23 feb 2009, 8:52

Един ден и още малко (част 2) 

  Prosa » Relatos
914 0 2
24 мин за четене

В другия край на града някой се събуждаше от нощната си няколкочасова дрямка. Дебелите черни завеси се спускаха вълнообразно от тавана, докосваха се до скрина, поставен до леглото и покриваха пода. Имаха формата на спирала по грапава и леко набръчкана по краищата. Слънцето не беше желано тук. Запали лампата, стана и се насочи към кухнята като понечи и извади една цигара от кутията на плота. Седна на облицования нов стол и се загледа в картинния пейзаж на стената. Стара, малка барака, голяма градина със слънчогледи и един бял впрегнат кон. Домашният телефон иззвъня няколко пъти, но шума който се разнесе не стигна до отвлеченото му внимание и щом този от другата страна разбра, че няма да му се отговори се отказа.
   Допуши цигарата си. Стри фаса на дъното на кристалния пепелник, който беше син като облицовката на столовете и стана. Насочи се към банята, наплиска няколкото пъти лицето си със студена вода, изми си зъбите, после пак си наплиска лицето и излезе. Облече се на бързо. Сложи черния костюм, раираната, масленозелена риза, златния часовник и скъпите италиански обувки. Отиде до кабинета, напъха една папка в коженото си куфарче, щракна закопчалката и излезе. След минути се намираше зад волана и потегли по главната улица докато не се скри…
   Стигна се до третия час и щом той мина я чакаше една продължителност от 20 минути в която бе за малко спасена от човеците. Мина по дългия път за по-пряко, прекоси 50-те метра, бутна вратата, звънчето иззвъня и седна на осветената маса до прозореца. Разрови се в чантата си (от цели два учебни часа не беше слушала музика) поопипа нещата вътре и се докопа до телефона. Извади го, вдигна нагоре капачето и избра един номер от повикванията. – Аз съм в закусвалнята, ако искаш, ела!
  Бялата покривка с лилавите цветчета, измачкана по краищата висеше повече от едната страна на масата. Напръсканата с черно ваза се мъдреше по средата като придържаше една маргаритка в нея, облегнала се на едното и сивкаво рамо. Пооправи я, измести вазата, облегна се и се огледа. Кафето, закусвалнята… с малки червени завески, три от четирите стени бяха овални прозорци отвеждащи човекът в забързания свят.
   Масите бяха пълни. Къде по един, къде по двама, хората се хранеха и паралелно с това разговаряха за днескашната бъркотия, грижите, гадната работа, мързеливият съпруг (или съпруга), немирните калпазани… Като жужене на оса не преставаше, набиваше се в мозъчните клетки, подобно на наострен молив. Сякаш, че някой беше длъжен да слуша постоянните им безпочвени оплаквания, стремежът им към нещо по-по-голямо, но не дръзващи за го започнат, защото се страхуваха от дебнещият ги като орел провал зад гърба им, просто още един заек (безмозъчно същество, лишено от способността дори да чувства истински) паднал в клопката…
След малко някой отвори вратата, изглади си разрошената коса, дръпна ципа надолу и се огледа в пространството от въздух, тютюн и нещо гадно (безчовечие).

– Насам – и махаше от слънчевата маса седналата Габи и точно затваряше книгата си.

– Браво бе, не можа да уличиш по-подходящо време за закуска от голямото междучасие, остават само пет минути – и се подпря на стола през нея.

– Здрасти и на теб, така е по-интересно.

– Сядай, искаш ли палачинка? - По-интересно е като вметнеш, че заради това отсъствие е била виновна порция палачинки, гладна съм. – Здрасти. – Ники, Ники. Две порции палачинки и две чаши какао, моля.

– Ей сега, Габи. – Спокойно, после нямам час. Имам де, но той не се смята за час, аз го смятам за почивка. Точно, при теб как мина мъката, Иве?

– Заповядайте… - тупна пред тях зелената чиния с веселото лице на палачинката, върху което се мъдреха три малинки от сладко.

