Навън валеше проливен майски дъжд, пътищата бяха мокри и хлъзгави, нямаше почти никой, който да кара по магистралата, освен една малка синя кола от която се чуваше смях и музика. В колата се намираше семейството на Саманта, току-що навършила 18 години с ясно заявени представи за бъдещето си. Представи, които се преобърнаха на 180 градуса само за няколко минути. Веселбата и музиката в колата спряха да се чуват, чуваха се само сирените на линейките и пожарникарските коли. Синята кола беше катастрофирала, пожарникарите се опитваха да изкарат Саманта и семейството и от колата, когато най-накрая успяха, единственият който беше оцелял от катастрофата, беше Саманта.  Медиците я качиха в линейката и я закараха в болницата. На следващия ден я изписаха, тъй като не беше пострадала много. Тя си взе вещите, както и тези на починалите си родители и се прибра. Не можеше да повярва какво се беше случило, все още си мислеше, че родителите ѝ ще се приберат или ще звъннат на звънеца. Мечтите, плановете за бъдещето ѝ, всичко това вече нямаше значение за нея. Всичко беше приключило на рождения ѝ ден. Няколко дни след изписването ѝ от болницата беше и погребението на родителите ѝ. Трябваше да го организира, да ги изпрати за последен път. Черни облаци бяха надвиснали на този ден, скръб и печал беше обзел всичките ѝ познати, които идваха, за да оставят букети с цветя и да изкажат съболезнованията си. Започна да вали дъжд и всички се разотидоха само Саманта стоеше над гробовете на родителите си и плачеше. В онзи ден беше загубила всичко, което обича и не знаеше на къде да поеме. Трябваше да се научи да се справя сама в живота. С наведена глава, тръгна по зелената алея към изхода на гробищата, обратно към своя дом. Улиците бяха почти празни, тук-там  минаваха хора, които бързаха да се скрият от дъжда, едни с чадъри, други с качулки, но всички еднакво забързани. Само Саманта вървеше бавно по улицата и оставяше капките дъжд да я прегръщат.  Не знаеше на къде да тръгне, не знаеше какво да направи с живота си, не ѝ беше останал друг избор освен да започне работа и да забрави за университета и  мечтаната  работа.  Докато бавно се придвижваше по улицата и обмисляше вариантите за бъдещето си, едно момче очевидно разбързало се, за да се скрие от дъжда, се блъсна в Саманта. Двамата се стовариха на земята, стояха така около секунда и накрая се изправиха.

      -   Съжалявам! Не те видях,добре ли си?  –  попита момчето.

      -   Да, добре съм!

      -   Подай ръка, да ти помогна.  –  каза момчето и си подаде ръката. Саманта я улови и се изправи.

      -   Благодаря! – изрече тя и се опита да тръгне напред, но не успя да си стъпи на крака и залитна настрани.

      -   Оп, хванах те!  –  усмихна ѝ се той.

      -   Нямаше нужда, щях да се справя и сама.

      -   Нека те закарам, докадето искаш да отидеш. Нямаш чадър,нямаш нищо. Защо си тръгнала така в този проливен дъжд?

      -   Не,благодаря ! Питаш мен, но и ти си без чадър.

      -   Да, защото колата ми е там и ако не те бях блъснал, за което много съжалявам, щях да съм там по-сух от сега. – каза той и се почеса по главата.  –   Моля те! Нека те закарам там на където беше тръгнала, поне това мога да направя.

      -   Добре!  –  каза тя и двамата тръгнаха към колата му.  Момчето ѝ отвори вратата и тя се качи в колата, той също.

      -   На къде да карам?

      -   Не знам!

      -   Аз съм Джон, а ти?

      -   Саманта.

      -   Приятно ми е, но как така, не знаеш на къде да карам?  На къде беше тръгнала?

      -   Не знам!  –  повтори тя и сълзи бавно се стекоха по бузата ѝ.

      -   Хей, какво има?  Знам, че не се познаваме от много време,  но можеш да ми кажеш всичко, което те тревожи.

      -   Наскоро загубих родителите си и сега не знам какво да правя с живота си.

      -   Моите съболезнования!

      -   Благодаря!

      -   Като за начало, да те закарам у вас,  да се преоблечеш, защото ще настинеш така, а после заедно ще обсъдим какво ще правиш. Става ли ?

     -  Да.  –  Саманта му каза адреса и се облегна на седалката, за секунди затвори очи и се унесе в дълбок сън, който не е имала от няколко дни.  Джон спря на един светофар и я погледна, протегна едната си ръка и отмести кичур коса от лицето ѝ.  Още в мига в който я беше видял, нещо в сърцето му подскочи. Светофара отново стана зелен и той потегли към дома ѝ. След половин час каране с колата, те най-накрая бяха пристигнали пред дома ѝ. Той я събуди и тя слезе от колата. Двамата се запътиха към входната врата и тя отключи. Влязоха вътре, тя се отправи към своята стая, а той към кухнята.Докато Саманта си взимаше душ, Джон приготвяше вечерята.

