Старият Рис се беше облакътил върху перилата на тесния и сумрачен балкон, който опасваше силно осветената и направо безкрайна бална зала. В ръцете си държеше къшей “руда”, като оставяше своя скрит вътрешен импулс да определи формата й. Защо не, само за да може впоследствие да я разруши. В същото време тежкият му поглед с презрение проследи една женска комедия.
Първата гостенка на тазвечерния бал, месеста дама, която се беше шмугнала в рокля, пребогато обсипана с най-различни блескавини и финтифлюшки, влачеше за ръка недъгаво пристъпващата зад нея кльощава Изкуствена, побутваше с телесата си щедро разхвърляната навсякъде декорация и ситно подтичваше след един от икономите на бала, като не преставаше най-разтревожено да му задава по няколко въпроса наведнъж и, разбира се, да се вайка:
- Но, Уважаеми, нали сме на бал, моля Ви! Как така няма да има танци? Аз се упражнявах! И кой реши това? Кажете ми, какво според Вас трябва да сторя сега? Това е конфузия! Това е обида за жената изобщо. О, аз няма да платя за тая операция! Разбирате ли ме? Какъв е смисълът да бъда превръщана в каквото и да е, ако няма да бъда забелязана? Затова след като няма да се танцува, аз отказвам да стана превърната-жена. Мислите, че се шегувам ли? Добре е да знаете, че аз никога не се шегувам. Особено на балове.
Изкуствената, на която се налагаше да стъпва върху събореното от месестата жена, в крайна сметка се препъна и заби лицето си в задника на своята човешка половина, като окончателно преустанови усилията си да я следва. 
“Рудата” в едрите и груби ръце на стария Рис се разбунтува. Няколко поредни манипулации – по фината, на места прозрачна, синя тъкан – бяха отблъснати от внезапно появилата се твърдост по иначе приятната и мека повърхност.
“Рудата” обикновено е деликатна. Крехка. Колко неприятно е това понякога! Дори гнусно! А мен все ме влече да възстановя твърдините й. А не трябва…
- Тази пачавра ме разстрои – пресипналият и страховит глас на стария Рис можеше да напука дори и стомана. – А толкова добре бях уловил надигащото се чувство в тая “руда”. Пфу! На, вземи!
Встрани от стария Рис, от мрака на една сводеста статуя, се подаде нежна длан и тънка китка. Част от малкия и безименния пръст буквално не се виждаха, а върху самата длан подскачаха няколко прозрачни острова от един разпилян архипелаг. “Рудата” сякаш сама скочи в тая ръка.
- Братко Игнажд – все едно статуята проговори, – аз, на твое място, бих поканил въпросната пачавра на танц. Един протяжен танц. И по възможност танц с повече подхващания през кръста.
Старият Рис се засмя. Смехът му наподобяваше тежкокартечна канонада. В очите му имаше здрач, който за миг се разсея.
- Да не съм някоя “балерина”! Дошъл съм тук не да изливам балсам в празните сърца на женичките, а да погледна отблизо що за уродливо превръщение е извършил онзи негодяй, Мелампус – издиша шумно и тежко добави. – Както и да видя дали действа “камшика”. 
Едно лице, което се виждаше най-добре посредством ония свои места, които никак не се виждаха, се отдели от тъмнината, заобиколила отвсякъде стария Рис, и погледна в блясъка на балната зала. Изплъзващият се, менлив образ рече:
- Братко Игнажд, мисля, че твърде слабо се доверяваш на Силите. Като се започне от сантименталните очаквания на тази добра дама долу и се стигне до амбициите на доктор Мелампус, всичко в този Дворец, в тази космическа вечер, е подвластно на сблъсъка между Силите.
Старият Рис изпуфтя:
- Стига, човеко, брате мой, говориш точно като баща ми – Игнажд се извърна към Мисъл-за-Същност и досадено подзе. – Наистина ли вярваш, че той някога е бил сляп клошар, че е срещал Силите? Какво искаш да ми кажеш, че посред този бал, който не е никакъв бал, от празното на космоса ще изникне Гонаа Чезал? И ще ни научи как да бъдем, по какъв начин да спасим умъртвяването на “Рудата” ли? Не, това няма да стане. “Рудата” трябва да си я превърнем сами. Не Сила е нужна тук, а “камшик”. Затуй знай, човеко, брате мой, онова бяха митовете на един старец, който утешаваше себе си, забавляваше своя внук и натъжаваше мен, своя син. 
