Един петък, един сън и един единствен въпрос
Този следобед, след училище, се разхождах по плажа. Беше късна есен, но времето беше слънчево, а вятърът не ме пронизваше през тъмнозеленото ми палто. Вълните на морето се плъзваха с типичния си съскащ звук по пясъка, но не достигаха краката ми. Ходех с маратонките си на няколко сантиметра от морската вода и се бях отдала на размисли. Исках да открия някого на този свят, който да прилича на мен, който да ме разбира. Исках да мога да бъда себе си без да се притеснявам от мнението на другите.
Такива екзистенциални мисли не ми бяха чужди – обичах да философствам, било то и наум, особено наум. Природата беше толкова красива тук. А часът не ме интересуваше, защото беше четвъртък и нямах намерението да уча за утре, затова можех спокойно да оползотворя времето си.
Седнах на студения пясък на около два метра от водата и се загледах в хоризонта – в далечината се виждаха няколко кораба, чиито размери оттук не можех да преценя, но сигурно трябваше да с ...