да изплаче, той се засмял с ясен и звънлив глас. Бил здраво и силно момченце, русокосо, със сини очи.Кожата му светела. Неговият смях смаял жените, които помагали на родилката. Изкъпали и повили в пелени от атлаз и дантели младенеца и го положили в люлката му. Тогава се случило нещо необикновено. Пред отворения прозорец,  откъм градината влетяли два славея. Те носели в човките си неразтворени розови пъпки. Закръжили около главата на детето и ги пуснали върху възглавницата му. В тоя миг пъпките се разтворили и се превърнали в две прекрасни бели рози.После птичките кацнали от двете страни на люлката и запели с вълшебни гласове. Щом песента им свършила, те отново разперили крилца и полетели през прозореца към градините.

                                       Всички в покоите на царицата онемели от смайване. Само Теа, една веща в билкарството жена, която била любимка на Фиора, промълвила тихо:”Това е знак, който боговете  ни дават, за да разберем, че в света е дошъл необикновен дух . Да бъде вечна славата им!”

                                         Скоро младенецът заспал в люлката си. Заспала и младата майка. Жените на пръсти се оттеглили  и ги оставили да си почиват.

                                        При залез слънце в двореца пристигнали вестоносци.Те носели горчивата вест за гибелта на царя. Покруса изместила радостта от раждането на принца. Всички обичали цар Буен и истински скърбили за загубата му. Дворецът издигнал черни флагове и потънал в траурно мълчание. Единствено царицата спяла сладкия си сън, неподозирайки нищо за сполетялото я нещастие.

                                    На сутринта когато слънцето окъпало в златен дъжд кулите на двореца, знахарката Теа с твърди стъпки се отправила към покоите на царица Фиора. На сребърен поднос тя носела чаша с гореща билкова отвара, приготвена от нея. Била подбрала най-добрите билки даващи сила и укрепващи духа,за да може любимата й царица да понесе вестта за гибелта на царя.  Теа обичала Фиора като дъщеря и единствено тя се наела да я извести за сполетялото я нещастие. Била опитна и мъдра и знаела да си служи с думите и да лекува с тях скърбящи сърца.Тя вдигнала завесите на прозорците в спалнята  и  прекрасният ден  нахлул в стаята.В тоя миг Фиора отворила очи и веднага отправила нежен поглед към люлката до нея. Там,  вдигнал ръчички, свити в юмручета, сладко спял синът й. Бил прекрасен и невинен и обич изпълнила майчиното й сърце.Теа се приближила тихо. Мълчешком й помогнала да се изправи като наместила грижливо възглавниците  зад гърба й. Кимнала мълчешком за поздрав  и подала чашата с билковия чай. Царицата учудено я погледнала и попитала:

- Мила Тео, на какво днес дължа подчертаното ти внимание? Къде са камериерките и бавачката? И защо ти си първата жена, която виждам в покоите си тая сутрин?

- Имам новини за Вас, Ваше Величество. Но Ви моля, първо изпийте този чай!Той е мой специалитет, приготвен от дванадесет ароматни билки.Сварен е на огън, запален от лунен лъч в полунощ.Подсладен е с ароматен, черен мед.Той ще Ви подсили и ще Ви вдъхне смелост. Хайде, доверете се на своята стара приятелка и го изпийте веднага!

-  Защо думите ти са толкова странни, Тео?! Те разтревожиха духа ми . Да не би да сме загубили вчерашната битка и врагът да е похитил земите ни?! -попитала Фиора- Това ли е новината, която имаш да ми съобщиш?

- Светла царице, моля Ви, вслушайте се в думите на вярната си Теа! Първо изпийте отварата! -настояла знахарката и поставила чашата в ръцете на Фиора.

                                        Младата жена я поела послушно и започнала да отпива на малки глътки от нея. Бледите й страни леко започнали да розовеят. Когато Фиора отпила и последната глътка от живителната течност и нетърпеливо оставила чашата на подноса, Теа го отнесла до една  масичка.После седнала до своята царица, взела ръцете й, погледнала я  в очите и заговорила:
-  Мила Фиора, моля Ви, съберете силите си, за да чуете вестта, която ще Ви съобщя. Вчера на бойното поле, в битка с врага е загинал нашият владетел цар Буен. Зная, че го обичахте безпределно. Народът също го обичаше.Голяма е мъката ни. Но Вие, светла царице, трябва да превъзмогнете скръбта си.Трябва да живеете, за да отгледате и възпитате сина си. Съдбата е несправедлива, но боговете са  тия, които ни обичат и се грижат за нас.Нека се оставим в ръце им !

                                          Красивите очи на Фиора се разширили от ужас, лицето й пребледняло, а гърдите й задишали учестено. Болката й бликнала  на  горчиви струйки от очите й и се стекла по бузите й.

- Теа-а-а-а, Теа-а-а-а, защо?! Кажи ми защо?! -простенала Фиора  и се хвърлила на гърдите на добрата вещарка.