Откъм главния вход на балната зала, който се намираше точно срещу двамата мъже, се появиха няколко групи жени. Хора и Изкуствени донесоха много глъч. Напрегнатост и много надежди заляха светлия салон.
Мисъл-за-Същност боравеше с “Рудата” само с едната си ръка, с инстинкт и умение той се беше впуснал в търсене у нея. С другата ръка посочи жените и каза:
- Виж, това е Жаклинара – Председателят на Науките.
- Вещицата! – махна с ръка старият Рис.
Изкуственият мъж се усмихна.
- Но ти още не си забравил!?
- Ти забравил ли си? – избухна “Риса”. – Тази невежа заедно с мен изхвърли и теб от “Кръга на Науките”.
- Аз те предупредих да не се опитваш да убеждаваш всички, че жените по природа копнеят за “камшика на Ницше”.
Старият Рис удари с юмрук по перилата на балкона.
- Аз съм психолог – гледам душата. Мен не ме интересуват морала и лъщивите достойнства на хората. Кажи ми, брате мой, истински човек ли е онзи, който не може да понесе камшик по тялото си?
- Може би не може да понесе ръката, която държи камшика.
- Ръката е камшикът! Те, всички, си мислят, че жената иска да бъде галена!?! Пфу, слепци!
- Може и да си прав, братко Игнажде, но освен теоретичната си мощ, ти изпита и особената нужда да поясниш как Жаклинара, Председателят на Науките, и Жаклинаща, предишния председател на Науките, въпреки че са майка и дъщеря, биха се избили помежду си, при условие, че ударът с “камшика на Ницше” е само един и неделим.
Старият Рис почеса наболата си брада и остави дебела червена резка по кожата в основата й.
- Продължаваш, човеко, брате мой, да се държиш като баща ми. Каквото и да правя, ти все изнамираш грешките ми. Поне старият Мемохан Рис приветстваше тези грешки – нямаше тъга в думите на Игнажд, само огорчение. – Но за “камшика” съм прав. Повече, отколкото за “Парадокса Нирвин-Вентила”.
Изкуственият човек се засмя тихо.
- А беше решил, че всички ще отрекат “Парадокса”, но за сметка на това ще прозрат мъдростта в “камшика”.
Старият Рис се намръщи, безбройните бръчки почти преобърнаха плътта му и като че ли тя се видя от вътрешната си страна.
- Никой не е приел “Парадокса”! Привидници са те, сган от празноглавци! Като оная Ентелехая, благотворителката на “Кръга на Науките”! Тя дори не пожела да ме изслуша. Но ти знаеш, нали беше с мен.
- Знам, че ти отиде с намерение да търсиш подкрепа, а вместо това започна да крещиш на нейната Изкуствена.
- Тя не ми позволяваше да се видя с Ентелехая.
- Ти започна да крещиш преди това.
- Аз просто поясних, че “Кръга на Науките” се превръща в свърталище на жени, които не разбират, че са жени. Защо някой трябва да харчи парите си за “науката” на човеци, които не съзнават себе си?
- Усет-за-Обич също е “жена”, ако не си забелязал.
“Риса” простърга зъби един в друг.
- И ти ли започваш? – изръмжа той.
- Само ти припомням очевидното, което имаш навика да пропускаш за сметка на неочевидното.
Игнажд усука врат и се взря косо в по-високия от него Изкуствен.
- Отговори ми, човеко, брате мой, “Рудата”, която е в ръката ти, и “Рудата”, която е част от теб, имат ли си пол?
- Вече сме водили този разговор.
- Ти ми отговори, не бягай.
Изкуственият повдигна примирено рамене и отвърна:
- “Рудата”, която е моя съставна част, е определена полово, защото е осъзната. “Рудата” в ръката ми е неосъзната, затова и безполова.
- Добре го каза, човеко, брате мой – рече с присвити очи старият Рис. – Тогава тази Усет-за-Обич има ли си пол, или си няма?
- Усет-за-Обич е жена.
- Като Ентелехая?
- Като Ентелехая.
