Първият юнски понеделник зарадва с отдавна жадуваните слънчеви лъчи. Онези, които всеки път посрещаме с мечти за по-щастлив живот. В много от нас по това време слънцето разбужда и надежда за поредното вълнуващо лято.
Днес, у все повече хора се зараждаше усещането, че кошмарното, но приемливо за властниците, посевместно насаждане на страх, съвсем скоро ще свърши. Никой не виждаше полза или спасение в безумното зомбиране и ежедневно внушаване на боязън пред един особен вид грип. Потребно ни бе спокойно професионално информиране за случващото се у нас и по света. За жалост интелектът на властта нямаше възможност да го стори. И вместо да създадат необходимата комисия в съответствие с отдавна приет закон, буквално скупчиха тълпа удобни хора около изнамерен отнякъде военен хирург. Той започна да се изживява за специалист по борба с вирусни епидемии и упорито доказваше своята неспособност за разумно поведение в сложна епидемиологична обстановка. Както и неумението си да общува човешки със своите слушатели. За мен и моите приятели бе разбираемо, че един, вероятно много добър хирург не е професионално пригоден за послушно заетия отговорен пост да ръководи набързо създадената организация НОЩ. Нито един квалифициран професионален медиатор или психолог не би допуснал за разпространение в публичното пространство такава многозначителна, дори страховита абревиатура. Очевидно подобен кадър в управляващия страната „клуб по интереси“ липсваше! А можеше да се допусне и умишлено насаждане на страх.
След една-две седмици ежедневни появи в най-гледаното медийно време започнаха да му се подиграват, измисляйки вицаве като:
Въпрос:
– Може ли да се прави френска любов?
Генералът светкавично след двучасово мислене:
– Само с маски и на два метра един от друг! – А шведска гройка? – Може, но само с маски и третият на метър и поровина от другите двама!
В компании се чудеха как така блясъкът на билярдна топка между чиновнически придобити пагони човекът от НОЩ започнал да възприема за ореол на собствената си непогрешимост в област, безбрежно отдалечена от неговата професионална квалификация. Приемаше се за логично презрителното му отношение към мнението на добронамерени инфекционисти. За да зомбира по-успешно слушатели и зрители, със съзнателна наглост от първия момент започнаха да се укриват истинските причини за леталните изходи. По-късно хирургът вече бегло отговаряше на зададените въпроси за наличие на т.н. придружаващи заболявания. С пренебрежително невъзмутим тон, като че ли се подиграваше с разума на журналисти и слушатели, съобщаваше, че „починалите от короновируса“, имали и ... тежки черепно-мозъчни травми, карциноми, левкимия, остър диабет в тежка напреднала форма при едновременна дълбока старческа възраст и т.н и т.н.... Изпитвах срам да чуя всичко това от устата на лекар и то с такъв тон. За самостоятелно мислещите бе очевидно, че хирургът слугува на властта поради липсата на собствено достойнство и човешки морал, така характерни за обикновения български лекар. Особено в подобни трудни ситуации.
Всичко описано до този момент, обаче, не ми пречеше да съм оптимист и тази сутрин тръгнах на среща с приятели. Пред очите ми вече се бяха появили чашките ароматно кафе, започнали да ни обгръщат с дъх на канела.
Около градинката на моята любима Солунска чух дует на две цигулки. Малко след това разбрах и кой свиреше. До сладкарницата на Солунска и Графа момиче и момче бяха даряваха серенада на Петко и Пенчо Славейкови. Неотдавна бях видял същата двойка да разведряват настроението ни до статуята на Щастливеца. Както тогава, така и днес, свиреха ентусиазирано и доста умело за тяхната възраст. Навярно скоро щяха да завършат музикалната гимназия и търсеха по свой начин внимание и оценка за изпълнителските си умения. В концертните зали публиката винаги ръкопляскаше и не си проличаваше дали е класическа форма на вежливост или искрено признание на изпълнителите. Докато на улицата или по площадите проличаваше истината. За жалост малко минувачи поспираха за една-две минутки и отминаваха. Застанах пред тях и тихичко попитах:
– Здравейте, спомняте ли си за мен?
