... Ето, че и последният лист от това дърво падна. Падаше плавно, докато не се приземи на земята. И последната капчица живот от него си отиде. Цялата алея във парка бе посипана от есенни пъстри листа. Беше като един красив килим. Децата често идваха да си играят, но в този следобед той бе пуст. Тук-там се чуваше някоя птичка, която пее тъжно, сякаш напомняше за идващата зима и умиращия живот наоколо.
Те отново дойдоха в обичайният час. Седнаха на любимата си пейка и замълчаха. Двамата се бяха отплеснали в определени точки, и се стремяха да не мислят за предстоящия разговор. След няколко минутки тишина тя се обърна към него и го погледна с големите си изразителни сини очи, и му каза:
- Знам, че и на двама ни ще е трудно, но просто нямаме избор. С нашите ще се местим и ще трябва да се разделим. Едва ли пак ще се върна в този град. Но знай, ти винаги ще имаш място в сърцето ми!... - след тези думи, тя замълча и сякаш се чудеше какво още да каже,а тишината я изнервяше още повече. - Няма ли ...