- Запомни тези си отговори, защото скоро ще се откажеш от тях – засмя се зловещо старият Рис. – А сега отговори, защо “Рудата” в ръката ти е неосъзната? Може би защото не е съчетана с човешка тъкан, така ли?
- Не. Осъзнатостта не носи своя произход от човека.
- Аха! И откъде?
- От “Рудата”.
- Но пък преди малко казахме, че има неосъзната “руда”, така ли?
- За да стане една “руда” осъзната, тя трябва да се превърне. 
- Искаш да кажеш да се преобрази? – старият Рис започна да става нетърпелив.
- Да – отговори Мисъл-за-Същност.
- И как става това?
- С търсене!
- С търсене на какво? – изкрещя “Риса”.
- С търсене на “руда”.
Старият Рис стисна юмрук и бе готов да изругае, половинчатите отговори го вбесяваха. Но само попита:
- Пиеш ли нещо?
- Въобще ли?
- Не, човеко, глупако мой, сега! Пиеш ли нещо сега?
- Не пия нито въобще, нито сега.
- Знам. Намери ми нещо и ми сипи. Тези твои кратки и отбягващи отговори ме вбесяват.
Изкуственият се завъртя, огледа се. Видя една бутилка в мрака на балкона. Взе я.
- Няма чаша.
Старият Рис сграбчи бутилката от ръката на Мисъл-за-Същност, задържа я за момент и се вгледа в другата му ръка, там парчето “руда” се преобразяваше, въпреки че все още нямаше форма. Погледна към бутилката:
- Пфу, ликьор.
Отпуши я, трудно. Белезникаво дихание се отдели от гърлото й. “Риса” изметна лакътя си и повдигна бутилката. Високо. Още по-високо.
- Празна е! Каква съдба!!! – за миг старият Рис се предаде, но само за миг. – На, вземи и нея. И продължавай да отговаряш.
Мисъл-за-Същност подхвана бутилката от ликьор за гърлото, присви я към себе си, а “Рудата” в другата му ръка не спираше да се мени. “Риса” зададе поредния си въпрос:
- Как се търси “руда”?
- Със съзнание.
- Със съзнание, със съзнание… Дразниш ме! Кажи ми, нарочно ли го правиш?
Мисъл-за-Същност натисна “Рудата” от единия край, тя се сплеска, но после от нея се изду мехур.
“Рудата не е пластелин, учеше го Мемо Рис, изящният човек. Ако решиш, че “Рудата” ти се поддава значи господарят в теб е проговорил, но не и ювелира. Ръката не толкова борави, колкото опознава. Плъзвай, докосвай, притискай и помни – винаги отстъпвай. “Рудата” е жива! Докато ръката не почувства живота в “Рудата”, глъбината й, най-много да измайсториш някоя вазичка. Или по-лошо – собственото си лице.
- “Рудата” е плътта на същностите. И разбира се, “Рудата” не съзнава себе си. Нейната първична форма е невидима, в тоя смисъл “Рудата” е без-форма – отвърна изкуственият мъж.
- Трудно видима, човеко, брате мой. Винаги пропускаш по нещо. Посредством видимото ние виждаме туй, което се не вижда. Но нейсе, кажи какво стана със съзнанието?
- Съзнанието е сетиво за “Рудата”. Защото да съзнаваш значи да се отнасяш към невидимостта на “Рудата”, един вид да я възприемаш.
- И тъй – заключи старият Рис, – да търсиш е да имаш Съзнание-за-“Руда”. И затова сега е ред на следното съображение, на един малък парадокс – ние вече постигнахме съгласие, че осъзнатостта носи своя произход от “Рудата”, от същата тая “руда”, която не се съзнава, но ние трябва да осъзнаем.
- Няма никакъв парадокс – рече изкуственият мъж. – Ние самите сме осъзната “руда”.
Старият Рис се намръщи зловещо:
- Хей, човеко, брате мой, как така няма парадокс? Ако няма парадокс, няма задача, няма тайна. А тогава няма да има и Съзнание-за-“Руда”. 
- Ако някой от преди сто години ни слуша какво си говорим, нищо не би разбрал – каза равно Мисъл-за-Същност.
