Ефектът на пеперудата

Днес е понеделник. Дояждам овесената каша, приготвена ми от баба Пена. Кашата е вкусна – в нея има парченца банан, портокал и фурмички. Тъкмо свършва филмчето „Пес Патрул“, Чейс е любимият ми герой.

Когато порасна и аз ще нося фуражка. Искам да стана полицай и да залавям лошите хора.

Осем часá е. Може да съм само на четири годинки и да не мога още да казвам „р“ така добре, както големите (но всеки ден се упражнявам и скоро ще успея), обаче познавам числата до двайсет. Мама Дина и татко Антон са ме научили на много полезни неща, те са много умни. Татко работи с компютър, а мама пише приказки за деца.

Преди три месеца заминаха за Германия, татко ще хваща лошите хакери. Когато стана голям, и аз това ще правя. Тук по телевизията казаха, че ще дават по 30 000 лева награда на всеки, който хване хакер.

Щом си помисля за родителите ми и ми домъчнява, сълзички се показват в оченцата ми. Те ще дойдат за Коледа да ме вземат при тях след два месеца, (показвам си с две пръстчета колко е това). Превключвам телевизора на друг любим канал – бате Ники казва, че сега е „сиромашкото лято“ и днес ще е 20 градуса. Цяла седмица преди това валя дъжд, но днес ще покарам тротинетката.

Дядо Петър заведе козичката Минка да пасе тревичка, баба отиде до магазина за хляб. И аз ще отида дотам, ще я помоля да ми купи голяма кутия сладолед – когато ми е тъжно, обичам да си хапвам нещо сладичко и това ме успокоява.

Яхвам тротинетката, на главата си съм сложил каска. Татко Тони ми е казал винаги да я поставям, също и наколенките, но днес няма да ги сложа, няма да се бавя – само до магазина и обратно. Не съм заключил вратата. Живеем в планината, в махала от 20 къщи, половината са празни, тук всеки познава всекиго и хората са добри. Когато ме видят, ми се радват и ме питат:

-                 Алек, как си? Много си пораснал! Кафявите ти оченца гледат умно, имаш хубава къдрава кестенява косичка.

И аз ги познавам и разговарям с тях.

Не познавам добре русата съседка, която живее през три къщи, знам само, че се казва Роза. Нейната къща не е голяма, навътре в двора е, който е ограден с висока стена. Всеки понеделник пред голямата порта спира зелено микробусче на една от веригите в града и доставя продукти. Съседката излиза, винаги носи маска за устата и носа (мустакатият дядо по телевизията казва, че случаите на ковид и грип се увеличават), дава парички на шофьора, той заминава и тя прибира продуктите.

И Роза е добра. Веднъж, когато минавах с тротинетката, тя излезе пред голямата порта, усмихна ми се и ме почерпи с голям кроасан и голямо парче тахан халва. И аз й се усмихнах и й благодарих. Чудех се как е разбрала, че минавам, но нали ще ставам полицай – старателно огледах наоколо и над високата стена съзрях оченце на камера.

Днес, когато стигам до портата, виждам в далечината зеленото микробусче да се отдалечава. Няма оставени продукти. Вместо тях там стои сладко бяло кученце. То жално скимти. И докато го зяпам, аз се блъскам с тротинетката в някакъв камък и падам от нея, олеле-е-е, дясното ми коленце е ожулено и кърви. Оченцата ми се насълзяват от болка, понечвам да заплача, но се отказвам, защото няма кой да ме чуе.

Кученцето се приближава до мен, спира, накланя наляво главичката си, гледа ме право в очите, сякаш ми съчувства и иска да ми каже да го помилвам по гръбчето. Винаги съм искал да имаме кученце и да го нарека „Чочо“. Усмихвам му се, протягам ръка, галя го и му говоря:

-        Чочо, как си, миличко?

То доволно върти опашчицата си.

Ставам. Крачето ме боли, не мога да отида до магазина, ще се прибера вкъщи.

Чочо започва пак жално да скимти, тръгва към портата, спира се, обръща се и поглежда към мен, сякаш ме подканва да го последвам. Куцукам след него – може да е излязал на двора, останал е навън и иска да му помогна да се прибере. Портата е открехната и двамата влизаме в двора.

Къщата е малка, но хубава, градината е грижливо оформена, има много и красиви цветя. Изкачваме стъпалата. Натискам звънеца няколко пъти, но никой не излиза, сигурно госпожата гледа телевизия и не го чува. Неуверено натискам бравата, отварям вратата и Чочо се шмугва покрай краката ми. Тръгва към кухнята, аз - след него. Извиквам:

-        Ало, ало!

Тишина. В кухнята няма никой. Чочо тича в хола, отивам и аз. Спирам се на вратата и втрещен, ококорвам оченца. Русата госпожа лежи на пода по гръб, голям нож е забит в гърдите й, очите й са затворени. Наоколо има много кръв. Кученцето снове насам-натам и уплашено джавка. Чудя се какво да правя и подвиквам:

-                 Госпожо! – жената не отговаря.