Постави перпендикулярно чашата с димящата, топла четност и понечи да се оттегли. Беше среден на ръст, може би с четири или пет години по-голям от тях, черна коса, големи ясно изразени очи, мек причудлив тон и с бяла престилка с мече на левия край.
– Мерси и заповядай – протегна ръката си през масата със срамежливата маргаритка
на нея и му подаде банкнота.
– Аз черпя – усмихна се и продължи. – И сега малко на спокойствие, точно и закусвалнята започна да се изпразва, когато дойдох само тази и масата към дъното беше свободна, там не съм сядала никога – загледа се в нея и леко отвори устни, понечи нещо да каже, но премълча.

– Е, какъв час имаш, който да е по-важен от палачинките.

– Руски - точно започваше и втората палачинка.

– Доста си гладна, а? – Ето ти и моите, аз ядох преди малко – побутна своята чиния към тази на Ива и обгърна с ръка какаото. – Знам, че вече времето се стопли за големи чаши с какао, но ароматът му ми напомня толкова много на онова време… кога за последно яде?
– Пак ли започваш? – точно привършваше с третата. – А, нямаш право да ми говориш така. – Онзи ден кой ми натякваше за майка ми? – Защо не престанеш вече с тези диети и не се храниш нормално?

– От утре почвам!

– Да, все от утре.
  Настава тишина. Всеки сърбаше от своята напитка, гледаше пред себе си и тежко въздишаше. На платното профучаваха леки коли, клаксони се надпреварваха до изнемогване.
– Какво ти е? Телефонът ти звъни, не чуваш ли?
– Да?

– Телефонът ти звъни.

Постави ръка на челото си, бавно я прокара през очите, нослето като последната и спирка беше брадичката. Отпи още по-голяма глътка от какаото, отмести поглед от точката на стената, погледна я и отговори.

– Нека звъни.

– Какво има? Не ми казвай, че е заради него. Няма ли най-сетне да го забравиш?

– Не мога, Иве, аз… аз ставам, отивам на час, чао, после ела до нас.

– Колко време мина? Месец, два? Когато нещо си отиде, не плачи, че вече го няма, а се радвай, че въобще го е имало, а и той не беше нищо особено.

– Права си, моля те стига, хайде тръгвай.

– Габи, той ти навреди достатъчно, не е ли крайно време да се отърсиш?

– Имам още четири часа, всеки ден са седем.

– Иве, след даскало в нас, да знае.
   Нямаше нужда от повече разговори, думите бяха просто излишни. Щом се стигнеше до този разговор всяка знаеше, че няма да има разбирателство угодно и на двете, затова и си имаха тяхно неписано правило, щом усетиха, че ’’там’’ започва да боли, всяка спираше или променяше темата. Този път мълчаха, вървяха и за в момента така беше по-добре.
– Аз се качвам горе, после ще се видим, нали, ще дойдеш? - Разбира се, а сега чао, че часът почти свърши.
  Погледна телефона си чак, когато се строполи на чина в часа по химия. Конското на госпожата за нейната немарливост и нехайство по отношение на часа и мина през нея подобно на песен на птиче. Седна на чина, извади една тетрадка, химикал и погледна към спасителния уред от чалгата. Беше и писал, малко съобщение от няколко думи в, който обобщаваше той как е и я отвеждаше в своите мисли за това тя как се чувства...

– Ще пишеш ли?

– Пиша!
  Часовете се изнизваха. Минаваха подобно на сянка плъзгаща се по някоя пейка в парка и потъваха в земята. Въздухът беше така необичайно, някак гъст и топъл, може би леко парещ. Блъскаше се в лицето и, когато вървеше напред, обгръщаше кичурите коса, който танцуваха в такт с тялото и, и оставаше на мястото си.
   Вече се намираше на бюрото си. Облегнат на черния, кожен стол с гръб към панорамата на града, разгръщаше някакъв формуляр написан до половината с черен химикал. Прочете до някъде, прескочи един-два абзаца, подписа се и сложи печат. Офисът беше просторен. С червено канапе, масичка до него висока малко над коляното, голяма секция със стъклени, черно-прозрачни вратички, килим с една по-ярко изпъкнала, открояваща се шарка може би на цвете, библиотека, голямото кръгово бюро с компютър и писалището. Прозорците, големи и чисти, с малки, бели завеси който стояха кротко завързани към стената с бяла, копринена панделка, и до тях цвете с малки, червени, кръгли плодчета. На вратата се почука и щом и се даде сигнал да влезе, вътре се шмугна 30 годишна жена, блондинка, с блуза с голямо деколте, черна пола над коляното и черни лъскави ботуши с тънък ток.
– Готови ли са формулярите за връщане на хранителната фирма? – гласът и не беше от най-приветливите. Леко дразнещ и писклив, твърде висок за външния и вид.
– Готови са, в края на бюрото са, и Мария звънни моля те на сина ми и го попитай от мен днес какво смята да прави.
– ОК, а нещо друго да му предам? - отметна косата си от рамото към гърба и от шията и блесна едно златно сърце.
– Как върви с онази работа, която възложих на Петров?

