Избиха ме нервите, събрах си багажа и заминах за Пловдив. Видях се с Асен, напушихме се като тъпанари, той ме изпрати до автогарата, където обърнахме по биричка и след час яхнах рейса. Седях до някакъв дядо, който изобщо не беше заинтересован от персоната ми, което беше добре – и на мен не ми дремеше за него. Бях си забил слушалките в ушите и четях книга, която беше озаглавена “Гореща музика” с автор Чарлс Буковски. Той винаги успява да ме депресира. Изключителна душа, но болката, която влага и излива в произведенията си, я преживявам прекалено силно. Бях едновременно доволен и малко тъжен от факта, че с тази книга приключвам библиографията му.
Бягах, признавам. Бягах в Пловдив, далеч от всички мои познати и приятели, далеч от параноята, далеч от лудостта, далеч от всичко. Малко заслужена почивка за душата ми, шанс да възстановя силите си, изчерпани от огромните скорости на живота в столицата. Гадно е да си влюбен. Гадно е да поставиш един човек над себе си, гадно е да се побъркваш заради нечия личност. И за теб е жестоко, и за другия човек е жестоко. Понякога е неизбежно, но все пак е гадно. Особено ако си мен. Аз преживявам нещата толкова силно и бурно, че понякога си мисля, че съм повреден – някоя частичка в мозъка ми просто не си е на мястото, не функционира като при другите хора. Ама всъщност к'ъв е смисъла да го мисля?! Такъв съм си и т'ва е, не мога да се променя, а не мисля, че искам.
Пристигнах в Пловдив, отидох до вкъщи – в сърцето на Стария град – и си оставих багажа – главно дрехи, но и един-два учебника. Баба и дядо много ми се зарадваха и на мен ми стана криво, че съм в толкова тъпо настроение и не мога да им отвърна със същото. Прегърнах ги с най-малоумната физиономия на планетата и им казах, че излизам да се поразходя. Тъй като къщата практически се намира в центъра на града, часът не беше сред притесненията ми. Обожавам летния вечерен Пловдив, чувството, което предизвиква в мен, е неописуемо. Смесица от уют, спокойствие и желание за живот, за лудост, за разговори, за пиене, за купон и още нещо... Кара ме да мечтая и да се усмихвам. Точно там разбирам колко съм сам, колко нямам компания и колко ми се иска да има някой, с когото да споделя това усещане. Нямаше такъв човек. Тоест, имаше – на 120 километра от мен, което ме караше да се чувствам нежелан, посредствен, грозен и излишен. Сигурно бяха просто поредните ми тъпи параноични епизодчета, много ми се щеше да е така, но не можех да променя начина, по който се чувствах.
Отидох да си купя дюнер. Верига “Аладин” правят най-вкусните дюнери, които съм ял през живота си. Просто е невъзможно да отида в Пловдив и да не си взема един огромен дюнер. Някъде по средата вече отдавна съм се наял, но продължавам да се тъпча, защото е ТОЛКОВА вкусно. Мисля, че тайната им се крие в чесновия сос... Та, взех си храната и седнах на една метална пейка на главната улица. Започнах да се храня и потънах в сладко гастрономическо блаженство, истински оргазъм за вкусовите ми рецептори. На пейката, точно до тази, на която аз седях, се беше поместил някакъв младеж, очевидно прекалил с амфетамините. Слушаше музика, тактуваше бясно с крака и блъскаше по коленете си, сякаш искаше да си направи дланите двоен размер. На метри от нас имаше групичка съграждани от ромски произход, точно четирима, и слушаха някаква чалга и се смееха. Аз бях изключил тотално, напълно погълнат от дюнера и вкусовите му качества. По едно време друсаният тип застана пред мен, изцъкли поглед и ме помоли за една цигара. Дадох му тютюнева пръчица, той изстреля “Мерси, мерси, мерси, братле!”, след което се върна на мястото си и продължи да цикли в земята и да си слуша музика. Предполагах, че слуша някакви синтетики, подобни на течащите из вените му. Докато той пушеше, а аз дъвчех, телефонът ми звънна. На дисплея се изписа “Йоаким Станимиров ви търси”. Просто прекрасно – издателят ми. Не бях написал и едно кирливо стихотворение вече два месеца. Представях си какво ще ми избълва. Погледах малко звънящия апарат и накрая реших да вдигна.
- Слушам. - казах, предъвквайки.
- Как си, моето момче? - попита ме Йоаким. Звучеше мазно и някак си като дърт педофил. Направо ми стана гадно да си ям дюнера.
- Чук съм – отвърнах. – Тъпча се с дюнер и попивам вечерния Пловдив.
- Пловдив ли?!
- Неясно се изразих ли?
- Какво правиш там?!
- Нали ти казах – попивам атмосферата и нагъвам дюнер.
- А нещо няма ли да понапишеш? Поне няколко разказчета, нещо?
