Имаше едно време едно човече. То бе така нисичко, че никой, никога не го бе виждал. Живееше в корените на вековен и могъщ дъб. Хранеше се с мъх и пиеше роса. Освен роса, то пиеше и самоделен алкохол. Пак от мъх, който държеше в малки буренца от жълъдови черупки. За него знаеше само дъбът и то не защото го бе виждал. Все пак, един дъб няма очи, а по-най- смешната причина, която можете да си представите. Всяка сутрин, то попръцкваше. Виждате ли, когато пиеш алкохол от мъх, това е просто неизбежно. Но дъбът се извисяваше невъзмутимо и от ден на ден, чакаше с все по голямо нетърпение да чуе малкият си квартирант. Една сутрин, той не издържа и реши да го заговори.
- Хей, знам за теб, - прошепна той, за да не го уплаши
Последва гробно мълчание, нарушено отново от онова издайническо попръцкване. Но вече малко по- друго. По приглушено и някак подтиснато.
- Знам, че си там. Долу. Чувам те,- повтори той- Искаш ли да се запознаем?
- Не, - отвърна човечето. Не искам. Остави ме намира. И кой въобще си ти?
- Аз съм твоят хазяин,- отвърна дъбът.
- Така ли. Колко интересно. Та аз никога не съм ти плащал наем,- рече човечето и се пресегна към предварително нарязаните дъбови листа, стоящи на купчинка пред него.
- Вярно е, не си,- каза дъбът- но това е без значение.
- Наемът винаги е от значение,- отговори то, чудейки се къде точно да дяне листото, което преди просто хвърляше нанякъде.
- Хвърли го, както винаги, посъветва го дъбът. Това е нищо, ти не си слон. Виж, ако беше някой слон, щеше да е нужна яма.
- Какво визираш? Какво като не съм слон? И аз съм човек. Утре ще изкопая яма. Не знаех, че имам хазяин. Също така, отсега нататък ще ти плащам и наем.
- Искам да сме приятели, а не наем. Аз нямам много. Познавам няколко катерици. Синигери, косове, познавам дори един слон. Беше избягал от зоологическата градина и два дена се кри зад мен. Сприятелихме се. Изяде всички нападали жълъди, но му забелязаха хобота, когато се пресягаше за жълъдите. Заловиха го и го върнаха обратно. Такива са човеците. Обичат да залавят. Още ли искаш да си човек?
- Така е думата, - отвърна човечето и се запаса.
- Значи ти си горско джудже и си мой приятел,- зави победоносно дъбът. Досега нямах такъв другар.
- Аз съм човече, а не горско джудже. И се казвам Grafsrønningen.
- Ти си граф?
-Не, това не значи граф, а просто "взет от ъгъла"
- От какъв ъгъл?- продължи да се учудва дъбът.
- Със сигурност не от някой тъп,- остро отвърна Графът.
- Както и да е, а аз съм Дъбчо.
- Приятно ми е да се запознаем,- каза човечето,- няма да ти подавам точно сега ръка, сещаш се.
- Не се тревожи,-отвърна Дъбчо- аз и без това нямам.Значи ти си горското човече Grafsrønningen. Колко интересно..
- Аз съм приказно човече, а не горско. В гората съм, защото тук се озовах.
- Виж ти. Дори не знаех, че има такива,- усмихна се дъбът. А има ли други?
Последва мълчание. След това някой си наля нещо в чаша.
- Ами, не знам.. - продума малкото човече. Винаги съм мислил, че има, но за жалост не съм срещал.
- Не са хубави тия работи,- рече дъбът. Да бъдеш напълно сам.
- Да. Така е. -съгласи се то, отпивайки една глътка.
- А къде са родителите ти?
- Знам ли ги. Никога не съм ги виждал,- въздъхна то
- За това ли пиеш,- поинтересува се дъбът.
- Не мисля, - отвърна човечето. Пия, защото понякога ми се пие, защото е пивко и защото сам си правя пиенето. Ако имах на кой да го дам, щях, но на. Нямам. Ти пиеш ли?