– Не съм запозната, но ще се свържа с него.

– Добре, после ми предай.

Излезе. Токчетата се чуваха и след затръшването на вратата. Какво можеше да се мисли за нея? Нищо! Момиче достатъчно зряло може би за семеен живот, с явно изрусена коса, добре фигура, но и за нещо повече. Цялата и същност подсказваше, че ще си остане само секретарка в известна фирма, нямаше да се издигне повече от това. Свърза се с Петров, изиска от него информацията, която и беше нужна, позвъни на сина му, и щом беше готова с омарната задача мина по познатия път към кабинета на директора и му изписука това, което трябваше да знае.
   Най-сетне си беше в къщи. Нямаше никой, затова щом тропна вратата и щракна ключа започна да се съблича още от салона. Хвърли якето, чантата, кецовете и вече полусъблечена се шмугна в банята. Досъблече се, остави на обозначеното за мръсно пране място дрехите си и пусна струйка топла вода премесена с малко студена върху гърба, после гърдите и за секунди цялото и тяло бе мокро. Обгърна с ръце главата си, подпря се на белите плочки и се свлече. Водопадът кънтеше в ушите и, правеше локвички на пода и дирижираше малкия си оркестър…
    Водата се завъртя около канала, просмучи се от голямото мръсно, водно чудовище и изчезна в празния му търбух. Уви главата си с една бяла кърпа, за да попие мокротата от косите си, прикри голото си тяло с още една по-голяма пак бяла кърпа със синя лента по края и отиде в кухнята.
  Тишината се просмукваше от всички вещи в стаята. Микровълновата, шкафовете, малкия телевизор… Единственото, което я пореше по средата и дразнеше ухото беше стенният часовник (стрелките му сочеха 14.45). Улицата, притихнала под напора на тежкотоварното движение спеше или по-точно липсата на коли беше смразяващо… приятно празна. Надигна се от стола, притисна кърпата по-добре до тялото си, извади пакетчетата от шкафа над мивката и си направи чай. Отиде и се облече. Черен анцуг, дълъг също черен потник с дебели презрамки, пентаграма и се върна, за да изпие чая си. Към 15.00 часа майка и си дойде. Жената наистина беше доста изморена, съсухрена, някак пропита от…цялата дискриминация. Денят беше дълъг, труден и подтискащ.

– Здрасти, мамо.

– Здрасти, Габи.

– Как си? Май не много добре. Как мина днес? – Денят беше компромисния вариант от всичко.

– Всеки ден е така, просто си в джунглата.

– Ужасно си права.

– А имаш ли сили, можеш ли да дойдеш с мен до ’’пианото’’?

– Уроците, добре.

След известно време излязоха от блока. Големите борове развяваха короните си по небето водени от вятъра, листата шумяха заедно с хуботенето на хората, а времето все така безпощадно и безмилостно продължаваше да се разваля. Тъмното, сиво було изтъкано от смесицата облаци над града, предвещаваше прилично, голяма и мощна буря. Птиците отдавна ги нямаше, всичко живо се бе изпокрило. Кой на кафе, кой на училище, вкъщи или на работа.

– Ще вали.

– Ъъъ… голям дъжд ще е. Като картина от 17 век, готическата катедрала висеше на невидим конец над смъртната земя и красеше новите за по-малко от година незаконно, построени сгради.

– Не мислиш ли, че мястото и не е тук, а, мамо? – На кое?

–На сградата, не се вписва във всичко това. Като сън от приказка е, прекалено красива, за да се показва пред погледа на… на хората.

Разбира се не можеше да тупне пред майка си определението ’’ безгръбначни паразити’’.

