Една история

  Беше Септември,листата падаха бавно и същевременно толкова     красиво.Образуваха един безкраен,загадъчен, жълто-кафяв килим,който придаваше на природата достойно савършенство.Та нали именно Есента беше  един от наи-хубавите и спокойни сезони,сплотяващи любовта,щастието и приятелството.
   Точно по това време и на това място бяха Радостин и Елена.Една влюбена двойка с обещаващо бъдеще,изпълнено с копнежи,трепети и най-вече двама влюбени,кипящи от живот,радващи се на незаменимата си привързаност и любов един към друг. Радостин беше човек,влюбен в моторите.Той самия казваше,че след любимия си мотор поставя наи-скъпата за него-Елена.Всички знаеха,че тази негова страст бе всичко за него той бе посветил всичко на  нея,дори и живота си.     
  Радостин бе красив млад мъж,с кестенява коса,светло-кафеви очи и  видимо добро телосложение.В погледа му се долавяше нотка на силно желание за живот.Искаше да взема от него с пълни шепи се едно беше,като за последно. Елена го обичаше и двамата се радваха на настоящето и крояха планове за бъдещето.Момичето беше красиво,имаше ясно изразени черти на лицето,косата му бе светла,но не и руса.А очите му горяха от желание за живот,бяха тъмно зелени,почти кафеви.Тя беше не повече от метър и шейсет,но това допълваше чара й.Скоро Елена щеше да заварши образованието си и заедно с Радостин щяха да създадат семейството,за което бяха мечтали с години.Щяха да имат деца,които да подхранват силната им любов с годините.Да дочакат късна старост и да бъдат винаги така щастливи,както бяха в  момента.
Дните минаваха,месеците се изнизваха на високи обороти с пълна скорост.Беше двадесет и втори Ноември,Елена бе поканена на Рождения ден на най-добрата си приятелка-Красимира.Естествено Радостин също бе поканен.Както се предполагаше те щяха да са там по точното време и на точното място.Двамата влюбени бяха уточнили всичко и мястото на срещата пред блока на Радостин и часа 8:30.
Дойде денят на "великия купон",както го наричаха всички.Предната вечер Елена стоеше дълго на прозореца и наблюдаваше дъжда,който се стичаше над цялата околност.Гледаше и си мислеше за толкова много неща.В този момент хиляди мисли и минаха през главата.С Радостин бяха приятели от вече близо три години и сериозно трябваше да се замисли,какво щеше да стане след края на учебната година и започването на един нов живот за нея и както следва и за него.Каквото и да ставаше тя знаеше едно,че никога няма да е тя  човека,който щеше да сложи край на красивата им връска.
Дойде и мига на истината беше двадесет и втори Ноември  7:30.Елена вече беше готова,бе с красива,фина и елегантна  рокля,която подчертаваше тялото й и същевременно скриваше по-голямата част от него.На прекрасните й тъмно-зелени очи блестяха сенки в тон с тоалета,а на устните,като заваршек на саваршенството беше сложила кристален гланц с розов отенък.Но когато правеше всичко това,когато се обличаше и гримирваше,тя чустваше някакво странно напрежение в себе си.Нещо я тревожеше и тя неможеше да скрие този факт.Тя тръгна но всички чувства напиращи в нея бяха изписани на лицето й.Самата Елена незнаеше защо се чуства така,но нещо ставаше и това видимо я притесняваше.Вече беше на около две пресечки от блока на своя любим,но вместо радост нещо необяснимо се бе запечатало върху целия й образ.Тя спря автомубила си,защото знаеше че повече неможе да продължи и да иска.Елена тръгна,тя вървеше,но плахо и на моменти забавяше стъпките.Дълбоките й красиви очи бяха напрегнати,но тя не спираше нито за миг.Минаваха и хиляди преживявания през главата като филмова лента,която се превърта назад.Много от тях бяха свързани с Радостин.
Момичето вече почти беше пред блока на момчето,когато нещо в нея прескочи и все едно и казваше,4е е по-добре да не ходи там.Но каквото и да ставаше тя имаше среща и някакви неоправдани чувства неможеха да променят с нищо този факт.Тя вече беше там,странно беше това че почти целия блок бе излязъл отвън пред входа на Радостин.А това беше спокоен квартал със спокоини хора и рядко имаше навалица наоколо.В дъното на тълпата Елена съзря майката на Радостин. В този момент нещо истръпна в нея и тя почувства дълбока празнина.Цялата пребледня и бе ледена на допир.Побягна,когато до обляната в сълзи жена,Елена съзря Радостин,видя своята любов,своя живот-мъртав. Той се бе блъснал на път за вкъщи бързайки за срещата си с нея.Той бе загинал в името на нещата които най-много обичаше и ценеше.На мотора с който е преживял толкова щастливи мигове с мисалта за Елена,да е там с нея,колкото се може по-бързо.
Младото момиче падна на колене до него,лицето му беше обляно в сълзи,хвана ръката на Радостин,за последен път и остави отпечатък върху ледените му устни с една нежна, изпълнена с толкова любов последна целувка.Елена стана и тръгна напред,вървеше бавно,без цел и посока.Около нея имаше хора-но тя не ги виждаше.Майки,близки и познати плачеха-но тя не ги чуваше.Гледаше напред,но само видимо бе така, в действителност тя не виждаше никой.Погледът и бе празен и необясни,сякаш сега и тя беше някаде там при него в пространството,макар и тялом да бе тук.
Една сълза се отрони от красивите й очи,така гореща изпълнена с толкова много любов и хиляди въпроси.Сълзата падаше бавно надолу,като оставяше видим отпечатък по  лицето на момичето.Едва сега Елена можеше да си даде сметка за всички тези,необясними чувства и именно в този миг тя разбра,че любовта е толкова необятна,че тя не е олицитворение на човека до теб,а е нещо много повече.Нещо величествено,което е навсякъде с теб,където и да отидеш.
Елена спря и заплака,толкова искрено,с толкова чувства както никога до сега не е плакала.  
Нима всичко бе просто една мечта?
Нима приживените мигове и желания бяха прото една илюзия?...сякаш не искаше да повярва, че един живот умира с друг.Дали това бе сън...или жестоката реалност...