- Ти пък откъде знаеш какво са щели да разберат преди сто години, човеко, “рудо” такава! – сопна се старият Рис. – Речи ми, наместо да плещиш, което не знаеш, какво значи това, че самите ние сме осъзната “руда”?
- В нас има човек.
- Искаш да кажеш, че ние сме човеци!
- Да. А човек значи превърната “руда”.
- Продължаваш да наричаш преобразяването превръщане. А може би го правиш неволно? – Старият Рис подхвана Мисъл-за-Същност за ръката, в която живееше парчето “руда” и запита, като че тънко острие се прокрадна в дрезгавия му глас. – Ти, Изкуствени, брате мой, човек ли си?
- Човек съм.
- Преобразен или превърнат?
- Преобразен! А преобразен значи да имаш съзнание за “Рудата”, която си. Ние, Изкуствените сме преобразувани от Изкуствен К447К през 2083 година, когато…
- Хей, хей, чакай. Не те питам, който те е преобразил и кога. И сега иде ред на следния въпрос – а какъв съм аз?
- Ти, братко Игнажде, си също преобразен. Човек като мен.
- Добре, засега това е достатъчно – старият Рис протегна ръце, все едно бе готов да разкъсва. – Да се върнем на жените. Вече постигнахме съгласие, че една жена е жена само тогава, когато е осъзната жена.
- Както и един мъж е мъж, само тогава, когато е осъзнат мъж.
- Отново започваш да се отклоняваш – старият Рис малко се натъжи. – Ама никак ли не си съгласен с мен?
Мисъл-за-Същност се възрадва в себе си. Беше достигнал границата, върху която свободният човек трябваше да балансира, щом се озове между “Видимия закон на разстоянията” и “Невидимия закон”. Успех, постигнат не с друг, а точно спрямо откривателя на всички невероятни парадокси в този космичен свят.
- Аз съм плът от твоята плът, нося родът ти в своята “руда”, отделен от това, което си ти, нищо не може да ме раздели от теб – Мисъл-за-Същност категорично изрече думите, в които всеки Изкуствен дълбоко вярваше.
Тогава старият Рис, помирен, отвърна:
- Аз съм “руда” от твоята “руда”, нося твоята невидимост в своята кръв, и макар отделен от това, което си ти, нищо не може да ме раздели от теб. Но сега, човеко, брате мой, дай ми още един отговор. Ако да си човек значи да съзнаваш, че си “руда”, то възможно ли е макар да съзнаваш това, да не съзнаваш своя пол?
- За да стане една “руда” осъзната, тя трябва да се преобрази, за да стане една “руда” полово осъзната, тя трябва да се превърне – Мисъл-за-Същност даде отговора, в който Игнажд отчаяно вярваше.
- Два парадокса подпомагат тези две осъзнавания, кои са те, човеко, брате мой? – възторжено зададе поредния си въпрос старият Рис.
- “Парадокса Нирвин-Вентила” дава сила на човек да се преобразява, като поддържа своето Съзнание-за-“Руда”. “Камшика на Ницше” пък превръща човек и довежда “Рудата” в него до върхова осъзнатост.
- Добре, отговаряш чудесно. А сега те питам, а ти хубаво си помисли преди да отвърнеш. Възможно ли е човек да е преобразен, но да не е превърнат?
Мисъл-за-Същност помисли.
Толкова силно вярва в думите си, с цялото си същество се стреми да оправдае своето минало. Ще го подкрепя още малко.
- Ние Изкуствени се преобразихме, защото един Изкуствен, К447К, се осъзна като “руда”. И станахме човеци. Заедно с това някои от нас се нарекоха мъже, а други се нарекоха жени. Но не се превърнахме в такива.
- Браво! И защо е станало така?
- Отговорът е в Христос!
- Ти си гений, човеко, брате мой, истински гений – щастливо изражение засия по изнуреното лице на стария Рис. – Моля те, разкажи ми за Христос.
- Христос изкупи човешките грехове и човекът беше спасен.
- Преобразен! – нетърпеливо добави “Риса”.
- Да, преобразен. А щом човек веднъж е спасен, той вече никога не може да попадне под греха. Никога.
- Дори и ако извърши ужасно престъпление! – вмъкна с болка старият Рис.