- Ми не. Не ми се пише.
- Слушай какво – разкрещя ми се той. Усещах как едва се е сдържал досега. Обаждаше ми за трети път тая седмица. - Дължиш ми още две книги, така че си стягай задника и се залавяй за работа!
- Не ми се пише, бе!
- Не ме карай да ти съдя проклетия задник, защото те харесвам.
- Аз пък нещо започвам да не те харесвам много. И си досаден.
- Не ми се прави на отворен. Кръгла нула си без мен, хлапе, така че започвай да пишеш, че иначе ще ти взема всичко, чуваш ли ме?!
- Какво ще ми вземеш, бе? Аз така или иначе нищо нямам. Съди ме ако щеш, не ми пука. Много добри книги са били написани в панделата. А, и между другото – ти си тоя, дето е кръгла нула без мен, така че остави ме на мира, вече ми писна да ти слушам мазния глас.
- Просто си невъзможен – каза, след като въздъхна, и затвори.
Хубаво, майната му. Не ми пука за него, не ми пука за писането. Всъщност май за нищо не ми пука. Имам си дюнер, ще си го изям на спокойствие и по дяволите всичко останало, си помислих, прибирайки телефона ми в джоба. Дъвчех, преглъщах и гледах в земята, а мислите в главата ми се блъскаха една в друга, като топчета в тото-машина.
Предрусалият тип изпуши цигарата, която му дадох, хвърли я на земята и я стъпка. Едни от момчетата-роми го видя, каза нещо на другите и се приближи към него. Застана пред лицето му и му направи знак да си свали слушалките. След като го направи и го зазяпа изцъклено, циганинът му каза :
- Абе, приятел, за какво си хвърли фаса на земята? Не видя ли кошчето, което на трийсе санта от теб, селяк смотан?
Стана ми малко смешно и малко хубаво от факта, че това момче разчупи всички стереотипи. А и беше дяволски прав. Пловдив е толкова чист град, особено главната улица, на която има кошчета буквално през пет метра. Да си хвърлиш цигарата на земята, при положение, че има кошчета навсякъде, е проява на висша селяния и неосъзнаване на факта, че не живееш сам в тоя град...
- Да има майка ти к'во да чисти! - изстреля оня.
“Край” помислих си “тоя тип е свършен.”
- Какво каза? - невярващо попита циганинът.
- Казах, че създавам работа на майка ти, бе, глух ли си? Трябва да ми благодариш, че утре ще има какво да прави.
Докато изричаше тези думи, гледаше циганина право в очите, без никаква проява на емоция в изражението му, освен раздразнение. Сигурно си мислеше, че е безсмъртен. Най-вероятно беше така, амфетамините имат този кофти навик. Другото момче го погледа две-три секунди, опитвайки се да асимилира изреченото. На третата секунда му зашлеви страхотен шамар. Аз продължавах да дъвча дюнера. След шамара последва шут право в мутрата, а след него му се нахвърлиха и всички останали. Направиха го на кайма. Не е като да не си го изпроси. Аз бях с малко смесени чувства спрямо цялата ситуация. Разбира се, можех да стана и да кажа на циганите “Абе, пичове, вижте, че е друсан до немай къде, изобщо не осъзнава какво говори”, обаче реших, че ако му теглят един здрав бой може и да му дойде акъла. Трябва да си или много смел, или много тъп, за да направиш нещо такова. От една страна – евала на пича, че имаше топки да се изгаври по тоя начин, макар и придобити от амфетаминовия ръш. От друга, беше нещо тъпо и малоумно, чийто изход е близко до здравия разум, стига да го притежаваш – право в спешното, където се надявам да са го завели. Дано след това е посетил психиатрията, да му пооправят и вътрешността на главата. След като я зашият, нали... защото циганите направо му отвориха черепа. В металната пейка – с шутове. Пейката и земята под нея поеха алената кръв, тъпкана със стимуланти, както очите ми я попиха. Дюнерът беше много вкусен.
Прибрах се вкъщи, като по пътя си взех една двулитрова бира. Седнах на масата в кухнята, отворих я и си налях една чаша. През отворения прозорец нахлуваха звуците на вечерния Стар град. Нямаше никакви дразнещи шумове и никакви светлини. Само песните на щурците и нощните птици. Успокояващата мелодия на детството ми. Димът от цигарата ми пък, обратно на звуците, отлиташе през прозореца и се смесваше със смога на града. Единствената светлина идваше от пълната луна и огънчето на никотиновата ми наслада. Гледах нощта навън, потънал в мисли, като от време на време сръбвах по глътка бира. След малко станах, светнах лампата, взех един химикал и се върнах на масата. Отворих тефтера си и погледах малко празните редове на новоотворената страница. После взех телефона и се обадих на Йоаким.
- Да, слушам те. - каза той.
- Майната ти. - и затворих.
© Георги Todos los derechos reservados