                                           Теа нежно я поела в прегръдките си и с майчина любов й заговорила:

- Поплачи си, царице моя! Сълзите отмиват болката и укротяват бурята на скръбта. После остава само тихата печал, която отшумява по-бавно. Ти си още много млада и красива. Не позволявай мъката да дълбае ума и сърцето ти. Погледни го-посочила тя към люлката-той е най-доброто лекарство за разбитото ти сърце.

                                             Фиора  заплакала неудържимо. Нейните вопли се понесли из притихналия замък.

                                              Същият ден в двореца пристигнал  принц Амаро, по-младият брат на цар Буен.Той бил твърде сериозен за своята младост, красив, но студен и високомерен. В главния град  на съседното царство вече две години младежът усвоявал висши науки при най-великите и мъдри учени. След година трябвало да се завърне в двореца и да стане пръв съветник и управител на царската хазна. Вестоносци му известили за смъртта на брат му. Когато пристигнал, враният му кон бил целият в пяна и пот.Принц Амаро бил високоинтелигентен ,способен и разсъдлив,но никога не позволявал на чувствата да тревожат сърцето му. Не си спомнял някога да е плакал. Ненавиждал човешката слабост. Хладнокръвен и самоуверен, той умеел да извлича облага за себе си винаги от всичко. Когато брат му се качил на престола като първороден син на баща си, принцът спотаил дълбоко в себе си завистта и гнева. Не изразил разочарованието си. Казал си:”Амаро, твоето време ще дойде.Изчакай удобния момент!” Приел с охота предложението на цар Буен да  изучава науки при велики учени. Амаро обичал властта и парите. Затова решението на брат му  да поеме управлението на държавната хазна било  възможност за извличане на печалби.

                                           Пръв в двореца го посрещнал старият и верен Федел.

-   Принце, радвам се, че Ви виждам отново. Макар че причината да сте тука е драматична и тъжна , Вие винаги ще сте добре дошъл в двореца. Позволете да Ви изкажа моите и на цялата дворцова прислуга съболезнования за преждевременната загуба на нашия цар и Ваш брат. Той загина като герой и народът му никога няма да го забрави.

                                          Амаро кимнал сдържано с глава.Лицето му било като празен лист хартия.

- Федел, извести за пристигането ми на опечалената царица. Бих желал да се видя с нея, за да обсъдим церемонията за погребението на царя- казал той.

- Принце, знаете колко Ви обича царица Фиора. Тя би Ви посрещнала лично,но едно щастливо обстоятелство я възпрепятствува да го направи. Вчера тя роди прекрасен син- наследник на короната  и сега се възстановява в покоите си.Ще предам да й известят за Вашето пристигане.Аз съм приготвил стаите Ви, за да си починете след дългия път- Федел се поклонил и се оттеглил  към покоите на царицата.

                                        Фиора научила за пристигането на девера си от първата камериерка.Тя помагала на младата вдовица да облече своя траурен тоалет.Роклята била от черно копринено кадифе,с богат шлейф от ръчна дантела.Изваяните й бели

рамене изпъквали още по-силно на черния фон.Прекрасните руси коси били прибрани в кок, а короната придавала величие на скръбта. И макар че красивите й очи били потъмнели от болка, а страните й пребледнели от скръб, тя била прекрасна, защото младостта й тъжествувала над всичко.

-Теа още ли е в двореца?-попитала  Фиора камериерката-Кажете й,че я моля да се грижи заедно с дойката за сина ми, докато трае церемонията по погребението на царя.Съобщете на Федел да извести на принца, че ще се радвам да го видя в тронната зала.

                                       Придружена от няколко придворни дами Фиора се отправила към залата. Амаро пристигнал придружен от няколко царедворци, военни и от личния си паж. Всички сторили дълбок поклон и перата на шапките им докоснали мраморния под пред трона.

- Скъпи Амаро, -промълвила развълнувано Фиора и от красивите й очи  изплували сълзи и се търкулнали по бледите й страни. Тя прегърнала младия си девер и отпуснала глава на гърдите му:

- Защо, защо трябваше да го загубим?! Той не успя дори да види първородния си син.

                                        Амаро леко отдръпнал  младата жена от себе си и казал, гледайки я в очите:

- Не плачете, царице Фиора! Такава е била волята на боговете, Ние не винаги разбираме смисъла на всичко, което ни се случва.Просто трябва да го приемем.

                                        Фиора не прочела нищо в студения му и празен поглед.

Поглед на човек, лишен от чувства.

- Бихте ли желали да видите своя малък племенник , принце?- попитала тя.

- О, боя се, че моментът не е твърде подходящ. Днес е церемонията по погребението на нашия цар и мой брат. Трябва да му отдадем подобаваща почит и да го изпратим до последния му дом в семейната гробница на династията Буеноти.

                                        Траурната церемония продължила през целия ден и завършила едва когато нощта приютила в тъмната си прегръдка потъналото в скръб царство. Имало военни почести, прощални слова на велики и смели мъже и много изплакани сълзи. Безкрайни върволици от хора се низали през целия ден,за да се сбогуват с любимия владетел. Състоял се турнир в негова памет, на който премерили сили най-силните и смели войни. Жреци извършили жертвоприношения, за да умилостивят боговете и да приемат духа на царя. В златна колесница водена от шест грациозни като лебеди бели коне той  бил положен. Покривали го ризница и шлем от чисто злато и плащ от фина бяла коприна, който се закопчавал с едър диамант.От дясната му страна бил положен мечът му с дръжка обсипана с  благородни камъни.Гробницата, в която го положили, покрили с бяла мраморна плоча. На нея със злато  били изписани името му, династията, титлата и годините на царуването му.