- Не,- отговори дъбът. Само роса.
- Жалко.
- Според мен ти, Grafsrønningen, пиеш от мъка . Дори съм сигурен.
- И как така?- възмути се човечето,- Та ти не ме познаваш.
- Пиеш, защото няма друго като теб, с което да сте другарчета. Затова.
- Може,- съгласи се графът. Но ако има, ще трябва да се запретна и да правя двойно повече за пиене.
- А може и да спреш да пиеш?- Дъбчо се засмя и клоните му се разтресоха.
- На теб пък какво ти преча?
- Будиш ме сутрин много рано.
- И как точно те будя?
- Няма значение. Това не е лошо. Ранното ставане е полезно, а и така отново започнах да слушам славеите и дори да им тананикам песните. Бях ги забравил.
- Значи си ги знаел, някога?
- Да. Като малка фиданка. Тогава бях много страхлив. Все мислех, че някой ще ме стъпче, или отреже и стоях буден по цяла нощ. Така ги научих, а сетне забравих.
- Така е то, - отвърна човечето,- с времето човек се самозабравя.
- Аз не съм се самозабравил,- каза дъбът с лека обида в гласа. Аз не съм горд дъб.
- Приличаш ми на горд Дъбчо. Като те погледна сутрин и ми се струва, че си надут, като пуяк. Това е защото си висок. Високите са винаги надути.
- Не е вярно, не е така. Не винаги. И аз като те погледна ми се струваш надут. По скоро като те чуя.
- Не те разбирам, ама да речем, че вероятно има и смирени дъбове. Но предполагам защото са отрязани, - каза човечето.
Дъбчо замълча, защото бе умен. Той бе мъдър дъб и разбра, че не е време да разубеждава малкият приказен граф. Затова реши да го спечели по друг начин.
- Така, каза могъщият дъб, след като с теб вече сме приятели. Искаш ли да играем на една игра?
Приказното човече много обичаше да играе на игри, но никога не бе играло, защото нямаше с кого.
- Искам,- провикна се то и от въодушевление си разплиска питието.- Каква игра?
- Ами, каква, една такава специална игра. Сега си я измислих. Понеже, няма как реално да играем, аз може да те ударя с клоните си, защото..,- и тук Дъбчо замълча
- Защото не ме виждаш, нали?- довърши човечето.. - Не се тревожи! Свикнал съм.
- Не съм казал това,- отвърна дъбът
- Но си го помисли?
- Да,- призна той.
- Нищо. Не ти се сърдя. Щях, ако беше отрекъл. Сега ти прощавам. Аз ценя искреността!
-Ти си едно умно приказно човече,- каза дъбът и си отдъхна.
Човечето замълча от скромност, но засия от щастие.
- И така, каква е играта, попита то?
- А, да играта.. Ами тя ще е игра на думи. Ти всяка сутрин ще отделяш време да размишляваш над нещата които те вълнуват и ще ми казваш какво си измислил, а аз ще казвам, това което аз съм измислил,- обясни дъбът.
- И само това ли? Кой ще спечели?
- Ти искаш да се състезаваме ли,- учуди се дъбът
- Разбира се,- отвърна Grafsrønningen. Иска ли питане. Каква е тази игра, без победител?
- Интересно, не бях се замислял за това. Аз не обичам да се състезавам.
- Това е защото си висок, - каза човечето.
- Е, добре,- рече дъбът. Ще извикаме един славей, и той ще казва кой е спечелил и кой не.
- По добре, да казва само, кой е спечелил. Все пак, не искам да страдаш, -отбеляза Grafsrønningen. Значи започваме от утре.. Приятен ден. Отивам да сваря яхния от мъх.
После тъй силно захлопна вратичката на дупчицата си, чак табелката с името му хвръкна.
- Странен е този граф, помисли си дъбът. И леко се изпоти. Все пак се задаваше състезание.