– Мисля, че прекалено много четеш. – Предполагам.
  Светкавица замижа из въздуха и се изгуби мигновено. Някой снимаше.
– Е, докъде стигна, успя ли да направиш нещо?
– В момента го правя! – изкрещя тихо и затвори телефона. Намести се по-удобно на пейката, скръсти крака като стара клюкарка и пак зачака да му се отдаде удобен случай да снима.
  Качиха се по страничното стълбище и след малко бяха вече в кабинета.
   Небето се разряза на две от светкавицата появила се за секунда, след това и гърма, а след още време , равно на едно вдишване, или на крачка път закапаха и първите дъждовни капки. Намокриха стъклото и започнаха една след друга да се нареждат, за да минат по пътя очертан от най-старшата паднала капка.    

Правеха или малки поточета или водопадчета от телата си. Сякаш стъклото отвън на стаята плачеше, но толкова много и истински, че ако си с по-чувствителна душа ще споделиш скръбта му.
  Хвалби, думи напоени в сладък сок от амброзия. Имат стойност равна на живота на една снежинка, толкова малка и незначителна, пълна с тихо озвучение на стаята или по-силно като ръкопляскане на публиката, нищо не значи.

– Наистина се справя превъзходно – е наистина ’’превъзходно’’ е хубава дума, но не съществува, кое е превъзходното?

– Бързо напредва, музиката и се отдава – ’’и мързелът също’’ – подмяташе си някакви думички из главата.

– Винаги съм знаела, че е за това –  отговори майка и, погледна я с миловиден поглед и намести по-добре дамската чанта на рамото си. – ’’Как се дефинира понятието, че винаги си знаел, че някой е за точното нещо, за което ти си мислел. Все едно да знаеш какво ще е едно бебе по характер, когато порасне. И тук не опираме до възпитанието, а до това, какво ти сам разбираш за върлуващия свят извън преградите на мечето Бени.

– Ще я насочите ли морално към друг инструмент? – четеше сякаш мислите и, да нейния инструмент, точно така, давайте господине…

– Не съм мислила за това – ’’сякаш не знаеш какво желание и страст имам да свиря на китара’’.
– Предлагам Ви като учител по музика да предоставите избора на нея.

– Ще го обмисля.

След още половин час любезности тя си тръгна. Дъждът бе понамалял, а и локвичките по пътя бяха чисти и разбира се чакаха със затаен дъх човешки крак да ги размъти.

– Благодаря Ви, господине, дано поне веднъж да се вслуша в чуждата дума, а след това и в моята.

– Спокойно, сигурен съм, че ще стане така. Тя ти мисли само най-доброто, Габи, нали знаеш, наясно си?
– Знам - остана си само със ’’знам’’. Някак е малко по-трудно отколкото трябва да бъде, това да вярваш и слушаш някой. Издигнал си този тийнейджърски имунитет още, когато си започнал да разбираш, че нещата се свеждат до болката. Тогава и си инжектирал в себе си лекарството, което е издигнало втората Берлинска стена между теб и света. Не е лесно да повярваш на когото и да било, още по-малко, когато вече знаеш колко много, много боли после.
  Отекването от шума от ромоленето на капките по ламаринения на места покрив нарисува картина, подобна на тази в съзнанието и, само че в стаята. За секунда сдържаха гласовете си.
– Днес няма да свирим, ще си говорим, искаш ли? – седна до вратата.

– Да.

– Виж, представи си, че тази стая е твоя живот. Всичко в нея е всичко това, ще имаш. Обичаш или не, това не ме интересува. Докато не го обикнеш, друго няма да имаш. Не си разваляй деня в мисли какво има в стаята до твоята, там е моят живот. Не прави грешка да живееш в него. Не позволявай някой да ти влияе, Уайлд го е казал много точно при това . Нали знаеш? - ’’Добро влияние изобщо не съществува, всяко влияние е безнравствено, напълно безнравствено от гледна точка на науката!’’ Живей по своите си правила, прави това, което смяташ ти за правилно,а аз ти позволявам за бъдеш егоист, но не се увличай е това, не се увличай! Също така не учи другите хора да са такива… Приемай съвети от живота, но не ги учи и не им вярвай, утре друго ще те застигне не като днескашната буря. Научи се да дишаш, да мълчиш и може би ще постигнеш много, кой знае? Разчитай само на себе си, и един ден живота може би, ако си страдала прекалено много ще ти поднесе човек на, който може да разчиташ, но в никакъв случай не се надявай излишно, това само ще те уби, ако не си достатъчно силна. Всеки изстрадва толкова, колкото е способно сърцето му да издържи, а ти тепърва ще страдаш, вярвай ми! Не всеки ден ще бъде слънчев, повече ще са бурите като тази днес, но нали знаеш, че винаги можеш да се приютиш под страниците на книга. Трябва да знаеш, че можеш, защото ако не го направи Ти, никои няма да го направи вместо теб. Ако искаш размести мебелите в стаята, ако искаш ги остави така, или ги изхвърли през прозореца. А прозорецът е твоят малък свят.- Как си? Не ми казвай нищо, утре ще си говорим, днес помисли добре, и се наспи.
Готов съм, кога да мина да ви оставя материала?

