Тишина. В просъница чувам отново онзи познат звук. Отново будилникът.
Събуждам се и ме посрещат слънчевите лъчи, протикващи през многобройните
дупки на щората. Отново нов ден. Отново слънцето гали очите ми. Лежа...
Но знам, че ме чакат. Отново познатото... отварям прозореца и вдишвам
глътка въздух, тази глътка, която снощи беше болезнена. Днес... отново
обичайното. Последният поглед подразва екрана на телевизора, натискам
копчето и всичко е по старому. Отново тишина...
Обувам ботушите си, които са попили нощния прах... заключвам тишината
зад входната врата... Обръщам се и неволно изплашвам два гълъба. Те
са попаднали в затвореното пространство на блока. Свобода... Изход.
Шум... Шум... с многобройните срещи със затворения прозорец... Ето...
посрещнах и този ден. Отново съм отпред. Отново усещам калните улици,
тръгвам по познатия път... вървя. Колите профучават покрай мен... хората,
забързани, попиват надеждите ми. Вървя и гледам всеки поглед... всеки
слънчев лъч, отразяващ се върху пътя, върху пътя, по който вървя...
От време на време усещам, че кракът ми потъва в калта... Аз съм по-силна
и... свободна. Пристигнах. Отново виждам любимите лица, лица познати до
болка, лица, които обичам... лица, които ме посрещат и изпращат всеки ден.
Взех отново щастието от усмивките им... тръгвам си... отново вървя, а
колите пак така профучават покрай мен, а хората са се умножили...
непознати лица, погледи... стигам накрая до там. Влизам... отново всичко
е по старому, стени... прозорци... вратата... чина... аз...
Стоя, безотговорно, пишейки. Денят е усмихнат, а в стаята не толкова.
Не виждам лицата им, защото са ми познати... Усещам само присъствието им,
ще ми липсва ли?!
Отново мисля... дали и този ден ще е същият, не искам да се повтаря.
Чакам... Вечерта предстои... както предстоеше снощи утрото. Надеждите ми
все още не са изгубени... Чакам... Чакам... Чакам... Чакам...
Искам да чуя музиката... да стоя отново на безмълвния стол, отпусната и безпомощна. Не искам да идва утрото, защото това май ми стига...