                                                 Късно вечерта, преди да тръгне към покоите си царица Фиора казала на принц Амаро:

- Амаро, надявам се, че утре ще ме посетите, за да се запознаете с племенника си. Той е още твърде малък, за да осъзнава всичко. Но след смъртта на царя в живота няма  по-близък роднина от Вас. Вие  сте негов чичо и той ще разчита на подкрепата Ви.

- Царице, благодарен съм Ви, че ми припомняте за дълга ми към младенеца.Утре в десет часа ще има дворцов съвет. Ние с Вас трябва да присъствуваме.Затова ще Ви  посетя в девет. Тогава ще видя племенника си и ще поговорим.

                                                  На другия ден сутринта дойката кърмела новородения престолонаследник  и говорела на младата майка:

-  До сега не е изплакал нито веднъж. Докато е буден все се усмихва. А очичките му са толкова ясни и чисти! Вижте го, царице, не е ли прекрасен?!

- Дойке, любовта ни кара да виждаме с тебе нещо необикновено в това дете. Подайте ми го! Толкова много имам нужда от него сега! След загубата на Буен то е светлината в живота ми.Затова ще го нарека Лучиано.

                                                Царицата поела момченцето с нежност и го притиснала до сърцето си. Известили за идването на принц Амаро. Той влязъл, поздравил Фиора и се приближил до младенеца. После окачил на вратлето му красив златен медалион и се вгледал в личицето му. Но изведнъж в съзнанието му прозвучал непознат глас:” Скъпи чичо Амаро, това към което се стремиш, ще го постигнеш, но няма да успееш да го задържиш.” Амаро разтворил очи от учудване и лицето му пребледняло.”Не може да бъде!Това,което чух е изглежда плод на преуморения ми ум. Не може дете на два дена да ми говори. Сигурно халюцинирам.” „Да,така е. Само на два дена съм, но аз не говоря, а ти предавам своите мисли. Зная какво най-много желаеш на света. Зная и как ще го постигнеш, но няма да успееш да го задържиш.”

                                              Амаро се почувствувал много объркан и смаян, но запазил самообладание. Поклонил се на Фиора и побързал да напусне стаята. До започването на дворцовия съвет имало още време.Той трябвало да остане насаме със себе си и да помисли. Всичко, което се случило, било толкова необикновено и тревожно за него, че трябвало спешно да промени плановете си.Той бе чул в съзнанието си нечий чужд глас или по-точно нечия чужда мисъл. И това не било сън, нито халюцинация, а реалност. И ако мисълта наистина била на неговия племенник, значело,че това дете винаги ще чете мислите му. Но така той не би могъл  да осъществи собствените си планове. Налагало се спешно да ги промени. Да, той трябвало да го отстрани от двореца.   

                                             Дворцовият съвет се състоял в голямата тронна зала. Присъствували принц Амаро, царица Фиора, дворцови съветници и министри, генерали, съдии, градоначалници. Залата била пълна.Трябвало да се обсъди положението в царството след разрухата на войната и да се приеме указ за даване на царски пълномощия на принц-регента Амаро. Говорили много изтъкнати управници.Те разказали, че в страната имало ограбени и опожарени селища, унищожени посеви по нивите. Останали много бездомни, вдовици и сираци, за които трябвало да се погрижат. Предлагали спешни мерки за възстановяване на царството. Накрая реч произнесъл и принц-регента Амаро. Говорел начетено и без излишни думи.Словото му отеквало в залата и изпълвало сърцата и умовете на присъствуващите. Макар и по-млад от покойния цар Буен, Амаро впечетлявал със своите познания и увереност, с блясъка на красноречието си.Той обърнал особено внимание на сигурността на държавата. Изтъкнал рисковете от разположението на столицата  и двореца  близо до граница с царство, с което отношенията им били обтегнати заради спорни земи.Изявил загриженост за съдбата на бъдещия  престолонаследник в случай на нападение.Предложил малкият принц Лучиано и царица Фиора да се преместят да живеят в един от дворците, разположен на по-безопасно място.Да им се осигури въоръжена охрана и прислуга от доверени хора.Всички се съгласили с неговото предложение и го приели.От тоя ден нататък новият принц-регент щял да управлява страната до пълнолетието на бъдещия престолонаследник.

                                Макар и изненадана, царица Фиора не се възпротивила на предложението на девера си. Тя отлично осъзнавала, че в тия трудни за царството дни, дни на разруха, бедност и беди, то се нуждае от управлението на силна и решителна мъжка ръка. За нея сега най-важно било да отгледа и възпита синчето си в скромна и непретенциозна среда, а не сред дворцови интриги и боричкания за власт.

                                /следва продължение/