– Колкото може по-скоро. Намери ли нещо?

– Дори повече, имате дъщеря. – Гласът му се запечата в телефонната слушалка. Все още чуваше изречението, въпреки че беше пред прозореца. ’’Имате дъщеря!’’... ’’Имате дъщеря!’’... ’’Имате дъщеря!’’... Не е възможно, та той имаше само син, само син. Това беше авантюра отпреди повече от 20 години. Но да, обичаше тази жена много повече от покойната си съпруга Маргарита, много, много повече. Желанието да бъде с нея беше жарко като огън изпепеляващ вътрешностите му, но водата в лицето на баща му не позволи да се стигне по-далеч, потуши всичко, а дори не беше и наясно какво ставаше. Просто един старец, гордия собственик на фирмата седеше в рамка, позлатена по краищата, на бюрото какво и на стената в дневната. Той, той не позволи. Отиде си от този свят, а дори не знаеше, че съсипа живота му. Наясно ли е, че отрони и последното зрънце щастие щом го ожени за Нея. Той разбира се я обикна с времето, както и ставаше щом свикнеш с един човек, щом си с него всеки ден, щом живееш е него… обикна я до колко беше възможно, но никога и колкото Нея. И сега някакъв човек му казва, че има дъщеря. Възможно ли е от тази любов да се е родили дете? Възможно ли е Тя да е заченала и да е пропуснала да му каже? Но как ще пропуснеш да кажеш толкова важно нещо. Няма ли то да се върти единствено в главата ти? Загаси лампите в офиса си и напусна сградата с леко наведена и замислена глава. Прошепна тихо на пазача ’’Лека нощ’’, качи в колата си и потегли към центъра.

– Здрасти, извинявай, че не отговорих днес на SMS-a, но бях много заета с моите вещерски дела. Искаш ли да дойдеш с мен?

 – Докъде? 

 – Искаш ли?

– Не задавай въпроси, така е по-интересно. Искаш ли? Нова мода, да не знаеш къде отиваш, но добре.

– 23.00 в парка, до мола.

– ОК?

– Където се блъсна в мен?

–Аз ли? – чу се смях. – Добре, там ще съм.

– Да, ти! – затвори.

– Мамо, аз ще излизам с приятели след малко, нали може?

– Е, добре, но умната, няма пак да ти казвам.


23.30 бяха в парка. Познаха се въпреки, че беше тъмно.
– Хайде.

– Но къде? – Сам каза, че съм странна, хайде де.

– Няма през две секунди да повтарям само ’’хайде’’.

Стигнаха, бутнаха, малката, ниска, желязна вратичка, която ако беше светло щеше да се види, че е боядисана в черно, и влязоха.
– Къде, не сме на гробищата, нали? – Много точно време – погледна телефона – 23.55 – за посещение на прабаба или дядо.

– Готово. – държеше в ръката си джобно фенерче.

– Тук нямам роднини, ела по-нататък ще ти покажа нещо.
– Габи, не може да влизаме, ами ако има стража? 

– Казва се нощен пазач, не нощна стража или нощен ездач. Споко... няма, идвала съм и друг път.
– Ти си луда.

– Това са ми го казвали и друг път.    

Предпазливо минаха подобно на мравки обикалящи човешки крак, гробовете и стъпиха на хълма.
– Е, погледни. – Града.

– Да. Всеки покрив е живот и живот. През ден изникват нови постройки. Винаги като дойда тук е различно от предния, още нещо свети с неоново-бледа светлина. Всеки път поредното късче земя става сграда, и защо? – обърна се към нещо, очите и бяха мокри.