На сутринта Дъбчо се пробуди, но не по обичайният начин. Събуди го някакво необичайно почукване по пръстите на краката, пардон корените. Това почукване премина в гъдилкане, от което той странно защо, кихна така силно, че малката катерица Олга, висяща на едно клонче, изхвърча и се заби в съседният Бор.
- Какво става тук?- викна Дъбчо. -Кой ме гъдилка?
- Аз, провикна се на свой ред Grafsrønningen. Уж си ставал рано, а спиш като някой прост пън.
Дъбчо се замисли, и разбра, че малкият му квартирант не е пил мъхова ракия предната вечер.
-Прекрасно, - помисли си той, а на глас каза:- Добро утро!
- Добро да е! Ще играем ли?-
- Чакай да си изпия росата, много бързаш,- каза Дъбчо
- Добре де, докато пиеш, ще ти кажа какво измислих сутринта в петминутката, сещаш се къде. Освен това, през ноща изкопах ямата. За два часа. И така измислих нова дума. Да ти я кажа ли?
- Давай, рече Дъбчо, сърбайки.
- "Празнообразие", тържествено заяви Grafsrønningen. - Мисля, че с това печеля днешната игра!
- "Празнообразие" повтори Дъбчо замислено. Интересно. И защо ти е?
- Кое?
- Тази дума
- Как защо? за да опиша например теб.
- Мен?- учудил се дъбът- как така мен?
- Ами така. Всяка сутрин за твоите, ъъ, колко са?
- Кое?
- Годините ти , кое? Ти само тази дума ли знаеш. С кого съм тръгнал да играя. Ще ти сложа прякор.
- Досега съм нямал прякор. А съм на 300 години.
- Е, разбира се, човек винаги няма прякор, докато не му го сложат,- каза Графът. -Тъпчо! Идеален е за теб, не мислиш ли?
- Мисля, - съгласи се дъбът, след кратък размисъл. Не е лош. И аз ще ти измисля. Но друг път.
- Защото си Тъпчо, затова ,- ухили се човечето,- та за думата. Отнася се за теб, защото всяка сутрин от 300 години пиеш кафе от роса. Това не е ли празнообразие?
- Но на мен ми харесва,- отвърна Дъбчо.
- Е, това е друго. Затова и ти е такъв прякора. Но това ще се промени. Скоро ще се науча да варя ракия от жълъди, и ще има и за теб.
- А, не, благодаря, аз нямам нужда,- каза Дъбчо.
- Не е до нужда. Човек може да пийне и от радост, нали. А от мъка се напива. Аз вече ще пия само от радост, и ти няма как да откажеш една наздравица.
- Явно няма наистина,- съгласи се дъбът. - Но как ще стане?
- Тъпчо такъв.. така както пиеш роса. Ще ти излея една бутилка на някое листо, и ти ще я изпиеш. Просто е.
- Добре. Може още сега. За разнообразие.
- Сега нямам друга освен от мъх. А тя е доста малко. Останала е само една чаша.
- Давай я. И тя стига.- рече Дъбчо
Grafsrønningen отиде, и изля последните капки мъхова ракия в една чаша и после ги изсипа на едно листо, от клонче, което дъбът приближи и опря почти до земята.
- Наздраве, провикна се Графът, -да вдигнем тост! За нашата дружба!
- За нашата дружба!- повтори Дъбчо и изпи всичко. - Пари,- каза той-силна е..
- Много! отговори Графът.- А от лишеи става мека, но по корените ти няма. А ако трябва да тръгна да търся по други корени, ще ми трябва цял живот да стигна до друг Дъб. Затова от жълъди. За разнообразие!
- Лишеи има на северната страна на дънера ми- отбеляза Дъбчо.
- Така ли,-зарадва се човечето.- Ще трябва да направя някога експедиция до там. Но е далеч, ще трябва да те обикалям цял месец.И така. Ти какво измисли и къде е славеят?
