Станция „Опълченска“ – "прошепна" с висок тон актрисата, която беше записала гласа си, за да ни навигира къде се намираме под земята. Вратите на влака се отвориха и точно тогава погледите ни се сблъскаха. Отдалеч подозирах, че в мозъка ù няма кой знае колко син грим, колкото черен върху миглите ù. Усетих нещо сладко у нея. Нещо, което ме накара да поискам да оближа крайчето на ушенцето ù, но не го направих. По-скоро се доближих до нея и тихичко приемах миризмата на парфюма ù.
Зарадвах се, като разбрах, че още една минута ще мога да наблюдавам тази кукла и да вървя до нея, без да ù се натрапвам. Тя тръгна в посоката, в която ранният час водеше и мен.
Когато изкачих последното стъпало, тя вече беше стигнала до изхода. Разбърза се, явно закъсняваше. Аз също бързах, за да я настигна.
В един миг тя се обърна рязко към мен и дясната ù ръка целуна бузата ми. Много ме заболя от тази целувка. Куклата извика в центъра на ухото ми:
– Ти що ме следиш, бе? Какво искаш от мен? Не виждаш ли, че бърза ...