– Защо, Вик, не е ли пак красиво като има природа, вярно, тя не всети, но краси, дори повече.
– Недей плака, моля те, нищо няма да промениш, нищо няма да се промени.  

Свикнали сме да живеем по един начин, който ни е оформил пагубно или не към самите нас, така ще бъде, никой няма да го спре докато не се замисли като теб, със сълзи на очи. - изведнъж, противно на самата себе си се притисна в него, положи главица на гърдите му и се заслуша в туптенето на сърцето му, толкова учестено биеше, уви ръце около кръста му, загледана към светлините.

– Нищо няма да промениш, нали знаеш? – шептеше един глас заглушен от тъмнината… Целуна я и по-силно я притисна към тялото си.

– Седни. Седнаха на мократа трева, а тя все още така се бе притиснала към него.

– Вик, аз нищо не знам за теб…

– Какво те интересува?

– В какво семейство си израснал, какви са родителите ти, приятелите?

– Преди седмица се преместихме тук. Дядо почина и татко пое управлението на фирмата. Мама умря преди няколко години и… и това е. Приятелите са относително нещо, като слънцето – или грее, или го няма!

– Съжалявам!

– Но за какво?

– Не съжалявай, че нещо си е отишло, радвай се, че го е имало. А, ако изобщо не се бе случило? Това важи за всичко!

– Тя ми беше майка и аз много, много я обичах, но се примирих, така е по-лесно отколкото цял живот да плача, не казвам, че сега не го правя, всеки плаче, но е по- малко и не боли толкова както при първите минути, когато болката ме хвана в примамката си.
– Това днес го чувам за втори път. – погледна нагоре към него, очите и вече не бяха влажни, сега блестяха заради друго.
– За това, което имаш и вече си е отишло?  

Натурата на човека надделя. Леко доближиха устни и те се сляха с шума на тишината. Толкова познато нещо, но все каращо сърцето на човека на трепти.

– Извинявай за това, аз… аз, аз…

– За какво? Прибра се в чисто, новия апартамент на шестия етаж и тихо понечи да се присламчи към стаята си.
– Татко!
– Прекалено късно се прибираш.

– Бях навън, затова, с едно момиче, най-удивителното същество раждало се някога.

– Как се казва, нали внимавате?

– Ние нищо не сме правили, Габриела.

– Радвам се, не позволявай на това да угасне, пази го!

- Ще го направя!

- А сега лягай, и внимавай да не се повтори.    

Родителите и бяха заспали. Утре я чакаше тежък ден, но сега ’’утре’’ щеше да се различи от ’’днес’’. Може би той беше нещо различно. ’’Лека нощ’’! - последния SMS за деня.

Мария в кабинета ми.

– Да, господине, добро утро.

– Дано да е добре, не само утрото обаче. – Потърси тази госпожа и ми дай адреса колкото можеш по-скоро. Заеми се с това, после с другото.

Стана, поразходи се из стаята т.е от нерви за малко да не протрие пода. Мислите, които нахлуваха в него бяха обвили с черни нокти съзнанието му. Мъчеха го, караха го да забавя диханието си, да го ускорява. Побиваха по челото му малки точици пот, който се стичаха по страните му…  толкова ли беше мъчително наистина, или той сам го правеше да изглежда по-болезнено от колкото е? ’’Днес може би ще я видя, а може би имам и дъщеря! Може би и нея ще видя!’’

– Заповядайте! Работи като счетоводител. Нали знаете как се казва?

– Ана?

– Да.

Щом листчето беше в ръката му, сигурността и истината, практически бяха на крачка разстояние от него. Една невидима ръка като, че ли го крепеше за гърба и го тласкаше напред. Слезе надолу.

– Хей, татко, това е баща ми, сега ще дойда, само да взема нещо.

– Вик, недей сега, бързам. – механично го блъсна с лакътя си.

– Само ми дай ключовете, това е Габи, запознайте се.

– Добре, но набързо, имам прекалено важна работа, не търпи отлагане. - наистина ли беше толкова важно, все пак колкото повече удължаваше момента толкова по сладко правеше мъчението си, а и за къде толкова да бърза вече има това, което му трябва, само въпрос на време е. Само време, не е ли това едно от най-важните неща? Отидоха до нея, а тя се беше облегнала на едно дърво все още носещо мириса на дъжд и слънце, въздух и земя. Беше красива. Вятъра си играеше с косите и както обикновено, а птиците като фон на всичко пееха своята си песен.

