Радост и тъга

   Стоях с държах телефона безмълвно. "Това е кошмар. Не е истина. Не можеше да е истина." Това се въртеше в главата ми в този момент. Не исках да вярвам на това, което чух. Милото момче взе телефона и говори с полицая. През това време аз не знаех къде съм и какво се случваше. Това беше един кошмар, от който исках да се събудя. В този момента един въпрос изскочи в главата ми. "Защото аз бях спасена ли те умряха?" Чувството за вина се настани в душата ми, където до преди малко беше радостта. "Всичко е по моя вина." Това беше фразата, въртяща се в главата ми. През това време усетих как момчето ме придърпа към себе си и ме прегърна. Той не каза и думичка. Просто ме прегръщаше силно. Усещах неговата топлина и тогава сълзите започнаха да се стичат една след друга и знаех, че скоро няма да спрат. Опитвах се да съм силна, но просто в този момент мъката и вината ме обзеха изцяло, а аз им се оставях.

   Дълго време стояхме така. Нощта настъпи. Той ми каза да погледна нагоре. Звездите блещукаха така красиво, но две от тях се открояваха. Ярки и красиви звезди точно над мен.

   - Това са те - каза той - Две красиви и ярки звезди, блестящи над теб. Те ще те гледат и ще бдят над теб завинаги и ще те обичат безрезервно.

   Тези думи ме стоплиха и макар че знаех, че мъртвите не се превръщат в звезди, реших да му повярвам. Тези две сълзи бяха родителите ми, които даже и след смъртта си бдяха над мен и ме пазиха.

   След малко тръгнахме към апартамента ми. Той настоя да ме изпрати. По пътя не продумах, а той ми държеше ръката през цялото време. Така вървяхме до моя дом. Но мен ме беше страх да вляза в апартамента, където до преди няколко часа родителите ми са били. Всичко там щеше да има техния аромат и щеше да ми напомня за тях. Само при тази мисъл краката ми се сковаха от страх, а сърцето ми препускаше бясно, сякаш искаше да изскочи от гърдите ми.

   Стигнахме до входната врата. Момчето стоя с мен, докато не събрах смелост да отключа вратата. След като превъртях ключа и открехнах вратата, той се обърна и си извика асансюра.

   - Проблем ли ще е за теб, ако останеш с мен още малко - тихо и плахо попитах аз.

   Той се обърна към мен и с нежния си поглед ми отвърна. Този напълно непознат човек ми помагаше толкова много. Приличаше на принц от приказките.

   Влязохме в апартамента. В момента, в който прекрачих прага, ме обзе лъч надежда. Надявах се да вляза в хола и да заваря родителите ми там. Исках да вляза и те да ми се скарат за това, че съм закъсняла. С тези думи посегнах към дръжката на вратата, но той хвана ръката ми. Погледна към мен с този нежен поглед и си сложи ръката на очите ми.

   - Ще отворя вратата и ще влезем в стаята. Когато си готова, си отвори очите.

   Чух отварящата се врата и в този момент очаквах да чуя техните гласове, но в стаята цареше тишина. В този момент осъзнах, че тях наистина ги няма. Не исках да си отварям очите и той забеляза това и ме прегърна. Не знам колко време сме стояли така, но беше дълго. През това време сълзите ми се стичаха по лицето безспирно.

   След известно време събрах смелост да си отворя очите. Навсякъде, където погледнех, виждах само техните лица. Всичко носеше техния аромат. На масичката пред дивана видях бележка. Вдигнах я и я прочетох. "Мира, адвокатът ми се обади и отиваме с баща ти да се срещнем с него. В хладилника има вечеря за теб. Мама." Това беше последната вест от майка ми. Макар сълзите ми да продължаваха да се стичат по лицето ми, аз бях щастлива, че имах нещо от майка си. Една от последните ù вещи бяха за мен. Веднага след това заспахме заедно с момчето.

Край на 2 глава