Дъждовни спомени

Силен порой заваля и разтресе цялото небе. Дъждът биеше по покрива с такава сила, сякаш искаше да влезе в къщата като неканен гостенин. Но въпреки това, вътре цареше топлина – онази, която само домът може да дари.
В този дом се намираше момиче, което седеше свито пред прозореца, увито в меко, вълнено одеяло, с чаша чай, която топлеше дланите ѝ. Светлината от лампата галеше косите ѝ. Беше сама, но това не я караше да се чувства самотна. 
Очите ѝ следяха как капките се стичат по стъклото, а във всяка от тях тя виждаше история – спомен, който още повече я караше да се усмихне.
В първата капка видя себе си като дете – онова весело момиченце, което бягаше под дъжда и скачаше в локвите с писък от радост.
Втората капка пък беше вечерта, в която бе сгушена в прегръдките на мама, слушайки нейния глас, четящ приказка за лека нощ.
Третата капка се превърна във вечерта, в която баща ѝ я взе на ръце и я отнесе до леглото, след като бе заспала на дивана в хола. Той не каза нищо, а само я целуна по челото.
Четвъртата ѝ показа сестра ѝ. Бяха задно под старата беседка, където дъждът звучеше като барабани на цирково представление.
А петата беше онзи момент, в който цялото ѝ семейство се беше събрало и се смееше, играейки настолна игра. 
Тя се усмихна с една тиха свенлива усмивка. Дъждът ѝ напомняше всички щастливи мигове в живота й , за които тя само можеше да благодари.