Една закъсняла любов в края на август - 3

    3

Стоях и гледах един плакат на почти голи момичета, които се излежаваха или бяха заели предизвикателни пози на плажа. Безспорно бяха с великолепни тела и се замислих за твърдението, че виждате ли - красотата щяла да спаси света?!

    Дрън, дрън. Красотата може и спасява само себе си и то ако е управлявана от някое лукаво, алчно и безскрупулно мозъче. А иначе и красивите, които не са повече от 10-15 процента от населението на Земята, се делят на класи, касти, групи и категории. Има красавици, които са проститутки, причините са – бедност, нимфомания, мързел, страх, глупост и липса на желания за промяна на живота и воля. Тези, които са бедни и красиви, но са си направили усилието да повишат уменията и знанията си и са се хванали да учат, съдбата в един момент им предлага шанс, било то за много добре платена работа, или среща с достатъчно богат и подходящ за тях мъж. Зависи дали това са им целите. Най-облагодетелствуваните красавици са тези, които са родени в богати фамилии, с традиции и получават образование на най-високо ниво. Това не означава, обаче, че те не могат да бъдат леки жени!

   Но както казах, красотата – спасява само себе си. Защо ако тези, които твърдят така и най-вече самите красавици, не вземат да даряват всички награди, които получават за мис свят  за благотворителност? Ще кажете, миските обикалят бедните държави, раздават храни на умиращите деца. Парите обаче, които се харчат за екипа, са почти толкова, колкото за помощите. На гладното детенце едва ли му пука дали ще получи хляб от ескимос, пигмей или напудрена кукла. И самите красавици със сигурност едвам издържат и вършат с досада тази работа, проклинайки пиарите, ООН и разните там благотворителности.  Лягайки си в луксозните хотели, едва ли реват до сутринта и се късат от мъка по бедните дечица. По-скоро си мислят за плажовете на Акапуко, Маями, Пуерто Ваярта и Кучешките острови.

   Красивото при красивото! Грозното при грозното! Бедното при бедното!

Хрумна ми да предложа да направят един експеримент. Да вземат всички красиви и популярни актьори, музиканти и въобще известни и богати личности и милионери, които да са омесени с всякакви грозни, бедни, одрипани и сакати хора и да ги поставят зад едно стъкло, като онези в полицията, дето се вижда само от едната страна. От другата да  поставят хора, които да си избират с кого да се запознаят и да искат да станат приятели.

   Изводите за резултатите оставям на ВАС!

Даже написах едно стихче.

Мислиш ли, че на някой му пука

за теб и за твоята съдба?!

Ти за всички си част от боклука,

щом си беден и грозен сега!

Всички ще искат да бъдат близки с красивите и богатите и никой с бедните и грозните.

      На вратата се почука лекичко и това ме изкара от врящите ми мисли. Свалих си краката от бюрото. Влезе секретарката. Бе над четиридесет, с много грим, опит за прикриване на отлитащата си младост. Иначе хващаше окото. Тялото ù бе безупречно. Все пак се хвалеше и се знаеше, че е била манекенка.

     Един мой приятел ми сподели, че почти не го интересувало чак толкова дали жената има много красиво лице. Важното било тялото ù да е много секси. Е, ако е и с красиво лице – това си е бинго. Каза, че и много негови приятели мислели така.

Не знам, както казват руснаците – “По цвят и вкус приятели няма”.

   “- Ами ти какво мислиш, убеден съм, че повечето от жените си мечтаят за мускулести мъже, без да се интересуват дали са чак толкова красиви в лице, а и дебелият портфейл компенсира почти всичко.  И накрая – “Не е важно дали котката е бяла или черна, важното е да хваща мишки!”

   - Един господин иска да Ви види – каза секретарката. Господин Кирилов.

   Погледнах я озадачено.

   -Каза, че сте били състуденти. Бил от Варна.

   Нещо изплува в съзнанието ми, Кирето. Бяхме приятели по него време. Когато завършихме, се забравихме.

   - Покани го да влезе.

    Беше качил поне 20 кила, но си беше същият усмихнат и весел човек.

-         Ей, човече, видяхме се най-накрая!  – каза той и протегна ръце.

   Секретарката бе излязла.

  Прегърнахме се и го поканих да седне.

- Виждам, че се издигаш – шефче, а?! – закачи ме той.