Куцукайки, аз се приближавам до нея. Питам се, ако бях голям как щях да постъпя. Озъртам се и неволно събарям на пода шапка, поставена върху холната масичка. Виждам телефон, който е бил под шапката. Вземам го. Това е, което търсех.

Веднага набирам 112, от напрежение съм изплезил крайчето на езичето си.

-        Ало, кой се обажда и какво има? – чувам женски глас.

-        Русата леличка лежи на пода в хола, в гърдите й е забит голям нож и е затворила очи. Има много кръв – бързо докладвам аз.

-        Не вадете ножа! Къде се намирате?

-        Махала „Лъгът“, улица „Незабравка“, номер 11 – бях виждал номера върху портата мното пъти.

-        Има ли полянка наблизо? – пита телефонистката.

-        Да, има, съвсем близо е до нас – отговарям аз.

-        Пращам въздушната линейка. Чакайте в къщата!

-        Не, госпожо! Откъде да знам, може убиецът да се върне. Отивам си вкъщи!

Когато порасна, мога да бъда по-голям куражлия, но сега не съм. Страх ме е и бързешком излизам през вратата. Там се спирам и се връщам, вдигам Чочо и го нося с мен, макар той да се дърпа. В коридора виждам ролката на каишката му, грабвам я и бързам, колкото ми е възможно, с едната ръка тегля тротинетката, с другата притискам Чочо до гърдите си.

Прибирам се. Сипвам мляко в една купичка, поставям я на пода и кученцето лакомо се гощава. Аз лежа на дивана в кухнята със затворени очи, но пред мен пак изниква образът на раненото тяло на жената.

Баба се прибира. Развълнувано й обяснявам какво съм преживял. Тя ме прегръща, целува ме и превързва коляното ми. Оказва се, че в хладилника все пак има кутия сладолед - баба сипва щедра порция в една купа, ръсва отгоре ядки и парченца шоколад, аз си похапвам и се успокоявам.

Чуваме звук на хеликоптер. Към къщата на Роза тичат хора с бели престилки, след малко и полицаи.

Не след дълго у нас идва шефът им. Моли баба да му разреши в нейно присъствие да поговори с мен. Обяснявам какво съм видял, включително зеления микробус. Човекът слуша, без да ме прекъсва, после ме гали по главата и казва:

-                 Алек, ти си малък, моето момче, но си голям герой! Съветвам те и те моля да не споделяш с никого това, което ми разказа. Ще бъдеш нашият таен свидетел!

Бързо заловиха шофьора на зеления микробус, пръстовите му отпечатъци бяха навсякъде в къщата, и върху чантата на жената, портмонето й бе у него. Роза оцеля, благодарение на навременната медицинска помощ.

Два дни след това пристигнаха мама и татко, отведоха ме в апартамента ни в София. Отидохме в полицията, с нас имаше адвокат, разпита ме следовател.

На следващия ден заминахме за Германия.

Осем месеца по-късно

Живеем в Санта Крус де Тенерифе, на Канарските острови. Имаме голяма къща насред обширно имение. Наесен ще ме запишат в тукашното училище, още отсега уча испански.

Сега аз и Чочо си играем в басейна. Мама Дина седи в шезлонг и пише нещо, отвреме-навреме поглежда към мен и ми се усмихва, татко Тони е в стаята пред компютъра.

И двамата работят, макар да няма нужда да го правят.

Преди осем месеца (през ноемвре), преди да заминем в Германия, те склониха вместо да даваме Чочо в приют - да го вземем с нас. Татко каза, че нашийникът му е умалял, свали го, видя му се тежичък, а и се разглобяваше се. Вътре намери пластина, която препращаше към касета в гръцка банка. Занесе я в полицията. В касетата гърците намериха няколко международни паспорта, с различни имена, но все със снимки на Роза, направени след пластичната й операция и с данни за сметки в чуждестранни банки. Оказа се, че тя е била шеф на някакъв си „Kasmetcoin“. Полицаите и тук, и в Гърция, Германия и САЩ свършиха доста работа и върнаха откраднатите пари на законните им собственици.

Осъдиха Роза на 10 години. Поне беше оживяла. По телевизията казаха, че в женския затвор е организирала драматичен кръжок – не е за чудене, бива я в превъплъщенията.

Вдигна се голям медиен шум. Нарекоха делото „Ефектът на пеперудата“. Татко ми обясни, че това е термин в теорията на хаоса, че каквото е станало в „Лъгът“, е задвижило нещата в Европа и Америка. Той се смее и казва, че биха могли да го нарекат „Ефектът на тротинетката“. Така де – ако не бях паднал, щях на подмина Чочо и къщата, нямаше да намерим пластината в нашийника и всичко щеше да е съвсем различно.

Сега аз съм защитен свидетел. За това, че съм помогнал да заловят Роза, изплатиха на мен (тоест на мама и на татко) значителна сума парички. Аз съм малък и не мога да си я представя, но татко Тони казва, че ще стигнат и за внуците ми.

Дано!