     -  Много вкусно ухае!

     -  Благодаря!

     -  Не, аз ти благодаря!

     -  Няма за какво, поне това мога да направя, след като те блъснах. Сега сядай да ядеш и да ми разкажеш, какво се е случило.  –  двамата седнаха на масата и започнаха да се хранят. Когато приключиха с яденето, Саманта изми чиниите, а Джон я чакаше на масата.

    -  Разкажи ми  какво се случи, ако може, разбира се!

    -  С моето семейство се връщахме от почивка, по случай рождения ми ден, когато колата се обърна и ние катастрофирахме.

    -  Това е ужасно! Сега какво смяташ да направиш?

    -   Ще започна работа и ще се откажа от следването си в университета.

    -   Но защо?

    -   Нямам достатъчно пари да се издържам и да уча.

    -   Аз ще ти помогна!  –  твърдо заяви Джон.

    -   Не мога да приема помощта ти, но благодаря!

    -   Защо?

    -   Просто не си длъжен да го правиш, не ме познаваш.

    -   Как да не те познавам, нали се запознахме преди около час.  –  каза той и се усмихна,като същевременно искаше да си докара сериозен вид. Когато Саманта го видя се засмя, не се беше смяла така от доста време.

    -   Съгласна ли си?

    -   Да, щом така искаш!

    -   Само така!  Какво искаш да учиш?

    -   Медицина.

    -   Това е страхотно, колко пари ти трябват?

    -   Все още не знам! Щях да ходя да се записвам след рождения си ден, но от случилото се не отидох.

    -   Добре, утре заедно ще отидем. Ето ти моя номер, утре като си готова ми звънни аз ще дойда и ще те забера. Става ли ?

    -   Добре.

    -   Лека нощ от мен, аз ще си тръгвам и не забравяй утре да ми звъннеш!  –  усмихна ѝ се той и си тръгна.Саманта отиде в стаята си и си легна. Нощта мина спокойно, на сутринта тя се събуди, отиде в банята и се изми, върна се в стаята си, преоблече се и отиде в хола. Беше решила,че е по-добре да не закусва и направо набра номера на Джон.

    -   Ало, Джон, аз съм Саманта!

    -   Знам, ще дойда до половин час, чакай ме там и не мърдай!

Саманта затвори телефона и го остави на масата. Отиде в кухнята и си наля една чаша с вода, изпи я и я остави на кухненския плот, върна се в хола и зачака Джон да дойде. Само при мисълта за него, тя започваше да се усмихва. След половин час на вратата се звънна, тя стана и отиде да отвори. Джон влезе вътре, носейки някаква чанта пълна с продукти.

    -   За какво е това?  –  попита Саманта.

    -   За да ядеш!  Не си закусвала, нали?

    -   Но…., как разбра?

    -   Предчувствие.  –  каза той и се усмихна,отиде в кухнята и остави продуктите на плота. Набързо забърка по един омлет и седнаха да закусват.

    -   Нямаше нужда!

    -   Имаше. Нямаше да ядеш цял ден, ако не те бях накарал. А закуската е едно от най-важните неща за деня. Когато се нахраниш ще тръгнем към университета,много път ни чака.

    -   Готова съм!  –  обади се Саманта.

    -   Вече?

    -   Да!  –  отговори тя и стана от масата, по инерция и Джон се изправи, двамата се запътиха към колата, качиха се и потеглиха. След час пристигнаха пред университета, двамата слязоха от колата и се запътиха към сградата. Влязоха вътре и се отправиха към директора.

     -  Добър ден!  Кои сте вие?  –  попита той.

     -  Добър ден!  Идвам да се запиша !

     -  Да, влезте.  –  след час преговори и убеждения от страна на Джон към Саманта по случай таксата за университета, тя най-накрая се съгласи да се запише.

    -   Довиждане!

    -   Довиждане!  –  каза директора,когато вратата се затвори. Двамата се върнаха в колата.

    -   Нямаше нужда да поемаш разходите по таксата.

    -   Нали ти казах, че ще ти помогна. Ако не можеш да  приемеш така парите, приеми ги като заем, който ще ми върнеш когато си стъпиш на краката, до тогава таксата аз я поемам.

   -    Добре, но ще ти  върна парите!

   -    Убеден съм в това.

Минаха се пет години от тогава, двамата все така бяха заедно. Саманта беше завършила университета и вече практикуваше наученото, а той ѝ беше предложил брак точно на завършването, тя прие и в момента щастливо живеят в неговата къща и очакват първата си рожба. Саманта посещаваше всяка година гробовете на родителите си и им споделяше какво се е променило от както ги няма. В онзи ден тя загуби всичко, но  от едно обикновено запознанство в дъждовния ден, тя успя да преодолее всички трудности и да си стъпи на краката. Намери любовта на живота си, завърши университета с отличие и в момента успешно работи като лекар.