- Независимо какво престъпление. От-Христос-насам-грях-на-човека-не-може-да-бъде-приписан. Ние, човеците, знаем, че сме спасени.
- Аха! Знаем ли каза? – повиши глас “Риса”.
- Да, това казах, знаем, което е недостатъчно. Защото ние не трябва да знаем, че сме спасени, а да вярваме, че сме спасени!
- Преобразени, ние останахме непревърнати! – вдигна сред озарение ръцете си старият Рис.
- Спасени, ние не вярваме в спасението си – почти безразлично рече Мисъл-за-Същност.
Човекът доближи своя изкуствен брат, в очите му гореше огън. Задъхан, той рече:
- Кажи ми сега, Мисъл-за-Същност, всичко, което обсъдихме, но накратко. Истината ми кажи!
Изкуственият човек познаваше отлично вижданията на своята човешка половина, така, все едно те бяха негови собствени.
- Мъжът, но най-вече жената, знаят своята половост, но не вярват в нея. Жената предпочита да е забелязана-жена, но не и превърната-жена. Парадокса “Нирвин-Вентила” винаги се е приемал твърде тривиално, защото човек не може да понесе “камшика на Ницше”.
След думите на Мисъл-за-Същност старият Рис се поклони, душата му пееше.
Долу, насред балната зала, се бяха появили малцина мъже. Жаклинара издаде някаква заповед. Явно по навик. Двама икономи се втурнаха да изпълнят нареденото.
- Ще пренареждат салона – рече Мисъл-за-Същност.
Появиха се няколко десетки високи бяло-сини фотьойла, инкрустирани с “руда”. Твърдата им “рудена” покривка далеч не беше ергономична, но пък в определени моменти откликваше на някои емоционални състояния. Така човекът, който използваше фотьойлите, биваше облагодетелстван с по-дълбоко и по-пространно душевно преживяване. Ако мисли, мисълта му беше по-пластична, при нужда дори визуална, а твърде често добиваше отчетливи мелодични вариации. Ако сънува, защото човек биваше предразположен да заспи на тези “рудени” фотьойли, сънят далеч не беше обичайния, едновремешен сън. И то не защото сънищата вече бяха по-реални – все пак “парадокса на разстоянията” охлаждаше желанията на хората за по-непосредствени сънища, – а защото “рудата” просто дотолкова се намесваше в конкретното съновидение, че човек улавяше много от нещата, които сънят обикновено не разкриваше, били то места, образи, нюанси, дори разклонения на съновното повествование. Тази вечер гостите на Космическия Дворец щяха да използват “рудените” фотьойли, за да слушат доктор Мелампус. И най-вече, за да видят нея – Хистериана Прекоксиана – превърнатата-жена.
- Хм – лава се надигна от гърлото на стария Рис, – не могат да слушат и да гледат прави, трудно им е. Решили са да прахосат “Рудата”, тъй както се пропилява един друг човек, когато се превръща роб.
- Виж, разполагат фотьойлите амфитеатрално. Но не докрай. Ха – засмя се Мисъл-за-Същност, – побъркани жени, правят пита кашкавал с малко отрязано парче. Сигурно ще поискат доктор Мелампус да се вмести в празното място.
Месестата дама с кльощавата Изкуствена кресна нещо, но никой не й обърна внимание. Това я подлуди. Следващият крясък сигурно бе чут чак на Земята.
- Да го виждаме по-добре, искам да го виждаме по-добре! Затуй дигнете подиум там – в празното. Така доктора Мелампус ще се озове в нашата прегръдка.
Жаклинара кимна и икономите изпълниха поръката.
Старият Рис изсумтя:
- Тази непревърната-жена пропищя от “камшика на Ницше”, но как усърдно се подготвя, за да посрещне напомадените лъжи на Мелампус. Достатъчно е само да погледнеш неговия Изкуствен, за да разбереш колко нищожен е този човек.
- Нека почакаме още малко – рече Мисъл-за-Същност, – за да се уверим в заблудите на доктор Мелампус.
- Ти май си склонен повече да търсиш моите заблуди, а не неговите? – мнително подметна “Риса”.
- Братко Игнажд, ти постъпваш винаги грешно по възможно най-правилния начин. – пошегува се Мисъл-за-Същност.