- Той идва и каца рано сутрин.
- Значи днес няма да можем да играем? Кажи поне какво намисли, а утре славеят ще отсъди.
-Ами измислих следното, - каза Дъбчо,- Измислих, че най- страшното нещо на света, е страха.
- Ха,- възкликна човечето.
- Да. Не е ли? Ти страхуваш ли се?
- Аз ли, - опита се да отложи отговорът Графът- ами предполагам, че да, но не знам от какво точно.
- Неясният страх е много страшен,- отбеляза замислено Дъбчо. Да те е страх и да не знаеш от какво.
- Понякога ме е страх от тъмното,- призна човечето- и то не за нещо друго, а защото не виждам нищо и мога да се спъна. А спъна ли се, мога да си счупя очилата, а си нямам други.
- Добре, че нямам очила,- зарадва се Дъбчо
- Тъпчо, та ти не можеш и да се спънеш..
- Ех,- въздъхна дъбът, как бих искал да мога да се спъна.Какво е усешането?
- Ами какво. Едно такова на никъде. Просто падаш и разбираш за това когато си вече на земята. Не мога да ти го опиша. Странно е. А теб, Дъбчо, от какво те е страх?
- Страх ме е да не би боровете да пораснат по нависоко от мен.
- Ето на,- каза Графът- знаех си, че си надут и високомерен. Та бива ли да те е страх от такова нещо?
- Ами да. Тогава няма да мога да я виждам.
- Кого?
- Дъбка. Тя е на километър от тук на изток. Всяка сутрин, като изгрява слънцето, аз виждам короната и. Тя ми маха за добро утро, аз също, а сетне идват славеите.
- Ааа, това ли било. Връщам си думите назад, в такъв случай. Неремокосив и тудан ис еч, ис хеанз!
- Какво рече?
- Върнах си думите, че си високомерен, какво? Когато сбъркаш, е редно да си върнеш думите назад.
- А не е ли по- лесно да кажеш просто едно "Извинявай"?
- Не, никак не е по лесно,- отвърна малкият граф, -така мисля.. И знаеш ли, реших, че няма смисъл да се състезаваме. Първо славеят ти е приятел, после той да не е по- умен от нас, че да реши, чия хрумка е по- важна?
- За последното съм съгласен,- рече Дъбчо. Аз и затова не исках да се състезаваме. Не защото славеят е по- глупав, а защото идеите не могат да се съревновават. Те могат просто да се проумяват.
- Да.-съгласи се Grafsrønningen и отхапа парче мъх. Но твоят страх, Дъбчо, е по важен от моя.
- Защо смяташ така? - попита Дъбчо
-Защото не касае само теб, затова.
- Е да, но ти, ако си счупиш очилата, съвсем няма да можеш да я видиш?
- Коя,- попита Grafsrønningen
- Ами, приказната човечка. Тя все някъде живее и може би ще можеш да я видиш.
- Дали?
- Да, как иначе?
- Ами, Дъбчо, виж, ти си висок. Огледай се отгоре и заради мен. Аз от тук съвсем нищо не виждам.
- Добре, обеща Дъбчо, ще се огледам, ще се ослушам. А може и да разпитам. Свраките са много любопитни и клюкарят. Понякога им казвам да отлетят при Дъбка и да кажат някое стихотворение.
- Ти и пишеш стихотворения ли?- попита Графът
- Понякога,- отвърна Дъбчо.
- Кажи едно, ако обичаш, тогава.
- Ами ето например това, -изрецитира Дъбчо:

"Обичам те, безумно те обичам
И пазя те от чуждите очи.
Във теб се денем трезвен вричам,
а нощем, щом света заспи,
те диря, в спомените цветни,
откривам те, във тайните места
и трепетите ужким мимолетни,
отекват там, във вечността..
Там се гоним, луди, диви,
а тук сме, двамата изгубени..
Там няма мигове горчиви,
и там сме вечно двама влюбени.."