– Приятно ми е! – кротко протегна ръка към него.

– И на мен, радвам се, че е улучил толкова красива, млада дама.

  Диалогът изваден като, че ли от ’’Гордост и предразсъдъци’’ на Остин приключи.

– Аз тръгвам, че бързам, съжалявам, беше ми приятно.

– Няма проблеми, до скорошно виждане.

Намираше се пред вратата. ’’Сега ще разберем, какво е!’’ Качи се на горе, намери, който трябва и попита за Нея.

– След стаята в дъното е тя.

– Благодаря.
   Стъпваше предпазливо, сякаш от нещо се боеше, а не беше точно така? Мереше всяка крачка, стъпваше на цялото си стъпало, някак механично, противно на цялото му същество, нещо го дърпаше напред с безцветна връзка. Целия му свят бе се построил отново след този разговор, след няколко крачки, една врата, нищо повече не го делеше от Нея, от любовта от преди повече от 20 години. Какво ли ще е сега, как ли ще ме погледне, как ли ще ме посрещне, дали ще е красива, дали ще видя дъщеря си? Подразбирането на това на, каква висота е застанал въпроса Ти, има отговор винаги, работата е там, че не винаги на нас ни харесва той, но по един или друг начин трябва да го приемем. Беше пред вратата и докосна дръжката…
   През това време Габи и Вик се разделиха. Всеки имаше нещо за правене, а и времето прекарано само със себе си винаги ми е било по-опияняващо от времето делено с друг. Тя отиде на урока по пиано, а той се насочи към отбивката до тях, към стадиона.

– Добър ден, Ана? – интонацията беше друга.

– Да, аз съм, кажете. – говореше без да погледне пред себе си, забила поглед на масата.

– Аз съм!

– Моля? – вдигна поглед и го съзря.

– Кой сте Вие?

– Аз съм, аз – Димитър. Мълчанието понякога е толкова тягостно. Стяга те за шията. По всевъзможен начин хората се опитват го избегнат. Шум, не точна дума, вдишване, дълбоко вдишване, а аз го обичам…

– Какво правиш тук, как ме намери, от колко години не съм те виждала.

– Как си?

– Върви си, онова ми беше прекалено.

– Кое?

– Не помниш ли? Та ти преспа с най-добрата ми приятелка.

– Но това беше преди, а и не беше нищо.

– За мен беше. Благодаря на баща ти, че ми го каза. Тогава ти наистина беше отрепка, ако не беше наркотика, беше алкохола.
– Аз имам дъщеря, нали?
– Моля? Тя ли, не. Много по-късно се появи, много по-късно.

– Какво си мислиш, че на мен ми беше много лесно ли?

– Тя е на 17, не е твоя дъщеря.

– Не ти вярвам…

– Провери, така както намери мен и ще видиш. А сега си върви, от онази вечер ти уби всичко.

Излезе от стаята, нужно и бе да подиша. Тя не беше негова дъщеря и той много скоро щеше да го разбере.
  Повече така и не го видя.
  Понякога това животно наречено от смъртните ’’съдба’’ ни предоставя на златен поднос по някоя и друга ’’главоблъсканица’’…
Истината е сложна. Къде се намира безкраят? Там, където своите тела докосват морето и небето? Какъв цвят има той, а мечтите ти? Малко по-пъстри от тези на другите и с частичка по-мрачни от тези на човека до теб, оплетени в паяжини, прах и пепел от отишлото си. А, ако това, което си е отишло никога не си го притежавал? ’’Какво е да си човек?’’ – егоизъм, себелюбие, филантропия или нищо от тези изброените? Какво значи да играеш роля измислена от друг, да си пешка в ръцете на царя, а той какво е? – Само вятър, раздухващ нощем огнището, вятър огъващ клоните на дърветата. Цар…
   Всичко опира до ’’човека’’!

© Ирена Чалъкова Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
  • Това ми хареса. Наистина. Особено краят. На път бях да се разочаровам... и тогава... twisted nails of fate...Поздрав.
  • Вече си имаш малък фен клуб Браво,отново!
Propuestas
: ??:??