Априлският ден се опитваше да вкара пролетен въздух в мрачния дълъг коридор на масивната сграда. Бледите слънчеви лъчи плахо се провираха през високите малки прозорци, но не можеха да достигнат студената напукана мозайка на пода. Стените не бяха боядисвани от години. На втория етаж беше кабинета на декана. Пред вратата му постоянно имаше група студенти, които бяха шумни и винаги безгрижни. Младото момиче, което работеше от няколко месеца като негова секретарка, се стараеше да си върши задълженията както трябва. Но все пак се надяваше да е тук само временно.

                  Беше късен следобяд, студентите се бяха усмирили нанякъде. На вратата се почука и при нея влезе мъж в не първа младост. Направо можеше да ù бъде дядо, макар че имаше спортна фигура. Косата му беше още кестенява, в контраст с изцяло бялата наскоро оформена брада.

                 - Какво желаете - попита го момичето, хора на неговата възраст рядко прекрачваха този праг.

                   - Навярно тук се пазят архивите на служителите, които са били във факултета на работа. По-точно на вашата длъжност. Преди четиридесет години.

                    Секретарката отново го изгледа с безразличие. Но когато разбра, че говори не за себе си, интересът ù се засили.

                    - Тук работеше Росица Георгиева, на двадесет и една години. Следваше задочно право, не вярвам това да има някакво значение. Ако може да ми дадете тогавашния ù адрес.

                     - Но това е информация, която не мога да дам. Вие какъв сте ù - попита го младата секретарка. – И аз следвам задочно право, какво съвпадение...

                    - Бяхме приятели тогава. Само това.

                     Мъжът се беше загледал през прозореца. Навън короната на стройна липа току-що беше тръгнала да се разлиства. След две седмици щеше да бъде цялата в зелено.

                   - Тази липа ние сме я засаждали. За да ù ухае в пролетните дни. Колко е израсла - тихо, сякаш на себе си каза мъжът.

                  - И какво стана после - на момичето му стана интересно. Няма да е било обикновено приятелство, така си помисли. Беше скръстила крака, все пак работният ден беше зад гърба ù.

                 - Нищо. Разделихме се скоро след това.

                  Настъпи мълчание. ”Много е упорит”, си помисли момичето, след това стана от стола и от високия дървен шкаф в ъгъла на стаята извади някакви стари оръфани картонени папки. Започна да ги преглежда една по една. След няколко минути в ръцете ù остана само една тънка хартиена папка.

                 - Може би това Ви трябва. Но моля да си остане между нас. – Вече пишеше адреса на малка фирмена бланка.

                 - Много Ви благодаря. И успех на идващата сесия - пожела ù мъжът, усмивката му беше спокойна и мека. После тихо затвори вратата.

                  ”Какъв странен човек”, си помисли секретарката, облече мантото си, прекоси мрачния коридор и излезе на улицата. Вече го беше забравила.

                  Месец и половина след това слънцето вече достигаше напуканата мозайка в тъмния коридор. Младата секретарка си имаше достатъчно работа покрай идващата лятна сесия. Липата беше цъфнала с големи жълтеникави гроздове, мирисът ù  се чувстваше, дори когато прозорецът беше затворен. А на короната ù бяха свили гнездо два бели щъркела. Студентската шумотевица не ги смущаваше. Редуваха се, търпеливо приседнали в гнездото, щяха да си имат малки, навярно.

                  И тогава в края на деня той отново почука на вратата ù. В първия момент не можа да реагира. Но когато се усмихна, тя веднага го разпозна.

                  - Аз пак Ви безпокоя – извини ù се мъжът – Помните ме, нали…

                  - Какво се получи, наред ли е всичко – момичето го гледаше с питащи очи.

                   - Разбира се. Но на адреса, който ми дадохте, вече има построен голям фирмен магазин. Къщата, която търсех, е съборена. Много добре си я спомням… Нищо не може да се направи.

                    - Съжалявам. Много е задушно тук, ще отворя прозореца.

                     Уханието на жълтата липа нахлу в стаята. Двамата стояха един до друг. Мъжът извади от джоба на якето си визитна картичка.

                       - А може би тя ще дойде, за да оформи документите си около пенсионирането. Все пак време ни е вече. И тогава Ви моля да ми се обадите.

                        После отново със спокойна усмивка излезе от стаята. Но преди това се обърна и сякаш на себе си каза:

                  - А Вие не се преуморявайте. Вижте каква красива липа имате под прозореца си. Ако постоите половин час под клоните ù, ще усетите, че обстоятелствата около вас не са от най-ло­шите, а светът не е толкова несправедлив. Тъй като е здравомислеща и земна, липата е много полезна за представителите на въз­душните знаци, които че­сто хвърчат из облаците - тя ги заземява и връща към реалността. Не дели хората на добри и лоши - готова е да помогне на все­ки, който я приближи с мъдростта и интуицията си...

               И тихо затвори вратата.

                Момичето постоя малко, мислеше над думите му. После затвори прозореца. Все пак работното време си беше отишло. Навън щъркелите се бяха раздвижили, издаваха възбудено радостта си, малките се бяха излюпили. Пролетта беше в силата си. Идваше лятото, есента беше толкова далеч…

               После взе визитката. На нея пишеше: Никола Любенов, член на Съюза на писателите. Дори нямаше телефон. Повъртя я от двете ù страни, понечи да я захвърли в кошчето. Но размисли, взе от бюрото малък телбод, свали една оръфана зелена тънка папка от високия шкаф в ъгъла на стаята и с усмивка я щракна към нея.

                      ”Ей, това писателите са странни птици”, си каза младото момиче, прекосявайки дългия мрачен коридор. Излезе на улицата, където слънцето си играеше със забързаните минувачи.

                 Може би вече го беше забравила.

17.04.2013                                                                     Любомир Николов