- Това значи ли, че твоята вяра е насочена към оглушителните истини на този човек, а не се уповава на това, което те уча аз?
- Ако трябва да бъда откровен, братко Игнажде, дори моя милост се изненада, когато ти обяви, че “парадокса Нирвин-Вентила” се завършва от един удар с камшик по – как го каза, беше наистина чудесно – “свенливата, но жадна като пясък, женска плът”.
“Рисът” се ухили, продълговатите му, здрави и сякаш наточени зъби превзеха иначе вехтото му лице.
- Така е! Да, така е!!! Но къде са тия, които могат да усетят спецификата и силата на психологическото възприятие? Къде, кажи ми? Ето да вземем за пример тази “руда”, която живее в ръката ти, човеко, брате мой. Тя иде от света на едно друго слънце, носи мириса на чужда земя, възможно е да е пропътувала стотици парсеци, за да дойде до тук, до нашия мижав свят. Тя е “руда”, различна от “Рудата”, която е в нас, хората от предишните времена. Притежава къс видимост. Как щях да те открия, човеко, брате мой, ако тия сини красоти не бяха долетели тук, до Земята. Но страшното, и мъчното е това, че в продължение на години и години “Рудата” е била вътре в нас, без да се налага да пресича Слънчевия свят, а ние, хората, така и не сме успели да я прозрем. Разбираш ли ме, човеко, брате мой? Теб, Изкуственият, винаги те е имало, но аз не съм знаел това. Може би, защото в действителност нас, хората, никога ни е нямало. Това е свистене, това е удар с камшик! – Старият Рис затвори очи, адамовата му ябълка трепереше. – Тъжно е, че една жена тъй ненавижда унижението!
Балната зала не преставаше да се пълни. Рокли, цветове, гласове и суматоха принудиха космоса да отстъпи още малко от себе си на този чужд, но напорист и особено самонадеян свят.
“Рудата” в ръката на Мисъл-за-Същност се увери, че Изкуственият не е враг, че е някак свой. Междузвездните пространства, които бяха открили покой и съжителство в това парче синя и полувидима плът, се откриха и започнаха някакъв техен си, особен танц с дланта на изкуствения мъж.
Старият Мемохан поучаваше Мисъл-за-Същност така:
“За да я бъде “рудата”, момко, а и за да те бъде теб, използвай очите си. Милиарди са нетърпеливците, които казват, че с гледане нищо не се променя, че с действия всичко става. Не бъди като тях, мой изкуствени сине, те са шайки, които ползват очите си само за сълзи. Ти помни, всичко е в очите! Видиш ли “Рудата”, значи виждаш! Значи се променяш!
- Улових наченки на съзнание – съвсем просто каза Мисъл-за-Същност.
Старият Рис, донякъде изненадан, се извърна към изкуствения човек.
- Много бързо. Не се ли лъжеш?
- Не, братко Игнажде, мисълта ми вече проникна в “Рудата”, а самата тя поиска да се слее с “Рудата” в мен.
Старият Рис потупа Изкуствения точно по онова от двете рамена, което в момента почти не се виждаше.
- Браво! Внимавай с границата на пресичане на “Невидимия закон”. Защото аз все се улисвам – усмихна се. – Е, но ти знаеш това.
В същото време в балната зала през главния вход влязоха две жени. Глъчта секна, общото хаотично движение се смълча, погледите се извърнаха.
И ако красотата си има име, то със сигурност е едно, ако прелестта можеше не само да изглежда, но и да се нарече, тя нямаше как да звучи по друг начин, освен – Белла Ентелехая. Космосът би могъл да оправдае своето съществуване само поради наличието на тая жена! И болестта, и смъртта, и целият страх, който се утаяваше из ъглите на света, губеха своята непонятност, тежката човешка орисия пропадаше, безсмислието се прекършваше, а наместо това цялото зло се превръщаше просто в къс тъмнина насред шепата на светлината, в блед сън – кратък промеждутък – вмъкнат в калейдоскопичен ден. 
