Една нощ, в която забравих всичко!

       Тази сутрин слънцето късно се събуди и упорито търкаше клепачи, за да пропусне през миглите си денят. Птиците вече бяха напуснали гнездата си и накацали по дърветата, се търсеха, като припяваха чудни песни, от които и на нас със съпругът ми, ни ставаше хубаво под завивките. По това време на годината на ранчото беше прекрасно, съвпадаше с размножителния период на кошутите и еленски рев огласяше баира. Често пъти виждахме, отсреща в ливадите кошути с малките си и картината, винаги имаше величествена красота.

         Черен път опасваше вилата и под него течеше река, която през лятото почти пресъхваше, заради вецовете построени по течението й.

         Бяха почивни дни, някакъв празник беше и сме се дигнали с доктора(съпругът ми), тук на вилата, за да релаксираме и да се заредим с енергията необходима, за справяне със служебните си задължения.

          Времето беше прекрасно, мирис на трева и смола подсилваше усещането, че току-що, дъждът ни е окъпал и е използвал шампоанът на близките борове. По дворът имаше още довършителни работи и на всяко идване, отделяхме време за някой цветарник, или нещо да подмажем и декорираме, или, да засадим някой храст или цвете.

        Наближаваше обяд, но ми се прииска да отида до реката , за да се разхладя, доктора ме последва, явно и на него му се дощя, да се потопи в нея. Не закъсня и Джоко, кучето, без което нищо не ставаше. Тръгнахме и тримата, когато обаче потърсихме някое по дълбоко място, не открихме и малко разочаровани, седнахме на брега и започнахме, да замерваме с малки камъчета водата. По едно време докторът започна да хвърля със шепите си върху главата ми вода, аз отвръщах, кучето също правеше някакви щуротии, а бе с една дума щура работа. И както се мокрехме, една и съща мисъл ни удари мозъците и на двамата, да си направим вир!

            Казано, речено и сторено.

           Започнахме, да събираме камъни и да ги оформяме, като стена, направихме вада, по която да се събира водата, от дъното изхвърляхме камъни и постепенно, започна да прилича на малък басейн. Наоколо растяха върби и трудно беше, да ни види някой от шосето, което водеше към града. 

           Неусетно  слънцето започна, да прежуря много силно, басейна вече беше готов и пръв Джоко се хвърли да плува, когато опитах и аз, да се потопя, водата вече стигаше до гърдите ми. Прекрасно се почувствах, прохладната вода обливаше бедрата ми и удоволствието беше пълно, а доктора, незнайно от къде, домъкна една гума от кола, пусна я във вира, излегна се върху нея и ми рече“ заповядайте госпожо, на моята яхта“ и както се беше изопнал, хвана ме за ръката и ме настани до себе си. После впи мокрите си устни в моите и гумата се понесе по водата, гребяхме с ръце сякаш гребла, а Джоко ревнуваше от близостта ни и само се опитваше, да се качи при нас. Не мога да опиша, колко време сме прекарали там. Над нас се спускаха вече звездите и луната закачливо се подсмихваше от хребета, но душите ни искаха още и още, да се носим по водата и да се докосваме нежно. Сякаш времето беше спряло и нямаше нищо друго на този свят, само топлите длани на доктора и нежния плисък на водата. Никой от двамата не искаше да помръдне. В далечината се чуваха вече щурците и картината доби нов нюанс, притиснати нежно, не усещахме друго освен ударите  на сърцата си и струйките вода, която  Джоко пръскаше върху нас в ревността си.

           А сърцето ми беше готово да изскочи, като че ли за пръв път се целувахме, тялото ми отмаля, чувах думите му, сякаш от дълбините на океана, нежни и топли, галещи слуха ми  и още по- вече го желаех, не се интересувах нито от времето, нито от това, че сме в реката, беше ми хубаво, толкова хубаво! Колко време сме останали безмълвни и влюбени в живота, никой от двамата не разбра. Когато се качихме във вилата, часовникът показваше 3 през нощта. Пихме по едно кафе и дочакахме изгрева. Денят вече поглеждаше срамежливо, в очите ни!