Двамата кимнаха усмихнати и продължиха своето изпълнение.
Имах основание да го сторя. Преди няколко дни ги видях за първи път. Витошка бе започнала да се изпълва с поток радостни от хубавото време хора, между които малчугани безгрижно се провираха с колелета. Някои от децата ловко кръжаха на кънки около своите родители. Наближавайки кръстовището с Патриарха чух да свирят две цигулки. София заради месеците на карантина беше позабравила за очарованието, раждащо се под пръстите на улични музиканти. Почти до паметника на Щастливеца се бяха появили момче и момиче с две цигулки. Артистичният им усет бе избрал къде да застанат. Отстрани картината бе много вълнуваща. Двама млади свирят серенада на Великия Алеко, а той стои до своя куфар ги слуша преди да поеме отново по своя път. Накъде ли щеше да го отведе? Към Чикаго и назад? Или към неговата смърт? Едва ли някой би узнал...
Приближих отстрани младата двойка и се заслушах . Сложността на мелодията и лекотата на изпълнение подсказваха, че скоро ще завършат музикалното си образование. Изчаках да спрат за кратка почивка и подадох на момичето една банкнота. Тя ми посочи с очи разтворения пред тях калъф, но поклатих глава:
– По-добре я приберете. Не знаем дали някой лакомо ще ги грабне и да се скрие. Нашенци има всякакви!
Двамата се засмяха и тя я пъхна в джоба си. И от дума на дума ми хрумна да помоля ще могат ли да ми изсвирят нещо от Стравински. Смутено признаха, че не бяха чували за него. До този момент нито един от техните преподаватели дори не им е упоменавал за него. Стори ми се много странно днес, в началото на 21 век, това име да започва да потъва в забрава. Дано да е само случайност. Пожелах им да попитат учителите си за изкуството на Стравински. Милата им учтивост и внимателното слушане на един непознат случаен минувач бяха причината да им разкажа за една нощна среща с техен колега. За един цигулар, който понякога нощем заставаше на ъгъла на Витошка и Алабин и унесено изпълняваше любимата си пиеса „Докосване“ от Светозар Русинов. Момичето и момчето слушаха с интерес. Затова им казах, че я бях описал в своите „Нощни срещи“. За да не се чувстват неудобно, усмихнато им пожелах да попитат за Русинов и Стравински своите учители и им пожелах щастие по пътя на музиката.
Прибирайки се по познатите улици, отново минах покрай уютния квартален ресторант „Pastorant”. Вече бе писал за него и за един уличен скитник в „Зная, че всекиму са нужни пари“. При хубаво време пред него изнасяха масички. Днес, върху една от тях забелязах да лежи тънка книга. Любопитството надделя и реших да надзърна в разтворените страници. Оказа се, че я бях чел. Бе „Разпознавания“ от талантливата, живееща далеч от България, Цвета Софрониева. Изглеждаше, че е случайно забравена от някого и затова надникнах вътре в ресторанта. Още не бях изминал и две-три крачки, когато от дясната зала се появи млада жена. Не само нейните коси и усмивка, но и очите й излъчваха слънце. Онова постоянно сънувано. Онова, което въпреки мечтите ни да навлезе и озари завинаги нашия живот, по незнайни причини постоянно отблъскваме. Споделих с нея какво си помислих за книгата и я подадох на жената. Тя я взе и, благодарейки, с горчивина сподели, че хората са започнали да ги крадат. Опитах да смегча нещата, че по-добре да крадат книги, вместо пари или вещи. Неочаквала подобно успокоение, тя звънко се засмя и кимна с глава. След тези разменени реплики се разделихме. За нея работният ден вече бе започнал...
Аз продължих към своя дом с усещането, че съм изживял още един прекрасен ден. И докато в главата ми звучаха двете цигулки и нейния смях, реших да опиша тези случки. Дано разведрят по свой начин настроението на някой читател. Винаги ще имаме нужда от това...
© Вили Тодоров Todos los derechos reservados