Вдишах. Задържах въздуха и шумно издишах. Погледнах вляво от мен. Белият ми самоед лежеше отпуснато там и дишаше тежко. Въздъхнах. Прокарах пръст по лъскавата корица на новата ми книга. Оставих я на тревата и се протегнах. Слънцето грееше, всичко се пукаше от жега, а аз стоях навън. Когато всички се опитваха да се скрият от ужасно силното слънце, аз лежах на одеяло на двора и четях толкова спокойно. Въздухът беше застинал. Нито едно листенце от голямото ми вишнево дърво не помръдваше. Усмихнах се на себе си. Взех книгата и я погледнах. Прочетох голямото заглавие няколко пъти. Нещо обаче ме накара да я оставя и да се настаня на одеялото още по-удобно. Слънцето току-що бе огряло стъпалата ми. Дръпнах ги на сянка и се замислих. Малката ми сестра тропна по кухненския прозорец, но на мен не ми направи впечатление. Беше тихо. Толкова тихо, че можех да чуя ударите на собственото си сърце. Примигах срещу слънцето. То сякаш ми се присмиваше. Сякаш казваше „Топло ли ти е, а? Защо не си влезеш вътре, на хлад???“

Разкопчах още едно копче от ризата си. Кожата ми бе потна. Очите ми започваха да парят от жегата. Устните ми бяха изсъхнали.

Реших се. Сгънах одеялото и влязох в къщата. Хладта ме лъхна още от вратата. Самоедът влезе след мен, легна на пода и изплези език – беше му горещо.

- Умно куче си. - казах и го погалих. Той ме погледна с умните си очи и изскимтя. - Да, миличък. Да. - отговорих аз.