- Ех, че хубаво,- подскочи Графът- но имам малки забележки. Най- напред, и да я пазиш от чуждите очи и да не я пазиш, все тази.
- Защо, пък така,- възпротиви се Дъбчо
- Ами как точно я пазиш, че и от чужди очи? Първо ти не можеш да идеш при нея. После тя е толкова висока, че я виждат всички. На това отгоре, казваш, че се вричаш денем трезвен, а ти не пиеш дори нощем.
- Е, това е за римата, - каза Дъбчо.
- Е, за римата.. Поезията не е само рими.
- Така ли. И какво е тогава?
Графът се замисли дълбоко, или поне така изглеждаше. После каза:
- Ами какво е. Емоция. Жива емоция. Поезията е жива, Дъбчо, само когато си готов да умреш.
- Аз съм напълно готов,- каза Дъбчо. Само едно искам. Ако ме нарежат за огрев, да е преди Дъбка. И после, ако може, да изгорим заедно в нечия камина. Ако ли не, и ме набичат на дъски, да направят от нас една обща маса. Аз да съм плот, а Дъбка крака, или обратното.
- Ех, че си и ти. Никой няма да те реже.- каза Графът. - Още нещо, обичаш я безумно. Но това е глупаво? По моему, без да съм специалист, а само от размислите в петте минути сутрин, съм стигнал до изводът, че любовта е три вида. Безумна, Умна и Разумна.
Безумната, драги Дъбчо, е най- опасната от трите. Умната пък е подозрителна. Най- добре е разумната.
- Разумна любов,- повтори Дъбчо. Да. Но не върви в стихотворението да река, Обичам те, разумно, те обичам. Тъпо е. Безумно подхожда повече.
- Да наистина е така,- поклати глава Графът. Като шепнеше с малките си устнички, декламирайки си мислено стихчето. Наистина, разумно те обичам, звучи нелепо. Явно в поезията, нещата трябва да са налудничави.
- Явно,- каза Дъбчо
- Но в живота трябва да са разумни.
- Трябва. Но такива ли са? Не са.. Тия, които живеят съвместно са непрестанно изпокарани. А ние с Дъбка, дори не можем да се скараме.
- Съвместното съжителство е възможно, ако сте на едно място. То затова е съвместно. А вие не сте. Което хем е лошо, хем не е.
- А дали е възможно?- попита замислен Дъбчо
- Кое?
- Едно съвместно съжителство да е щастливо?
- Защо пък да не е. Просто е нужно всеки да не дразни другия. А няма да го дразни, ако прави това което другият обича.
- Значи трябва да обича същите неща, така ли?
- Така я. Едно съжителство, между две души, може да е напълно щастливо, просто трябва да са една душа. Нищо повече. Елементарно , Тъпчо. А, и трябва да си отговорен. Това е висше призвание. Въпросът е към какво си отговорен. И най- вече към кого.. Но най- напред, трябва да закопнееш за това. А сега отивам да измия чиниите,- обяви човечето и се запъти към кухнята си.
- А аз ще се оглеждам за твоята човечка,- каза Дъбчо и започна да се ослушва. Ослушва се до вечерта, а сетне заспа и сънува, че той и Дъбка са един общ дъбов паркет.
На сутринта Мъховата ракия каза своята дума. Дъбчо се събуди, събуждайки дори Дъбка. Чисто и просто пръдна. Сетне разпита славея, после косовете, привика и свраките. Но никой не бе виждал никъде никаква човечка. Нито приказна, нито не приказна. Дъбчо пак взе да се ослушва.И колкото повече се ослушваше, толкова повече му се струваше, че чува някакво пронизително виене. Нещо като.. нещо което осъзна, че е чувал години наред и не е можел да разбере, какво точно е. Нещо което е чувал винаги, всеки ден, в четири и половина следобед..И точно тогава той разбра. Това бе, чисто и просто, пронизителният звук от работеща прахосмукачка, идеща от обратната страна на неговият ствол.