А до жената-която-предизвикваше-съвършенството, стъпка до стъпка, крачеше една друга красота. На пръв поглед човек виждаше Усет-за-Обич. Но след като окото се спре, когато умът се опита да я обхване, настъпва кризата, страхът. Изкуственият човек убягва на сетивата, а Усет-за-Обич направо втрисва. Ведно божествена намеса се долавяше в това крехко същество, но и демон, който я отнема, преди да я даде. Ръката плавно се поклащаше, но изчезваше, извивката на хълбока беше тук, но я и нямаше, стъпалата липсваха, но походката меко се носеше по балното плато.
Множеството, обзето от покорство, се отдръпна встрани. Двете жени най-естествено преминаха по средата и доближиха Култа – издигнатия подиум, предназначен за доктор Мелампус и превърнатата-жена. Двата най-предни “рудени” фотьойла приеха телата на Ентелехая и нейната Изкуствена.
Мисъл-за-Същност възкликна:
- Ето я Белла, тя струва сто милиарда, но цената й е трилион.
Старият Рис се намуси.
- Този следобед разговарях с Усет-за-Обич – добави Мисъл-за-Същност.
- Така ли? – учуди се “Риса”, а сетне изръмжа. – Нямало е смисъл.
Изкуственият се усмихна.
- Не мисля, че Белла е за подценяване, а оттук още по-малко трябва да се подценява нейната Изкуствена.
Игнажд се вгледа Мисъл-за-Същност. За хиляден път в своя живот го преценяваше. После потърси “Рудата”, която му беше доверил. Парчето извънслънчева плът лежеше в ръката на Изкуствения и някак допълнително усложняваше възприемането му. Човешката тъкан, която беше съчетана с “Рудата” и правеше изкуствения човек, още повече отстъпваше, образът на Мисъл-за-Същност беше менлив, затова пък осезаем, твърде често изплъзним, но пък винаги завръщащ се.
“Ако открия себе си в този изкуствен човек, то аз мога само да се гордея с това. Но за жалост достатъчно добре познавам човешката си плът, за да знам, че тази “руда” ме превъзхожда. Тя е моето най-добро мен, едно мен, което никога не съм бил, но и никога няма да стана. А толкова прилича на баща ми, старият Мемохан Рис, и колко се надявам, че “Рудата” у него е тъй проявена и изобилна, защото го има, моят син, новият Мемохан Рис.”
- И тези две жени са като всички други жени – играят си на жени – промърмори “Риса”.
- Хм – замисли се Мисъл-за-Същност, – не мога чак дотам да доловя Белла, но си мисля, Усет-за-Обич е безукорна. Въобще бих се изненадал, ако е способна да греши – Изкуственият погледна за миг своя брат, Игнажд. – И дори ми се струва, че ме превъзхожда.
- Наистина ли? – малко хладно попита “Риса”. – И защо тогава тия двете са тук, всред жалкия парад на женорята и техния идол, празноглавия Мелампус?
“Рудата” в ръката на Мисъл-за-Същност сякаш потече в жилите му, превърна се в устойчиво съзнание, въпреки че само за малко доби форма, а после се продъни в себе си. Трябваше още време, повече общуване и игра.
- Мисля, че знам кой е тук? И те са дошли заради него!
- Заради кого? – с подозрение попита старият Рис.
- Демонът!
Игнажд направи гримаса и прогони с ръка нелепото предположение.
- Това са отново глупостите ти на Изкуствен. Какво пак? “Купувача на очи” ли е тук? Или може би “Помирителя на Реалиите”, а?
Мисъл-за-Същност наведе глава, преглътна мъчно и каза:
- Ти винаги си ревнувал.
- Кого? И от кого?
- Бащата ти се изправи пред Гонаа Чезал, а преди това неговият баща, старият Игнажд Рис, го срещна първи. А ти…
- Аз съм трезв! Разбираш ли ме? Трезв! Силите са “рудени” построения – метафизика. И толкова. Чезал не съществува.
- Да, вече разбрах, тъй както жената, нали? – каза Изкуственият, но с усилие.
“Риса” се извъртя към Мисъл-за-Същност и хищникът скочи от лицето му.
- Какво искаш да ми кажеш, човеко, брате мой? Аз ли я погубих? А? Това ли ми казваш?
- Не – кратко отвърна Изкуственият, но Рис вече беше освирепял.
- Не я ли обичах достатъчно, не бях ли с нея по всяко време? Или си забравил? Кажи ми, човеко, мъчителю мой?
