Обичаш ли да ме мъчиш с мълчанието си, защото аз много обичам, наистина обичам и не мога да спра да харесвам това у теб, да харесвам жестокостта си към себе си и твоята жестокост, сякаш ти си паяк, а аз - муха, сякаш ти си паяк, а аз муха, страхливо оплетена в мрежата ти?...

Обичаш ли да изтръгваш думите от устата ми една по една, да ме караш да забравям името си в онези моменти, когато вярвам на всичко, което обличаш, вярвам на всяка твоя дреха, на всеки твой полъх на парфюма ти, че може да ме отведе нанякъде?...

Дотук?
Дотам?
Докъде?

Ето пак...
Ето пак...

Мълчанието пулсира във вените ми, аз ще стана най-добър приятел с него, ще си мълчим заедно... колко абсурдно... Аз, който толкова много говорех, аз, който заливах хората със себе си, свих се в черупка от самия себе си, утихнах, не, не съм помъдрял, само утихнах...

- Може ли пак?
- Кое?
- Да си тръгнеш и да се върнеш?
- Мога, но ще е твърде жестоко.
- Това искам, де...

Запалва цигара, гледа ме с прозрачните си очи, усмивката е някак застинала във времето, усмивка без живот и без причина, кичур коса небрежно се плъзга по врата. Аз знам и се страхувам, за една цигара време всичко може да се случи.

- Искаш да си зависим.
- Искам да съм зависим.
- Ти си се побъркал, знаеш ли?
- Знам...
- Това не може да продължава повече така!

Една цигара по-малко. Един пушач по-малко. Една усмивка по-малко. Оттук та чак до перваза е разстоянието, което трябва да измина, за да съм свободен, но това беше отдавна - когато се питах докога ще продължа да се променям, огъвам и спъвам в случайностите си, оттук та чак до мъртвия залез на мечтите ми, трябваше да съм зависим... Така си обещах... После си повярвах... А после...
После просто нямаше после...

Защото за една цигара време всичко може да се случи - дори да спреш да си зависим...