- Просто не трябваше да прилагаш върху нея “камшика на Ницше”. Аз те предупреждавах, че един такъв експеримент…
- Psychagogia не е експеримент!!! – “Риса” улови Изкуствения за реверите. – Чуваш ли ме, аз-не-съм-експериментирал-с-нея!
- Но нея днес я няма – тихо, но твърдо каза Мисъл-за-Същност.
- Глупак – Рис отблъсна Изкуствения към статуята зад него, там, в мрака. – Мислиш ли, че аз не страдам!
- Всички страдаме. Мемо също. Той твърде дълго търси своята майка.
- И ти ме обвиняваш, така ли, човеко, безчувствена “рудо”? – Рис вече ревеше, а очите му хвърляха мълнии.
- Ти не му каза истина. Измисли играта с матрьошките – Изкуственият отново се отдели от статуята и изникна на светло. – “Къде, Мемо, е мама? В матрьошката. В тази ли? Не, в следващата. Но тази е последната? Значи мама е вътре. Но тази не се отваря? Затова, Мемо, трябва да се научиш да отваряш и последните матрьошки. Това се нарича psychologia!”
- Излъгах ли го? – мрачно рече старият Рис.
- Истината ли му каза?
- Но той вече е голям мъж!
- Но когато майка му изчезна, не беше. Беше момче! Но ти не се задоволи с това да го тъпчеш с психологиите си, но и започна да го учиш на psychagogia – заличителката на майка му.
- А ти, Изкуствени – изви се в атака “Риса”, – го учеше на Силите. “Ето го, Цефой Стакалка, казваше ти, тъй наречения Щегощък – Фантазната Сила! Къде е, Мисъл-за-Същност, къде е той, питаше Мемо? Той е в умът ти, момчето ми, нахално отвръщаше ти, но най-вече в духа ти. Виждаш ли тази чаша пред теб, тя съществува, но твърде слабо. Ала знай, чашата в твоята фантазия съществува истински. И по-истинска от нея няма. Ето това е Щегощък.” Дори предполагам, човеко, проклети брате, че в мое отсъствие си заменял чашата с матрьошката, нали? Мълчиш, а? Но аз знам, че е така! Ами всичко останало. “Дядо ти, мой мили Мемо, не спираше да бръщолевиш своите изкуствени безмислици, преди много години е получил нови очи от Гонаа Мордем, наречен Чезал, Силата-която-помирява. А бащата на твоя дядо е бил дарен от същия този Чезал с нова посока. О, къде е Чезал, Мисъл-за-Същност, възкликваше Мемо, кажи ми? Как искам да ми върне моята майка.” Затова и аз те питам сега, човеко, брате мой – къде е Чезал, защо никога не съм го виждал. Или може би той е тук, той е този, когото усещаш. Той ли е Демонът.
- Не. Не Чезал е демонът, когото усещам. А Селсал. Дигаргх Селсал.
Някой долу се провикна:
- Иде, доктор Мелампус, иде!
Всички, които се бяха струпали в балната зала се нахвърлиха върху “рудените” фотьойли.
- Хайде да слизаме – уморено каза старият Рис. – Да видим какво представление ще изнесе този самозванец.
Двамата мъже заслизаха по стълбището, което делеше балкона от балния салон. Откриха два свободни “рудени” фотьойла в края на самоделния амфитеатър и уморени се настаниха там.
Точно тогава къшеят “руда” в ръката на Мисъл-за-Същност узря. Изкуственият погледна към него. На “Рудата” съвсем добре се различаваше фигурата на една жена, и макар синия къс да не позволяваше да се види лицето й, фигурата сияеше, сякаш жената беше щастлива. Може би защото вече беше истинска жена. Между впрочем, без да обърне внимание, Мисъл-за-Същност беше помъкнал със себе си празната бутилка от ликьор.
Някъде зад главния вход се чуха стъпки, всички извърнаха очи натам, много очакване струеше от човешките лица.
И никой не забеляза, че дълбоко от мрака на балкона, далеч зад статуята под свода, където се криеше допреди малко Мисъл-за-Същност, изникна един силует. Той приближи перилата, точно пък там където преди минута се беше облакътил Игнажд Рис. Този силует държеше нещо в ръце. Един котарак, сънлив, но повече рошав…